Всичко

Преди време обещах на един скъп ми човек да му преведа една песен, която обичам неимоверно. Т., ето, не можеш да кажеш, че се си сдържах думата. Макар и с такова закъснение. Впрочем тази песен изразява всичко, което беше, нали? Знам, че помниш.

Свърши всичко, което имаше между нас
Свърши, дадох всичко, което можах, това е
Сега губя разсъдъка си
Всичко свърши, как да премина през това?
Свърши, любовта е мъртва, знаеш, че съм права
Ръцете ти никога не биха излъгали
Свърши, познавам те изцяло
Не мога да живея с теб или без теб
Не мога да го отрека
Свърши, във всеки миг на съмнение
Всеки дъжд, всяка нощ
Знаехме, че ще преминем през това някак
Но вече свърши

Ти... ти даде най-доброто, което можа
Ти ме научи как да отгледам
Всяка мечта, която съм имала
Ти каза че бихме могли да бъдем свободни
Ти ми показа как да повярвам
Да повярвам във всичко, което бих могла да бъда

Ти беше моята светлина в мрака
До деня, когато тя угасна
Нашата любов грееше в сърцата ни
Ти трябваше да си тръгнеш, да продължиш
Но аз ще помня
Тези времена - и нашата любов, която беше прекрасна
И толкова истинска

Не, не, не искам да изпитвам тази болка
Не, не искам да плача отново
Скъпи, не ме карай да оставам
Обич. Какво е това, което обичаш?
Когато всичко, което имахме, вече го няма
Обичай, извикай и аз ще разбера

Ти знаеш, знаеш, че мога да чуя всичко
Опитай или си върви
Не е останало нищо повече за казване

Свърши всичко, което имаше между нас
Дадох всичко, което можах, и сега губя разсъдъка си
Всичко между нас е свършено
Но все пак се моля някой ден да мога да кажа отново
"Ние"...

Нещата, на които не те учат в училище

Единадесет неща, които са пропуснали да те научат в училище (нагло заимствано от "Dumbing Down our Kids" на Чарлз Сайкс:

1. Животът е несправедлив - свиквай с този факт.


2. На света не му дреме за твоето самоусещане и самоуважение. Светът очаква от теб някакви постижения, преди да вземе предвид твоето чувство за лично достойнство.


3. Твърде маловероятно е да започнат да ти плащат 40 хиляди годишно веднага след завършване на училище. Няма да станеш вицепрезидент на фирмата и няма да получиш лимузина с личен шофьор, докато не го заслужиш.


4. Ако мислиш, че твоят учител е строг и взискателен - почакай да се запознаеш с твоя шеф. За разлика от учителя, кариерата на шефа зависи от това как се справяш със своите задачи.


5. Да пържиш бургери в McDonalds не е под твоето достойнство. Твоите прадеди биха нарекли "добър шанс" всяка работа - дори и такава.


6. Не бързай да обвиняваш за всеки свой провал родителите си. Не хленчи и не и не отглеждай като бебе своите провали, учи се от тях.


7. Преди твоето раждане твоите родители не са били толкова скучни и безинтересни хора, каквито ти изглеждат сега. Те са станали такива, изкарвайки парите за твоето безгрижно детство, перейки твоите дрехи и слушайки безкрайните ти приказки за това чудесен човек си. Затова преди да тръгнеш да спасяваш амазонските гори от унищожение от алчното поколение на твоите родители, опитай се като начало да си подредиш стаята.


8. Твоето училище е отменило разделението на хората на победители и лузъри, животът обаче не е. В някои училища са спрели да пишат лоши оценки, разрешили са колкото поискаш опити да издържиш теста или да отговориш на зададения въпрос... Това обаче няма нищо общо с нещата, които се случват в живота.


9. Животът не е разделен на семестри, лятна ваканция в него не съществува, и твърде малко работодатели се интересуват от това да ти помагат да откриеш собственото ти "аз". Ще се наложи да правиш това в свободното си време.


10. Не бъркай реалния живот с това, което показват по телевизията. В живота хората се налага да прекарват по-голямата част от времето си не в кафенето, а на работното си място.


11. Поддържай добри отношения с очилатите "балъци". Най-вероятно един от тях ще стане някой ден твой началник.

Нов комп - нови проблеми

Категорично не е добре за мен да работя на сносен компютър. Губя представа за време, за ангажименти, за познати. И всеки път, когато си имам работа с нова машина, се заемам да преконфигурирам всичко от А до Ю, за да бъде по мой кеф. Впрочем забелязвам доста позитивен ефект от появата на нов PC върху хранителните ми навици. Дори ако когато си поставя за цел да спазвам диета, не съм така дисциплиниран... :) Като цяло обаче в това време не е никак безопасно да бъда безпокоен - казвам го преди всичко за благото на тези, които им хрумва точно в този момент да ме молят за някоя услуга...

Е, разбира се, леко преувеличавам. Всъщност нещата не са толкова сериозни, още повече че за последните две години съм сменил толкова PC-та, че съм си изработил почти железен алгоритъм за настройката им. При нормални условия времето, необходимо ми да приведа един комп във вид, удобен за логаритмуване, е спаднало до половин час. И все пак понякога попадам на греда и наистина се налага да преминавам към няколкодневни шамански танци около огъня от запалването й...

Честно, пичовете от IBM/Lenovo ме хвърлят във висша степен на недоумение. Не че не съм наясно, че основната част от софтуера за лаптопите им е типичен безполезен bloatware, но с това бях почти готов да се примиря. Това, което ме потриса до степен да гледам като теле в железница, са инсталаторите им. Софтуерът, който инсталират, работи без проблем на vanilla XP без никакви екстри. Но... за да го инсталираш, ти трябва... .NET Framework 3.0! Пита се в загадката защо изобщо ми е да качвам това масивно и тъпо нещо, ако иначе няма да го използвам за нищо друго?

Следващата засада: на разумните хора им хрумва да проверят за по-стари версии без подобни извращения с .NET. Оказва се, че другарите господа китайци от Lenovo не предлагат официално такова животно като "по-стари версии" на драйверите и помощните програмки. Хайде отново ще ремонтираме като гинеколози жигула - всичко през ауспуха... не че е невъзможно, но напомня една ситуация преди години, в която седях на пейка във Варна и през VNC се бях вързал за служебния комп в София, от който през Remote Assistance се бях закачил за клиент в Пловдив, където през SSH бърниках нещо по сървъра му. Абе прави се при нужда, но защо трябва да се налага да стигаме до подобни извращения?

В напъните за инсталиране на нещото, наречено фирмен софтуер на IBM, успях да си ъпдейтна драйверите на wireless'а... и сега вече любимата ми мрежова диагностика отказва да работи. Въобще. Като връх на сладоледа: все още не успявам да подкарам клавиатурната комбинация, с която да изключвам безжичния нет, за да не ми смуче от батерията. Изобщо... да живеят затворените фирмени решения. Аргх. Накрая окончателно ще ми писне и ще му бучна един Slackware, та да ми е мирна главата.

Иначе се предполагаше това да бъде позитивен пост, с който да съобщя на света (hello world!), че вече съм недотам щастлив собственик на ThinkPad T43, но в крайна сметка какво го мислихме, какво се получи. Борбата с недоносените драйвери на IBM е безмилостно жестока, но за вярата ми бронебойни патрони няма открити, няма открити :)

За някои танцът просто е живот

Този клип мислех само да го туитна, но осъзнах, че там твърде лесно и бързо ще потъне в потока от нови неща. А той е толкова изключителен, че просто ще е жалко това да се случи.

Вероятно има хора, които не се впечатляват от такива неща, но когато човек като мен е абсолютно дървен на дансинга, а като фотограф е снимал балетисти и знае много добре колко важно нещо е пластиката, въпреки вродената ми антипатия към съвременните клубни танци... това 11-годишно дете от Полша просто ме оставя без думи. Невероятна пластичност, просто тръпки да те побият:

Това е запис от шоуто You Can Dance, където Камил Кухажевски участва извън конкурсната програма, доколкото възрастта не му позволява да се яви като състезател. Но дори и на тази възраст хлапето е пожънало достатъчно много награди - носител на Световната купа и световен вицешампион по танци в стил "електрик-буги". Това поне за мен не звучи особено вдъхновяващо, малко като в стил "световна купа по изпомпване на вода с ръчна помпа", но все пак съзерцанието на този танц поражда в мен неочаквано удоволствие.

Нещо ми се прияде пица...

Не, наистина обичам луди хора. Не че и аз нямам сродни идеи, де...


Не мога да не се изкефя на пичовете от Reddit. Първо един от тях намира местенце, където предлагат 60 варианта на гарнитура за пица. Пицарията впрочем си има Twitter акаунт, така че проявява интерес към проекта. И... един петък вечер, шестима чешити от Reddit отскачат до пицарията и поръчват... пица с 65 гарнитури.

Пичът, който е родил гениалната идея.
Пицата в процес на подготовка (диаметър: 24 инча).
Една сюрия гийкове си чакат пицата.
Месцеееееее!
Пазете се! Чудовището излиза от пещта!
Готвачът Юри...
OH SHI-
Примерен размер на едно парче пица.

С пицата искам ей този сок:

Хакерски куест

Ей този сайт ми припомни младостта. Освен че куестът е хакерски и суперски убива време, има и някои веселяшки екстри. Първо има 5 нива за "подгряване" и 50 по-сложнички, за минаването на които ви трябват познания от най-различни области.

След решаването на първите 5 нива има опция да се регистрирате и да получите като приятно бонусче shell акаунт (!) на сървър с Debian Lenny. Дисковата квота е прелестните 2GB, повечко за сървъра можете да научите ей тук.

Късмет (ще ви трябва :)

Прави ме по-силен, не ме прави, прави ме...

Някои обичат да задават въпроси, аз обаче ще кажа нещата с имената им, без недомлъвки. Когато опирам до философия, ставам зверски сериозен :)


Трудно ми е да кажа какво в живота ми не ме е убило, но пък със сигурност да ме е направило по-силен. Сигурно защото често виждам кофти нещата и ситуациите, а и съм си типичен мрън, макар че обикновено в крайна сметка върша това, което е необходимо. В един момент обаче ме прихваща да се запитам - толкова ли много са нещата, които са ме блъскали по пътя ми дотук, че съм се дисциплинирал така - и действително ли съм толкова силен, за колкото се смятам?

Първото, за което се сещам, което зверски ми е тежало... но все пак ме е направило кораво кофти копиле - липсата на самостоятелност. Съзнанието, че носиш отговорност за другия, че не можеш да правиш каквото си поискаш. Дългото съжителство с друг човек отнема ужасно много свободи, но те научава на компромиси. Научава те, колкото и в началото да ти е противно, че понякога е необходимо да ти е кофти, ако с това ще помогнеш на другия. Отучва те в някаква степен от егоизма (макар че е добре да си запазиш малко в резерв, защото ставаш твърде уязвим, но това е съвсем отделен въпрос...) Научава те да мислиш в понятията "ние", вместо "аз", което на моменти ми изглежда неописуемо гадно. Защото когато, опазил Господ, дойде моментът да се отучваш... ох. Хайде да не започвам.

Самотата. Тя винаги е била нещо, от което съм бягал, но независимо от огромните й размери (което би трябвало да предполага, че ще е тромаво годзилоподобно чудовище), за отрицателно време ме е застигала. От нея съм се научил да диря други светове - в четенето, мислите, в битовете и байтовете по световните информационни супермагистрали... Колкото и човек да не иска да рови в себе си, настъпва моментът, когато осъзнава, че се ражда сам, живее сам и умира сам (сори, клишетата сами се навират там, където им изглежда, че са на място) не може да разчита на другите да му създадат свят, в който да му е хубаво. Самопознанието си е съвсем отделна гадория, която те скапва почти толкова, колкото ти дава, така че ако не искам да затъна в тежки рекурсивни психологии...

Любовта. Ей това нещо го мразя от все сърце. Тази самоизмама, наречена любов, която те хваща и губиш трезва оценка за хора, обстоятелства, за самия себе си. От нея поне аз си научих урока да не вярвам на себе си, да не мисля за бъдещето, да живея в днешния ден. И се научих да преживявам разделите. Или беше обратното? Разделите ли ме научиха да бъда силен в любовта? Или любовта ме научи да бъда силен, когато дойде раздялата? Не, отказвам да го разплитам. Твърде голяма каша е, всичко е взаимосвързано. Някак си не успявам да слагам етикети - това е кофти, а това хубаво, и от него съм научил това и това. Оказва се, че май почти всичко при мен е и хубаво, и лошо. Или аз все търся повече от една гледна точка?

Съмнението. Във всичко. Адски е гадно. Съмнявам се, следователно съществувам. Стремежът да осмисля всичко, с което се сблъсквам. Не умея да подхождам с пълно доверие към каузи, идеи, към определени хора. Освен когато ме налази любовта (виж малко по-горе). Мразя да не мога да се контролирам, чувствам се като сляп. Опитвам се да се уча да балансирам между двете, когато наистина го овладея, вероятно ще кажа, че съм станал по-силен. За момента по-скоро се мисля за двойно по-слаб, защото залитам и в едната, и в другата посока.

Съзнанието, че животът тече. Вбесяващо е да знаеш, че още един ден от оставащото ти време е изтекъл безмилостно - без никакъв резултат, промяна или развитие. Както обича да казва една моя позната "Е, и днешният ден беше напразно разхищение на козметика" :) Не робувам на цифри, годишнини и прочие, така че съм се научил да гледам на това философски и по своему фаталистично, но... не знам дали това ме прави по-силен. Това слага върху възгледите за живота печата на една доста мрачна, леко кафкианска философия, която дори когато я криеш под повърхността, пак си излиза сама в неподходящи моменти.

Животът. Плуването в непознати води винаги те прави по-силен. Защото научаваш, че трябва да запушваш пробойните и продължаваш. Не става само едното или другото. Ако не правиш и двете, или изпадаш в безветрие, или потъваш. Ако останеш в безветрието, остава само да залягаи като на галера върху греблата, като си бъдеш сам и надзирател, и гребец, и капитан. Отвратително е да се заставяш да правиш неща, които са ти дълбоко противни, знаейки, че е за твое собствено добро. Тук си мисля, че вече съм станал твърде силен и съм попрекалил. Май дори уроци по това давам, дори и другите да не ги искат... :)

Не, Мите, спирам дотук. Кофти услуга ми правиш. Не ме карай да ровя толкова. Излизам от кожата си, после ми е трудно да се прибера обратно в нея. Ненапразно отлагах отговора толкова дълго...

Тъй, сега да преминем към избора на следващите жертви. Сигурен съм, че някои няма да се зарадват от призива, но... изкушението например да видя философстващ Крокодил е твърде силно, сори. Същото се отнася и до един човек с вкус съм трите шестици и Пентаграм-ите... Бих се радвал още, ако чуя подбрана житейска философия за ползата от гадостта от едно наистина кофти копеле, което някак успява да се движи по ръба на доброто възпитание, без да прекали. Ако пък и успея да накарам някои умни хора с никнейм, провокиран от книгите за Дюн, да споделят... would be nice.

Premio Blog Amigo

Започвам да се чувствам свръх-неудобно - от две посоки ме уцелиха с Premio Blog Amigo, така че ще обърна програмисткия ред и вместо FIFO ще бъде LIFO. На който друг съм обещавал да му отговоря на въпросите, ще си изпълня ангажимента по-нататък; приятелите винаги са преди всичко.


Трябва да си призная, че ако бяха поискали от мен в реалния живот да назова повече от един човек, който да смятам за приятел, щях бая да се озоря. За щастие приятелствата в Интернет се поддържат по-лесно и някак си е по-трудно така да сгазиш лука, че съвсем да спрат да те броят за приятел. Някои мои онлайн познати доста се стараят, но... засега не е като да съм останал без приятели онлайн.

И така: местата, които ми е приятно да посещавам, от които научавам нещо и четенето на които за мен е в някаква степен емоционално изживяване. Вероятно много от тях вече също са били нацелени с въпросната наградка, в което лошо няма. Ще се огранича само до българските, защото ме мързи да преравям огромното море от чужбински блогове, задръстващи Google Reader-а ми. Пропуснатите моля да не се сърдят, не е с лошо - просто трудно се избира между 144 блога. Впрочем с много от посочените приятели така или иначе се замерваме с щафети от доста време, така че повечето от имената така или иначе са ясни. Ето ги и обичайните заподозрени:
Лидия, Марио, Светла, Събина, Ива, Краси, Григор, Таня, Ники Р., Ани, Комитата, Пейо, плюс двете Пипи-та, които все ги бъркам - pippi и mentolka, satyS и krizt. Има и още много други, но се уморих да изреждам, а текстът започна да заприличва на #followfriday, така че ще спра дотук.

Shit Philosophy

Четейки Таня и wattie, не можах да не се сетя за това:

Един мъдрец, непросветлен от Дао и не непукист по природа, си вървял из гората, размишлявайки за Смисъла на Живота. Внезапно на пътечката се появило Страшното Черно Горско Говно…
– Мъдрецо, сега ще те изям!
И мъдрецът, непросветлен от Дао и не непукист по природа, се разплакал и избягал.
Извод: Ако се боиш от говното — не ходи в гората.

Един мъдрец, просветлен от Дао и не непукист по природа, си вървял из гората, размишлявайки за Смисъла на Живота. Внезапно на пътечката се появило Страшното Черно Горско Говно.– Мъдрецо, сега ще те изям!
Мъдрецът, просветлен от Дао и не непукист по природа, отговорил:
– Не, Страшно Черно Горско Говно, аз ще те изям!
Дълго спорили, но Мъдрецът, просветлен от Дао и не непукист по природа, се оказал по-силен от Страшното Черно Горско Говно. И го изял.
Извод: Доброто отново победи Злото, но победата има някакъв странен вкус.

Един мъдрец, не просветлен от Дао и непукист по природа, си вървял из гората, размишлявайки за Смисъла на Живота. Внезапно на пътечката се появило Страшното Черно Горско Говно.
– Мъдрецо, сега ще те изям!
Мъдрецът, непросветлен от Дао и непукист по природа, отговорил:
– Шибал съм те и теб, и шибаните ти родители в устата, пичкокурвенски чеп такъв!
И с шут с обувката изхвърлил Страшното Черно Горско Говно от пътечката. Пътечката се освободила, но силно замирисало на говно.
Извод: Не барай говното, докато не се е размирисало.

Един мъдрец, просветлен от Дао и непукист по природа, си вървял из гората, размишлявайки за Смисъла на Живота. Внезапно на пътечката се появило Страшното Черно Горско Говно.
– Мъдрецо, сега ще те изям!
Мъдрецът, просветлен от Дао и непукист по природа, не слизайки до нивото на разговори с всякви говна, си продължил по пътя. А Страшното Черно Горско Говно заплакало и завинаги избягало от Гората, защото обожавало беседите с мъдреци.
Извод: Когато размишляваш за Смисъла на Живота — не слизай до нивото на бъбрене с всякакви говна.

Бонус-трак от las@leprosorium:

Един мъдрец, просветлен от Дао и непукист по природа, вървял из гората, размишлявайки за Смисъла на Живота. Внезапно на пътечката се появило Страшното Черно Горско Говно.
– Мъдрецо, сега ще те изям!
Мъдрецът, просветлен от Дао и непукист по природа, си помислил - ами ако Страшното Черно Горско Говно успее да осъзнае дълбините на мъдростта на Дао и да постигне просветление? И затова тръгнали те през гората, разсъждавайки за Дао, и Говното се поразявало от разкрилата му се красота и съвършенство. Докато не се наложило да преминат през стар мост. Мостът рухнал, а мъдрецът, просветлен от Дао и непукист по природа, потънал. А говното изплувало.
Извод: Дори и да си три пъти просветлен, трябва да умееш да плуваш.

Велосипедите са извор на порок

Пазете се, господа. Карането на велосипед поражда порочни мисли:

"Почти аналогично влияние върху половата сфера оказва велосипедът. Велосипедистът се налага да седи на малко седло, което дразни половите органи и влияе на половата психика на спортиста. Във Франция наблюденията върху велосипедистите са обединени в една обща медицинска диагноза, наречена „велосипедна болест“. Но лекарите-велосипедисти твърдят, че при каране на велосипед не им възникват никакви мисли за онанизма. Доктор Фресел, дълго изследвал въпроса за влиянието на велосипеда върху човешкия организъм, не предвижда възможността за възникване на онанистични наклонности у велосипедистите, вследствие на карането на колело. Очевидно физическото напрежение при натиска върху педалите, напрегнатият слух и зрение не дават възможност на професионалните състезатели-велосипедисти да се отдават на размисли за половия въпрос. Разбира се, не е изключено да има и случаи, когато бавното каране на велосипед на безопасно място дава възможност на велосипедиста да се концентрира върху своите полови инстинкти. Аналогично влияние могат да имат и танците, в които главна роля играят чисто външни дразнители. Трябва да отбележа едно явление, несъмнено водещо със себе си различни полови възможности. Имам предвид тези фабрики и заводи, където работниците и работничките се трудят в общи халета; честите им срещи и докосвания водят със себе си много скверни наклонности, които напълно предразполагат към онанизъм."

© Hermann Roleder "Die Masturbation: Eine Monographie for Arzte und Pädagogen", 1927

Като се замисля, май "Велоеволюция" започва да ми звучи като "ВелоПолюция"...

Защо търсачките не бива да използват естествен език

Попаднах на един изключително смешен – и твърде поучителен – анализ на това, което се е получило в Wolfram|alpha заради високомерието на разработчиците. Въвежда се нов и твърде полезен термин – хюбристичен интерфейс (от древногръцкото "ὕβρις" - особен вид дързост, изразяваща се в стремеж да надминеш боговете).

Авторът ругае псевдо-естествения (опитайте се да откриете там size of egg) език на заявките на Wolfram|alpha, като се мотивира с това, че този интерфейс отнема на потребителите контрола върху резултатите ("If the product is used as a tool, its interface should be as unintelligent as possible. Stupid is predictable; predictable is learnable; learnable is usable"). Желязна аргументация, доста трудна за оборване.

Притча

Косвено провокирано от един спор с @heth по време на #twitterblogbeer (и не питайте даже...):

- Ако човек изостави млада жена с дете на ръце, престарял баща, отговорен пост (с което подведе хиляди хора), раздаде всичко спечелено до момента на който му падне и се скатае, за да не прави нищо, как наричаме такъв човек?
- Подлец.
- Правилно. А индийците го нарекли Буда... Все пак сме твърде различни.

Без думи. Всъщност, само една: xkcd.

Лайфстайл ентропия

Реалността, в която съм свикнал да живея, с всеки изминал ден отива все повече по дяволите. Все повече от местата, които съм харесвал, се затварят в рамките на по-малко от година, и ми става болезнено да гледам развалините им.

Аз съм си старо мрънкало, така че... сигурно ще кажете, че прекалявам. Но ето ви кратка ретроспекция какво съм констатирал в любимия ми квартал.

• Набиха ни колчета срещу паркиране, разбивайки плочките по тротоара.


• Асфалтираха платното на нашата улица. Може би за шофьорското съсловие това да е предимство, но аз си бях свикнал с паважа - и той ми липсва.


• Затвориха точно три заведения в квартала, в рамките на около три месеца. Включително любимото ми кафене в галерията на "Шипка" 6. Нито едно от тях не фалира, просто ги затвориха - с качване на наема или решение на собствениците на терена да правят друго на същото място.


• Махнаха решетките на Военното училище (твърдят, че щели да ги възстановят, ха дано)


• Последният удар: махнаха супер-удобната будка на спирката срещу Военното училище, където можеше да си вземеш кафе или да купиш цигари и в три през нощта. Признавам, че будката не беше красива, но по нощите си беше решение отвсякъде.

Абе хора, какво ви става? Защо сте си заплюли този квартал и така усърдно го префасонирате? Щях да кажа "рушите", но доброто възпитание и нежеланието да избия на цинизми ме кара да се сдържам. Бах ви и лайфстайла, и чудото...

Цитат

Ще си направя експеримент: ще ви дам задачка с умерено понижена трудност. Естествено, разчитам безсрамно на нея, за да увелича броя на коментиращите тук, но все пак ми е интересно кой ще успее да назове името на автора на следния цитат, с който съм напълно съгласен:

"Абсолютизацията на икономиката води до ситуация, в която хората спират да осъзнават факта, че животът в обществото не поставя за своя крайна цел нито пазара, нито държавата - тъй като животът сам по себе си притежава непреходна ценност, на която трябва да служат и пазарът, и държавата."

Употребата на Google е позволена, макар че е умерено безсмислена :)

Колебая се дали да ви подкупвам с награда? Хайде, в духа на горния цитат, ще се въздържа. Макар че нещо ми подсказва, че без награда броят мераклии да отгатнат ще е твърде скромен... Както и да е, просто ме гризе любопитство колко души ще се досетят кой е авторът :)

One Ring to make their asses go down in fifth

Откопах нещо неописуемо, не мога да се сдържа да не го споделя. Няколко прелестни трейлъра какво би станало, ако Тарантино се беше заел със Средната земя:

Orodruin Dogs:


Ring Fiction:


Natural Born Orcs:


White City:


© elhutto

Разширяване на границите

Понеже съм завършен идиот, и от време на време в главата ми се въртят разни абсурдни идеи. Слава богу, никой не ми осигурява бюджет да ги реализирам, иначе току-виж съм пратил Наполеон ряпа да яде :)

Това, което сега ми се хойка из мислите, е следното нещо. Факаният 21-ви век се появи, а войните така и не спряха. Честно казано, не смятам впрочем, че някога така или иначе ще спрат. Хората са готови да воюват за какво ли не: заради различни религиозни или философски/морални принципи, заради расови различия. Но все пак основната причина си е само една - недостиг на пространство.

Сега очаквам да ме заклеймите заради източника на цитата - Хитлер и "Моята борба", но мустакатият австрийски дребосък с мания за величие е писал, че ресурсите не стигат за всички (което впрочем си е факт!), следователно той предпочита тези ресурси да принадлежат на неговата нация. И в началото на XX век, в условията на тогавашната криза тези мисли са се въртяли в главите на мнозина, така че нищо чудно, че първата половина на века е минала във войни с цел преразпределение на света.

Разширяването на територията на обитание на всяка нация се смята от много теоретици за естествен процес. Просто в наши дни най-често то се прави по други начини, а не с оръжие в ръка; дали това ще е културно влияние, или икономическа доминация, от това реалностите не стават кой знае колко по-различни. Да се върнем обаче на това как се е правило някога; в процеса на колонизация активно са участвали два типа граждани: отчаяни авантюристи и престъпници, което не изключва екземпляри, съчетаващи и двете в комплект :). Колкото и да не е политически коректно да се говори това, едва ли има някой, който да не е наясно, че 90% от населението на Австралия например се състои от потомци на английски затворници.

Е, в наши дни отново се говори за това как свършват ресурсите - и мястото за живот на всички. Поне засега, слава богу, не е започнала поредната борба за преразпределение на границите в глобален мащаб (макар че не е невъзможно и това да се случи - достатъчно е някоя голяма държава да бъде оглавена от харизматичен фанатик...). Доколкото нивото на въоръжение у основните световни сили е що-годе еднакво, една такава война би довела просто до това да се изпозастреляме едни други и да върнем човечеството с няколко века назад в развитието му.

Стига километрични въведения, ето и моят вариант за изход от ситуацията. Не че той е нещо радикално ново, дъвкан е от толкова много фантасти, но някак си никой не се сеща да го приложи на практика. Овладяването на космическите пространства е в стагнация. Е, мащабите на космоса така или иначе са огромни, така че логично е хората да ги е страх да навлязат в нещо толкова огромно, едно време е било същото с първите мореплаватели и океаните. Но като алтернатива за взаимното унищожение този вариант определено има смисъл да бъде разгледан - при това не само в фантастиката, но и в рамките на държавни или дори международни програми.

Ето ви малко статистика: не за България, понеже поне аз не успях да открия подобна информация, но за САЩ: там за издръжка на затворниците се харчат годишно над $50 млрд., и това при положение че бюджетът на NASA за 2009 е само $20 млрд. Хайде да прескочим дребните престъпници, които лежат годинка-две. Да се заемем със сериозните закононарушители, пребиваващи "на топло" над десет години, или изнасилвачите и убийците, които лежат до живот, а в някои държави дори ги осъждат на смърт. Защо да не пуснем такива хора да колонизират космоса? Поне аз виждам изгода от подобно решение и за двете страни. Първо, държавата снижава многократно разходите си за издръжка на затворниците, а за доживотните и смъртниците това си е отвсякъде вариант за спасение от клетката или смъртта.

С една дума, предложението ми е да се стартира глобална програма за изграждане на космически кораби със система за пълна самоподдръжка на живота в тях, предвидени за 150-200 души. Антропологът Джон Мур през 2002 г. беше обявил, че група с подобни размери без проблеми може да просъществува без външна подкрепа 6-8 поколения. Такива кораби да бъдат изстреляни към потенциални колонии - подобни на Земята планети, намиращи се достатъчно далеч в космоса. Естествено, за тази цел няма да са достатъчни само затворници, така че за такива космически кораби вероятно ще се намерят достатъчно доброволци, които да поемат офицерските длъжности - основно от авантюристите, които животът на Земята им се струва скучен и в момента се стараят да го разнообразяват с различни екстремни спортове и други занимания, излагащи на опасност живота им. В общи линии идеята не е нова, но технологичният й компонент вече е достатъчно развит, за да я направи реализуема. А, ако си спомняте, именно така са се колонизирали отвъдокеанските територии. Ако се съмнявате, питайте Великобритания, там са най-големите експерти по този въпрос :)

Очевидните плюсове на подобен проект са драстичното снижаване на разходите за издръжка на затворниците, изследването и разширяването на границите на обитание на човешката цивилизация, както и не на последно място възпиращият ефект от върху потенциалните престъпници, ако има вероятност да им бъде наложено подобно наказание. Плюс това разходите за подобен проект биха се избили тотално заради отпадането от бюджетите на перото за издръжка на лишените от свобода.


Ако някой се съмнява, моментално пояснявам: аз самият с най-голям кеф бих тръгнал да изследвам космоса, само че имам точно два проблема: финансиране и екипаж. Така че се налага да предлагам целеви програми. Току-виж и получа за тях някоя европара... :)

Brüno

Изродщината на чичо ви Саша Барън Коен достига нови висоти. След като имах известни затруднения да преглътна Борат, честно си признавам, че очаквах от Бруно... де да знам, нещо повече. Вместо това получавам залагаща на чистата провокация серия от гегове, зад които се крие известен социален подтекст, но така старателно маскиран, че да се налага да го търсиш със свещ в ръка. Маниерът на поднасяне на сюжета (ако това въобще може да се нарече сюжет) дублира добре познатия ни маниер от Борат, дори някои ситуации изглеждат пренесени буквално от единия филм в другия. Само че вместо да обиграва расизма и национализма, тук заигравката на Коен е с гей-тематиката, осиновяването на африканчета и системата как да се превърнеш в звезда в САЩ. Накратко - имаме пред себе си нещо като киноверсия на Перез Хилтън, само че тук степента на абсурдност преминава всякакви граници.


Предварително трябва да кажа, че отидох с ясното съзнание за какво става дума, така че не съм бил точно шокиран. Е, може би леко постреснат от съзнателното прекрачване на границите на приемливото за показване на киноекран, но ако бъда честен, получих точно това, което очаквах - макар и в някаква степен смекчено, очевидно с цел да се маркетира по-добре. В общи линии не е спестено почти нищо, като изключим добавянето на черни квадрати върху най-хард частите от някои кадри; в твърде много отношения очевидната идея е да се посее мисъл за нравите от другата страна на океана, но всичко това се поднася в стила на безбройни секс-клишета. За да стигнем накрая до повтаряща сцената с родеото от Борат ситуация, в която героят парадира с мъжественост на ринга сред тълпа реднекове, докато не се поддаде в ключовия момент на "изгубената любов", поднесена на фона на музиката от "Титаник" :)


Съзнателно премълчавам повечето сюжетни елементи, за да не ви развалям изненадата да ги откриете сами. Ако обаче си говорим за аналогии, степените, в които се прекрачва допустимото, са очевидно заимствани от Бунюел и "Дискретният чар на буржоазията", но изведени до много по-висока степен на абсурдност. Самият Барън Коен толкова старателно се вживява в ролята на гей, че нито за миг няма да си помислите, че това е актьорска игра; като изпълнение и "влизане в кожата" постижението му е забележително. Остава обаче усещането за нещо... неудовлетворително. За сюжет тук е трудно да говорим, така че няма да има и спойлъри, но опитът да надминат степента на първоначалния шок, който предизвика преди три години Борат, е накарал сценаристите на моменти искрено да се престарават. На моменти откривах, че просто се чудя... колко по-далеч още може да стигне, преди да прекрачи съвсем границата?


Има някои просто уникални моменти, от рода на кастинга за деца за фотосесия с "осиновеното" от Бруно африканче, както и диалозите със специалистите по "връщане в правата вяра" на хомосексуалните, където сарказмът достига степени, в които спира да бъде смешен и директно навлиза в груб социален разрез на нравите на средната класа на Америка. Същевременно има и сериозно обиграване на културните различия с лафове от рода на "най-голямата австрийска суперзвезда след Хитлер" (цитирам по памет), както и уникалното преиначаване на имената на звездите в един прелестен миг, който ще ви накара да се превивате от смях. Под всичко това се крие един пласт на сериозна социална сатира, но трябва да преглътнете сериозни степени на неудобство - и да оставите видяното да поври в главата ви, докато изплува и старателно скритият подтекст.

Това, което - парадоксално - мога да ви посъветвам, е да го гледате. В кино. По възможност, с познати. За да изпитате особеното усещане на неудобство от хората до вас и гледката на екрана, което бях забравил сигурно от "Калигула" насам, както и за да имате сдържащ фактор, който да ви попречи да го спрете по средата - и да пропуснете блестящите моменти. Особено гениалния финал, който е в състояние да изкупи всичките прегрешения преди него. И не пропускайте да се насладите на великолепния саундтрак, който на свой ред е допълнителна гавра с някои киноклишета :)

Специален сияен лъч на анална любов за YouTube, които са забранили поставянето на трейлъра на други сайтове. Надявам се да ги сполетят ректалните радости от първите кадри на филма...

Толкова е лесно

За да се прочуе като умен човек, мъжът трябва да знае и умее много неща.

Умният мъж трябва да бъде осведомен за всички важни новини. Трябва да разбира от политика. Трябва да получи подобаващо образование. Трябва да има добра професия. Трябва да умее да издържа семейство. Трябва да предизвиква възхищение у женените и уважение у другите мъже. Трябва добре да разбира характера и поведението на различните хора. Трябна да бъде надеждна опора за своята жена. Трябва да може да я защити при нужда. Трябва да знае как да поправи крана в кухнята, как правилно да забие пирон и как да поправи кола. Трябва да бъде душата на компанията, да умее да поддържа разговор на всяка тема. Трябва да притежава искрящо чувство за хумор и да не цеди думите. Трябва да бъде спокоен, уравновесен и разсъдителен. И още много други неща трябва да умее.

Жената, за да й излезе име на умна, трябва само да умее навреме да си затвори устата.

На пръв поглед, ще кажете, на кой животът е по-лесен?

Но ето ти на, да овладее космическите пространства, да оглави Народното събрание и да сглоби автомобил от подръчни средства на жената й е по-лесно, отколкото да успее да си замълчи в нужния момент.

Терзае ме въпросът: дали умението да си затвориш гагата, преди да успееш да изръсиш нещо ненамясто е вродено качество, или и на това човек се учи?

Религиозен маркетинг

Преди малко ми цъфнаха на гости Свидетели на Йехова, а доколкото от бая време не съм си комуникирал с протестанти, яко ми беше любопитно какви ще ги вършат. Двамца. Младо хлапе с затъпял от святост потлед и придружаваща го чаровна рижа порочна сладурана с такова деколте, че веднага съжалих за седмичната си четина. Но да не избързваме...

- Здравейте! - с тихо гласче изчурулика пичът в домофона, когато вдигнах.
- Шалом! - парирах аз.
- Предлагаме информационна литература за Бога, - изплашено и почти шепнешком предложи той. - Представлява ли интерес за Вас?
- Разбира се! - бодро заявих. - Заповядайте на чаша чай.

След пет минути на вратата се позвъни и те влезоха в скромния ми творчески безпорядък.
- Нямаме много време на разположение. - почна да се суети момчето.
- Влизайте, влизайте, сега ще донеса чай! - отговорих с медено гласче, облъчвайки ги с ласкава усмивка.

Наплашените Свидетели свенливо пристъпиха в стаята.
- Е, разправяйте!

Момичето бодро почна да ръси нелепости.
- Бих искала да Ви разкажа за Царството Божие!
Отклонявайки поглед от деколтето и преглъщайки слюнката, кимнах:
- Разбира се, разказвайте!

Вместо това тя почна да разказва за това какво представляват Старейшините в тяхната църква. Бамааму! Най-ужасните евангелисти от всички, на които съм попадал. Къде гледа Бог, когато ги изпраща при такива като мен?

Наложи се да поема инициативата в свои ръце.
- Стоп, стоп, стоп! - вдигнах две ръце. - При вас съществуват ли някакви тренинги по продажбите, тоест по стихийна проповед? Или може би библейска школа или нещо подобно, където да ви учат как трябва да се проповядва?

- Разбира се! - утвърдително разтърси рижата си грива чаровницата. - Всеки четвъртък. Учат ни да четем Библията - правилно и изразително, спазвайки препинателните знаци.

- Ндаааа, - отбелязах разочаровано. - Мислех, че на това изкуство ви учат още в училище. А на алгоритъма за продажби, тоест на проповед не ви ли учат?

Получавайки в отговор объркано мънкане, поклатих глава.
- Добре. Хайде набързо ще изкараме с вас един скромен тренинг, доколкото и аз не изобилствам от време. За начало: дайте да определим най-важните въпроси, които ви вълнуват. Така, имате правото на първа стъпка. Какво преди всичко ви интересува за мен?

- Интересува ни какво ви вълнува, какви са вашите грижи? - свенливо пробва лапето.

- За какъв ви е? - с искрено любопитство подхвърлих аз. Оня се обърка и млъкна. Продължих: - Списъкът на контролните въпроси е изключително къс:

1. Вярвам ли в Бога?
2. Ако вярвам, християнин ли съм?
3. Ако съм християнин, в коя църква ходя?

С това се изчерпва всичко.

Ако човек е атеист, то и доводите, които използвате за него, се налага да бъдат подходящи. А има и хора, които вярват в "общ" бог, но същевременно не се смятат за християни. За тях може да бъде подготвено предложение №2. И третите, които вярват и са християни; въпросът към тях би трябвало да е само един: и защо не сте в нашата църква? Толкоз.

Радостната рижа особа се позаинтересува:
- А вие вярвате ли в Бога?
- Ама разбира се! - заявих аз.
- А християнин ли сте? - очичките й очаквателно ме дебнеха.
- Хммм... А какво е това християнин? - подхвърлих й бананова кора.
- Ами в Библията е казано много по този въпрос. Това е човек, който следва завета на Христос... - тя объркано започна да листи черната дебела книжка в ръцете си.

Тежко въздъхнах, изобразих на лицето си изражение на святост и тихо изрецитирах: "Да любите един другиго, както Аз възлюбих този свят, така и вие да любите един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си".

Момичето ме изгледа с недоумение. Явно християнската младеж вече не знае, че някога имахме в главата си половината Библия, вместо да ровим по страниците в търсене на нужния стих.

- И християнин ли сте? - запита тя.
- Не, - тъжно вдигнах поглед към небето, тоест към тавана. - За такива като мен в Библията е казано "... вярват и треперят!".

Не знам сети ли се тя за кого говорех, но с хлапето бързичко ми благодариха и се изнизаха. Аз останах да допивам изстиналия чай с бисквити и да тъна в носталгия по годините на моята младост.

Най-смешното беше, че нямаха никакво желание да ми изнасят проповед. Това беше единственото, което разбрах със сигурност.

Неведнъж съм чувал за "специалната подготовка" на сектантите. Опазил Господ. Ако това им е "специалната подготовка", горкичките. Нямат никакъв шанс въобще да ги чуят.

Уродливият

Този разказ попадна преди много години при мен по електронната поща - и почти го бях забравил, докато не попаднах на него тук. Надявам се и у вас той да предизвика същите чувства, които провокира у мен - както преди години, така и сега.

Всеки жител на къщата, в която живеех и аз, знаеше до каква степен Уродливият беше Уродлив. Местният Котарак. Уродливият обичаше три неща на този свят: борба, ядене на огризки и, да го кажем така, любовта.

Комбинацията от тези неща плюс животът без покрив над главата бяха оставили върху тялото на Уродливия неподлежащи на премахване следи. Като начало той имаше само едно око, а на мястото на другото зееше дупка. От същата страна липсваше и едното ухо, а левият крак някога е бил счупен и се беше сраснал под някакъв невероятен ъгъл, поради което се създаваше впечатлението, че котаракът непрекъснато се кани да завие зад ъгъла.

Опашката му отдавна липсваше. Беше останала само малка огризка, която постоянно се мърдаше насам-натам. Ако не бяха безбройните рани и жълти струпеи, покриващи главата му и дори раменете, Уродливият можеше да бъде наречен тъмносив ивичест котарак. Всеки, поне веднъж погледнал го, стигаше до една и съща реакция: "Господи, колко УРОДЛИВ котарак!"

На всички деца категорично беше забранено да го докосват. Възрастните хвърляха по него камъни. Поливаха го с маркуч, когато се опитваше да влезе в къщата, или притискаха лапата му с вратата, за да не може да излезе. Уродливият винаги проявяваше една и съща реакция. Ако го поливаха с маркуча - покорно стоеше и подгизваше, докато на мъчителите не им омръзнеше това развлечение. Ако хвърляха по него вещи, той се търкаше в краката на хората, като че ли молейки за прошка. Ако виждаше деца, тичаше при тях, търкаше глава в ръцете им и силно мяукаше, молейки за ласка. Ако някой все пак го взимаше на ръце, той моментално започваше да ближе ъгълчето на ризата или нещо друго, до което можеше да стигне.

В един момент Уродливият се опита да се сприятели със съседските кучета. В отговор на това бе страховито нахапан. От моя прозорец чух неговите викове и се хвърлих на помощ. Когато дотичах до него, Уродливият беше почти мъртъв. Лежеше, свил се на топка. Гърбът му, краката му, задната част на тялото му бяха изгубили напълно първоначалната си форма. Скръбният му живот наближаваше своя край. Следи от сълзи личаха по челото му. Докато го носех към къщи, той хриптеше и се задушаваше. Носех го и повече от всичко се боях да не му причиня още повече болка. А той междувременно се опитваше да ме близне по ухото. Изпитвайки такива страшни болки, той въпреки всичко искаше да ми се отблагодари.

Притиснах го към себе си. Той докосна с глава дланта на ръката ми, златното му око се обърна към мен и чух тихо мъркане. Даже изпитвайки подобна страшна болка, котаракът молеше само за едно - за капчица привързаност! Може би и за капчица състрадание. И в този момент аз осъзнах, че съм попаднал на най-любящото същество от всички, които съм срещал в живота си. Най-любящото и най-красивото. Никога той не би се опитал да ме ухапе или одраска, или просто да си тръгне. Той само ме гледаше, уверен, че ще успея да облекча болката му. Уродливият умря в ръцете ми, преди да успея да стигна до къщи, и аз дълго седях, държейки го на коленете си.

Впоследствие много размишлявах за това как едно нещастно сакато животно можа да промени моите представи за това какво е истинска душевна чистота, вярна и безгранична любов. Така и стана наистина. Уродливият ми разкри за състраданието повече от хиляди книги, лекции или разговори. И за това винаги ще му бъда благодарен.

Неговото тяло беше осакатено, докато при мен травмирана беше душата. За мен настана времето да се уча да обичам вярно и дълбоко. И да давам на ближния всичко, без остатък. Повечето хора искат да бъдат по-богати, по-успешни, обичани, красиви. А аз винаги ще се стремя към едно - да бъда уродлив.

Budapest Gypsy Symphony Orchestra

Обикновено и един кадърен циганин цигулар е нещо респектиращо. Вижте обаче какво става, когато на едно място се съберат 100 такива...

Почти 7 причини

7 причини, поради които искам да забравя думата "почти":

1. През 1997 бях почти милионер;
2. През 2009 има голяма вероятност ситуацията почти да се повтори;
3. У нас има почти демокрация;
4. Затова и у нас икономиката почти не е засегната от кризата;
5. Аз засега почти работя в почти нормална фирма;
6. Заобикалят ме почти приятели, и можем почти да разчитаме един на друг;
7. Тя почти ме обичаше, но отиде да живее с друг;
8. Всичко е почти чудесно. Вероятно и аз съм почти щастлив;
9. И впрочем установявам, че умея да смятам почти правилно...

Прах от ценностите на един свят

Тези дни са изпълнени с тъпа неизбежност. Те пробиват през затворените клепки като плевели през асфалта. Отново и отново, като някое déjà vu. Всеки ден прилича досущ на милиони подобни на него. Или пък аз не виждам разликата между тях през дебелия слой прах.

Всичко наоколо е покрито с прах, прахът от ценностите не на нашия, а на един съвсем друг свят. Прокарвам пръст по слоя прах, сякаш опитвайки се да напиша нова дума. Но всяка нова дума само оголва и разкрива дебелината на този слой, което само прави праха по-очевиден.

Това не харесва никому. И на мен също. Поне на мен - със сигурност.

Пиша нови и нови думи, отново и отново. Става малко по-чисто. Но от това не ми става по-леко, защото разбирам, че скоро няма да имам върху какво и за какво да пиша. От което изведнъж ми става неимоверно страшно, толкова страшно, че ми се иска да има прах, много прах, навсякъде. Иска ми се да падна в този прах и да изпадна в забрава в него. Иска ми се да целувам очите и ръцете й, да говоря през сълзи "не мога без теб", да прегръщам коленете й...

Тя ми прощава. И отново очите се покриват с тънък слой сив прах, който ми изглежда розов като мечта, като ценност от някакъв друг, по-добър свят, за който аз не съм достоен. Струва ми се по-леко да живея, без да зная нищо, без да забелязвам нищо, без да мисля за нищо. Става ми по-весело и леко, става лесно.

Тя ме прегръща и ме целува пред всички. Тя обръща моето лице към себе си, когато гледам настрани. Тя се шегува и играе, казва, че за нея съм единственият. Но аз зная, че това не е истина... Не е истина... Не е... Зная, че в някой миг ще ми се прииска да я нарека курва, да я махна от очите си, но тогава ще остана сам. Така че оставям всичко както си е.

И едва когато прахът върху очите закрива всичко, когато новите дни с тъпа неизбежност пробиват през слоя прах и кожата на затворените клепки, незабелязано рисувам върху нея думи, които тя не знае и не разбира. Опитвам се да й разкажа, да й обясня. Понякога тя слуша, но все повече време прекарва с други...

Подбрани елитни музикални дивотии

Малко подбрано от тресавището на вселенската глупоскт, което представлява YouTube. Не ми дава сърце да разваля изненадата с предварителни коментари. Просто цъкайте и се наслаждавайте:

Шестте не-значителни неща

ДоживЕх да ми дойде и това меме на главата. Още по-зачуден съм по каква линия...


Аз типично съм лаконичен :) Шест недотам значими неща значи, дет' ма карат да бидем щастлив. Като се има предвид, че за мен щастието е пистолет в тиган, ще стрелям, преди да се е нагорещил прекалено:

1. Четенето. В мноооооооого големи количества, не пробирам кой знае колко. Язека си падам любопитен копелдак и обичам да поглъщам почти безразборно каквото ми се стори интересно. Е, някои така и не ги довършвам, особено ако са в електронен вид. Което иде да ми напомни, че предпочитам хартиените, но по финансови и други причини най-често чета на екрана на компа, най-често на чужд език (защото докато дочакам книгата да се появи в нашите онлайн библиотеки, брада ще ми порасне като на хасидски евреин). Най-хубаво четивото ми влиза с някое хубаво поотлежало питие, но то пък ми пречи на концентрацията, така че май в такива моменти се кара на основно на безалкохолно (виж т.2), освен ако книгата е примерно Лукяненко (ето на, признах си позора!), Перумов (тук вече се крия под масата от срам!) или Вербер. Но дори и да остана без нито една книга, едва ли вече някога ще отворя Коелю (имал съм и такива срамни 11 минути, чувствах се точно като манекенка :) или Пелевин. Абе... стига съм изреждал, стига да не е отвратно като съдържание, всяко книжле ми действа, макар че за някои после не си и спомням, че съм ги чел. Явно склерозата се обажда :)

2. Колата (изчервявам се). Не автомобила, хей, вие какво си помислихте? Нее, онова мехурчесто говно, което един скапан американски аптекар настойчиво пробутва на света от 100 години. Връзката ми с тази напитка датира от години, когато си умирах да я пия на халби (имаше и такова време, и на Ариана, и в едно тенеке в градинката на Иван Асен сервираха туй чудо сипано в голяма запотена, бирена, половинлитрова халба). Може и да е вредно, ама ми е trans penis. Услажда ми се. Особено в лятна жега. Обезателно трябва да е студена до степен да не можеш да я държиш в ръка, така че ако видите някакъв странен тип настойчиво да рови бутилките с червения дядка в хладилника в супермаркета, пробвайки старателно всяка от тях на температура, сигурно ще да съм аз. Количествата - зависи, напоследък съм понамалил темпото, но на младини съм отнасял 2-3 литра дневно като стой та гледай.

3. Солената вода. За предпочитане не осолена в битови условия. Или, ако е в битови условия, се налага да разпръсквам пясък, да слагам 150-ватова крушка и да викам девойки да се поразсъблекат наоколо. И пак съраунд саундът на врещящи чайки ми липсва в картинката. Естествено, че говоря за морето, за какво друго? Кой знае какъв плувец не съм, но не тръгвам към дъното като ютия, така че престоят в близост до плискащи се сини вълни се състои от настойчиво пържене в собствен сос (без чадър), плуване, докато ми се изчерпат силиците, отново сядане под пържещото слънце и яко бира (обикновено успявам да я привърша, преди да се е стоплила, което е целта на занятието :) Естествено, зяпането на девойки е част от програмата за деня, освен ако наоколо има някой да ме ошамари и изревнува (обикновено няма, така че радостта за окото е пълна). Само че какъвто съм ленив, никога не се занимавам да гоня женско по морето. Така де, откъде накъде да си давам зор?

4. Вкусна кльопачка. Претенциозен съм, така че малко са ресторантите, които правят нещата така, както ми харесват. Нямам обаче проблем да се вдигна и на 20 километра и повече, само и само да хапна нещо, което ми се е прияло - ако ме мързи аз да си го направя сам де. Готвя от време на време, пълна майна на всякакви рецепти - при мен доминират експериментите според настроението и това, с което разполагам в момента. Една позната нарича този маниер на готвене "ирландска яхния" - сгребваш каквото има, накълцваш, пъхаш подправки по вкус и накрая се опитваш да го ядеш. Странното е, че все пак в повечето случаи ми се получава (особено италианска кухня, макар че съм тотално скаран с понятието "ал денте", което за мен си значи "недоварено"). Но обикновено ме домързява, така че ако бюджетът позволява, да живеят ресторантите!

5. Птици. И песните им. Израснал съм с два кестена пред единия прозорец (да изсъхнат ръцете на оня съсед, който ми посече едното!) и огромно дърво пред другия, така че птичата песен ми е буквално необходимост. Внася ми едно лениво спокойствие и блаженство, което никое радио не може да ми осигури. Едно време имах и домашни пойни птички, но от няколко години не искам да държа птица в клетка. Не толкова от екологични съображения, колкото защото не мога да й отделя достатъчно време, а птица сама в клетка е нещо кофти, самотно, тъжно, абе с една дума не си е работа. Плюс това като мекушав тип още не съм прежалил едно канарче, което обичаше неописуемо да пее на всякаква музика, която му пуснеш, и да се старае всячески да я надвика. Въпреки че не е песен, врабешката глъч ми е абсолютна радост за ушите, същото се отнася и за ластовици и косове. И май споменах по-горе чайките, от крякането на които обожавам да се будя...

6. Двойки. Обичам да гледам щастливи заедно хора. Сигурно щастието им е заразно, от време на време се усещам, че зяпам по най-идиотския начин, все едно съм видял примерно Боно от U2 да върви по кварталната ми улица. Не е нужно непременно да са красиви, или да се натискат, или по някакъв начин да демонстрират привързаността си, но ме зарежда да виждам, че ги свързва емоция, по-силна от простото познанство. Такива хора са в състояние да ми оправят настроението от цял скапан ден, да ме накарат да забравя проблемите и да забравя на коя спирка щях да слизам :)

Колебая се дали да предавам нататък... не за друго, а защото никой от ръчнатите от мен в предишната щафета така и не си направи труда да отговори. Срам! То си говори и колко хора ме четат де, така че... Нищо, хайде този път да любопитствам за въпросните 6 неща при хора, които са ми интересни, но не им следя редовно писанията - Пентаграма, Крис Ванев, Бла, Siera, Хриси и Aria. Като се има предвид от колко време това меме обикаля из блогосферката, няма да се учудя някой от тях вече да го е забърсало, но както казах, не следя редовно, така че ако вече са ви питали за въпросните 6 неща... извинявайте в аванс за досаждането. Just curious :)

Всичко, което сте искали да знаете за световното господство II

Главното за злодей от световен мащаб е имиджът. Изящната бронирана маска на заварчик, безумните очи, изкуствената челюст от неръждаема стомана и малкото зайчe в ръкава ще придадат на Вашия образ вид на завършен психопат. Не забравяйте, че задължителни условия за постигането на световно господство са маниакалната шизофрения, сатанинският кикот и щателно скриваното под черна маска в формата на кофа уродство! Макар че си спомням история, когато знаменитият Дарт Вердър не постигна господство заради Императора, така че може да минете и само с крива физиономия и черен чаршаф. Но във всеки случай трябва да имате Окото! Кърватото Око! Желателно не върху цялото лице (засега още лице). Желаещите да постигнат пълно и несподеляно с никого владеене на eкстрасензорни способности да се запишат за прием в трети кабинет при доктор Манхатън. Да, демонстрирането на висящ син член е задължително!

Още малко за външния вид. Задължително: черен, замайващ с мрака си плащ, ръкавици със стоманени нокти, облаци пара от широките ноздри, железни ботуши с черепи, огнедишащи кучета на верига и синя триъгълна шапка! Настоявам на това, защото идеалистичният възглед върху световното зло не е изчезнал. Но в този вид по-скоро ще попаднете в психиатрично заведение за особено буйни моделиери, отколкото на трона на повелител на света. Помнете, триредов костюм с класическа кройка и също толкова класически сив цвят плюс многообещаваща усмивка на търговски пътник са безотказно оръжие в борбата за световно господство. Именно така Кока-Кола и японската автомобилна промишленост покориха нашата малка планета.

Някои начинаещи Повелители на света в началото на кариерата си тръгват по пътя на най-малкото съпротивление, снабдявайки се с плашещи околните части на тялото. Това може да бъде брада от пипала, стоманена кука, чугунена глава или чифт междуконтинентални балистични ракети под мишницата. Трябва да ви предупредя, че да се зацикляте върху един образ е горе-долу толкова непредвидливо, колкото и на седемгодишна възраст да си татуирате на кокалчетата "Теди Кирчева – любов завинаги". Помнете, чe хорският страх има склонността постепенно да изчезва, така че острата конкурентна ситуация на пазара на Повелители на вселената ще ви заставя непрекъснато да търсите нови превъплъщения. Експериментирайте с имиджа на брада, чалма и гранатомет, пиян каубой на щурвала на самолетоносач или инспектор от ХЕИ. Особено плашещо впечатление прави образът на кашляща свиня, кашляща кокошка, риба с температура и грипово болен жител на Земята.

Впрочем не би било зле още сега да обмислите Вашата предизборна кампания за Повелител на Вселената. С какво смятате да сплашвате електората? С масови разстрели, изселване, огньове и изтезания? Вие сте остарели като гилотина без вградена цифрова камера! В нашето време на победила криза народът трябва да бъде държан в страх чрез галопираща хиперинфлация, повишаващи се непрекъснато лихви, брадва по пенсиите, приватизация на болници, данък върху земята и други подобни ефективни средства.

За пълно съответствие на имиджа на Повелител на Вселената ще се наложи да си замените квартирата за нещо помпозно и готическо сред голи скали. Да, на леля ви ще й бъде трудно да ви носи през уикенда любимите сладки, катерейки се по отвесната стена между шипове и мини, но все пак нали трябва да жертвате нещо? Като говорим за жертви, ще се наложи да пожертвате привичния начин на живот. Световното зло е трудолюбиво по природа. Ще се наложи да забравите за спането до обяд, пищното ядене и бирата по петъците с приятели. Ще се наложи да ставате с първите петли, световното зло не го мързи да става по това време, да гризе за закуска вкоравен хляб, гладът придава настървение, а приятели няма да имате, така че няма и защо да пиете бира. Твърдо, болезнено и самотно? Свиквайте, това е глобалното зло.

В следващи издания на практическото ръководство (ако не ме домързи) очаквайте: трудното детство, помощниците на злодея, родствени връзки, транспорт и гибел от ръцете на героя.

Евалла, гринго

Ако не за друго, то поне за това ще зауважавам чичо ви Барак:

"...интервю със сестрата на Обама, и на въпроса какво в тяхното семейство са знаеми за Русия, когато са били малки, тя отговори нещо просто потресаващо — че "Барак през цялото време гледаше една касета с шантав руски филм със странното название "Kindzadza" и слушаше група, не помня точното име, но май звучеше като "Kino" и фронтменът й беше някой си Viktor"...

За неверниците: запис на интервюто.

Варна, дръж се, ида

В момента си бъркам меда в чая с последната чиста лъжица вкъщи - в последната чиста чаша вкъщи, остават ми още около 70 000 знака превод, две недочетени книги (Пинчън и Гавалда), а вдругиден по нощите I'm hitting the road. При това по телефона разправям на хората, които питат как съм, че всичко с мен е наред, че няма такива душевни травми, които не могат да бъдат преодоляни, а в Google Chat разправям на други, че трябва повече оптимизъм и че животът, колкото и да е кратък, все пак е прекрасен и неповторим (преструвам се, че си вярвам, те също се преструват, че ми вярват, но не могат да подкрепят преструвката си с достатъчно убедителни изрази).

Не мога да си спомня кога за последен път съм съветвал някого да се отлага най-важното за последния ден, но днес няма да го направя, защото осъзнавам, че не съм прав. Много по-удобно е да го оставиш за последната вечер, и едва тогава, рухвайки от умора, яко скъсал си нервите и евентуално дори успял да свършиш нещо, спокойно да се пльоснеш във влака (налага се да е влак, уви) и да се отнесеш на няколкостотин километра.

"Къде ще ходиш?" - ще попитате. Не, познавам ви аз, гадове такива, нищо няма да попитате Сега е 4 през нощта. Но ако утре някой превърти гугъл ридъра си до толкова късен час и му се занимава да чете, хайде, ще получи отговор на незададения въпрос. Във Варна. Не толкова на почивка, защото за толкова време нямам въобще как да си почина от всичко, което се случва около мен; по-скоро за да направя някои неща, отлагани с години, и да видя някои хора, които бяха сред малцината, вдигнали телефона и наистина загрижили се как се чувствам. Без въобще да знаят какво се е случило. За което нямам достатъчно думи да им благодаря.

Разбира се, и дума не може да става за петзвездни хотели и прочие глезотии. Обстоятелствата са такива, че спартанците ще се чувстват разточителни в сравнение с мен Както и да е, не това е смисълът. Ако някой се интересува кой съм, какъв съм, откъде съм, къде съм расъл и съм пасъл... и по това време се намира в т.нар. "морска столица" и иска да разменим някой лаф на топла бира сред потни жени по бански (хаха, естествено, че се майтапя!), драснете някой ред в коментарите или на мейла горе под кадрото. Мислех да оставя и телефон, но поне засега не виждам причини да правя така усърдно крития от чужди очи номер дотолкова публичен...

С една дума... дръж се, Варна, шоп че те гази през УЙкенда!

Cosmopolitan Blues

Малко от гениалната Линор Горалик:

К. разказва, че отворил по служебни задачи нов брой на Cosmopolitan - и там попаднал на статия за разговорите в леглото.
- И първата фраза, която виждам, - казва К. - "И той ловко те хваща за клитора..."
- С клещи, - моментално каза Агата.
- Престани, - каза К., - Трябва да прочета това. Длъжен съм.
- И той ловко те хваща за клитора и те отвежда да миеш съдовете, - каза Агата.
- Имай съвест, - каза К. в отчаяние.
- И той ловко те хваща за клитора, после ловко хваща сестра ти за клевета, после ловко хваща твоя мъж за подкупи, и хоп - цялото семейство вече е на топло! - каза Агата.
- Престани, - каза К., - Имам малки деца, трябва да прочета какво е написано там, ще ме уволнят.
- Те се опитаха да се измъкнат и да не платят, но ние ловко ги хванахме за клитора, - каза Агата.
- Върви си, - каза К.
- Той ловко я хвана за клитора, макар че можеше да я опъне два пъти поред за сто кинта, - каза Агата.
- Сега ловко ще те хвана за клитора и ще те изхвърля от офиса, - каза К. в отчаяние.
- Неговите нежни думи я хванаха здраво за самия й клитор, - каза Агата. - Той ловко я хвана за клитора, макар че първо му предлагаха за същия клитор някаква по-малка мацка.
К. застена.
- Слушай, - строго каза Агата. - Аз говоря важни неща, а ти ме гониш. Това е много грубо и невъзпитано. За какво ме взимаш, в края на краищата? За клитор?

Tommy Emmanuel

Аз съм като гръмнат. Томи Еманюел просто ме оставя без думи.

Ако ви харесва стилът му, ето тук ще откриете чудесен архив с негови изпълнения.

Амати

На кръстовището на "Раковска" и "Славянска" стоеше мъдрец и даваше съвети, а Вълчанов имаше огромна нужда да се посъветва. Жената беше дала сина в музикално училище и сега трябваше да се реши каква цигулка да се купи. Изслушвайки Вълчанов, дребният мургав мъж с разкошни мустаци даде прост, но смислен съвет:
- Вземи "Амати".

Окрилен, Вълчанов изтича до най-близкия музикален магазин. Продавачът дълго и смутено нещо мърмореше, извиняваше се, но все пак предложи най-добрия вариант:
- Знаете ли, вече три дни откакто изкупиха всички "Амати", а нови няма да докарат скоро. Пък и инструментът е доста скъп, вносен. Митница, такси, разбирате. Имаме цигулка, произведена от една от фабриките за музикални инструменти в Казанлък. Също нелош инструмент. Неотдавна един академик мина оттук. Купи две такива и много ги хвалеше. Все още за тях има промоция – калъф за цигулката като подарък. Ще вземете ли такава?

Зарадван от покупката, Вълчанов дотича вкъщи, връчи на сина цигулката и строго му нареди да репетира, а той самият излезе да се види с приятели. Още повече че в двора мъжете вече цъкаха белот.
- Браво на теб, че учиш сина си на музика, - похвали Вълчанов съседът по площадка Марто Пеев, - и добра цигулка си му купил.
- Правилно, - подхвана и вторият съсед, бай Стефчо, - италианците какво разбират от музика? Само в своите опери разни неразбираеми работи дрънкат. И цигулките им със сигурност са боклук!
- А ти момчето като го изучиш, - продължи Марто, - прати го на "Евровизия". Там обичат цигулари.

Връщайки се вкъщи, Вълчанов доволно се усмихваше: "Добър съвет ми даде онзи човек. Ех, къде беше той, когато се жених?"

Той си оправи папийонката и пристъпи към олтара. Пое булката от ръцете на възрастния стресиран джентълмен. Произнесе нужните думи ясно, сериозно и уверено. Нахлузи на запотения пръст на момичето златния пръстен и я целуна по разтрепераните устни.

После, докато булката плачеше в прегръдките на приятелките си, оплаквайки своята младост, се оттегли настрана, за да се обади в банката и да се убеди, че сумата е получена. Не че се безпокоеше, но така, за всеки случай. Потрепна, усещайки върху лакътя си нечие буквално неосезаемо докосване.

- Всичко е наред, нали? – майката на булката гледаше умолително.
- Не се вълнувайте, госпожо, - наведе се той и целуна дамата по набръчканата буза.
- Не я наранявайте. Тя е добро момиче, макар и със сложен характер…

С бърза уверена стъпка той се насочи към тази, която вече беше негова жена, подхвана я през талията и я отнесе в кръга на танцуващите, завъртя я във валс, приличащ на прекрасна пеперуда-махаон – изключително изящен, учтив, лек, но същевременно силен и надежден. За такива бленуват ученичките и мечтаят куртизанките. На такива се отдават домакините – без колебание и за цял живот. Кучките преследват такива, внезапно превръщайки се кристални ангели…

- Обожавам те! - шепнеше той в малкото ушенце, гъделичкайки с дъх перлата в розовата мида.
- Колко съм щастлива! Невероятно съм щастлива! Щастлива… Дочаках моя принц. - Младоженката грееше от гордост и победоносно гледаше групичката нейни приятелки. Най-накрая тя беше доказала на всички, не ненапразно е отхвърлила толкова кандидати. Ненапразно през всичките тези четиридесет години беше бягала от тъпи, бедни, грозни, несръчни, дефектни идиоти, които с натрапчивостта на лоша сватовница й беше пробутвала съдбата.

Ненапразно! Любовта беше дошла сама при нея. Не се бе изплашила от високия й интелект и изтънчен вкус. Не се беше стреснала от високите й изисквания. Беше се сляла с нейния духовен свят и нестандартния й поглед към живота. Беше прескочила изключително високия праг, беше паднала на колене и беше предложила диамантен пръстен, ръка, сърце и блестящо бъдеще. Булката ликуваше… Младоженецът я поглъщаше с възторжен поглед.

***

На сутринта, докато изтощената щастливка похъркваше в дантелената си възглавница, той слезе до лимузината и извади оттам куфара. Отвори го и се намръщи. Извади с два пръста дузина добре вмирисани чорапи и ги разположи колкото може по-живописно из президентския апартамент. След това щателно осра белоснежния кенеф, посипа с избръсната четина мивката и развинти всички капачки на кремове и шампоани. Въздъхна, поставяйки четката за зъби с засъхнала паста върху тоалетната масичка. Вземайки от бара бутилка скоч, отпи голяма глътка, изжабури си добре гърлото, извади от хумидора маркирана с червено пура, седна и пусна мощна струя дим направо в лицето на младоженката.

Тя се закашля. Скочи като опарена и се облещи към мъжа си.

- Ти? Ти? Ти…
- Къде е закуската? – изръмжа той и без да изчака отговор, изгаси пурата в редицата от порцеланови херувимчета. Обърна потресената девойка в удобна поза, след което бързо се възползва от нея и отново запали пурата. – Къде е закуската? Яйцата ги обичам бъркани, беконът - средно опечен, сокът го наливай така, че до края на чашата да остават два пръста и половина. Кафето да не е с температура над осемдесет или под седемдесет градуса по Целзий. И пепелник. Втори път няма да повтарям. Занапред… Погрижи се лично всичко да е както трябва, че знам ги аз тези петзвездни хотели.

Докато тя недоумяващо гледаше в осраната санитария, той пусна уредбата на мах, избирайки от десетината дискове Азис.

"Денят, в който ти реши да си тръгнеш и света да обърнеш…", - дереше се пискливият глас.

- Какво е това? Какво означава всичко това? – попита тя, след като си върна дар слово.

Той усили звука. Тогава тя се хвърли към плеъра и натисна бутона "OFF". "…без теб не мога ааз…", - високоговорителят се задави и млъкна. Той стана от леглото, на което се беше опънал, разбира се, с обувките. Спокойно събра от тоалетната масичка всичките й кремове и парфюми и ги изхвърли през отворения прозорец. Тряс, бум, прас… Кремчетата падаха върху плочките на терасата и се пръсваха с разнообразни, но приятни звуци.

- Къде е закуската? И пусни отново музиката.
- Така значи… - тя пламна и се хвана първо за сърцето, а после за лампиона.
- Искаш да се бием? – той се изправи и раздвижи мускули. – Ами хайде…
- Ти… Ти… Там в банята… - писна тя, дръпвайки се обаче леко назад. – И пушиш… И си пиян. И въобще…
- Не пиян, а пийнал. Да, пуша! И съм се изсрал в кенефа. И какво? Гнус ли те е? Гнус те е от собствения ти мъж?

Той тръгна към нея застрашително и неумолимо… Тя изписка и се хвърли вън от стаята, забравяйки за халата.

- Къде маааа? – закрещя той така, че да го чуе целият етаж. – Къде тръгна по нощница? Курвааааа! Я бързо да се облечеш…

Тя се върна, набързо си сложи дънки и тениска и слезе в кухнята. Там се канеше да поразмисли върху случилото се, но получи SMS "чакам те, липсваш ми, твоето коте" и отново изпадна в недоумение. През деня бе обсипана с нови кремчета, наругана за твърде късата пола, израдвана с великолепен кунилингус, наплашена от неочакван изблик на ярост за неправилно затоплената кърпа… Нищо така и не успя да разбере. Реши да го обмисли по-късно. Вечерта отидоха да танцуват в съседния клуб. Той беше безупречен. Всички ги гледаха, всички й завиждаха, всички се възхищаваха от любовта в сините му очи. "Щастливка съм", - мислеше си тя. "Извадих късмет", - си мислеше. "Извади късмет, че не те убих там", - й заяви той в стаята – "Какво зяпаше на всички страни като евтина курва?"

Тя около половин час се разкъсваше на части и не можеше да прецени дали да се радва на това, че мъжът й я ревнува (значи я обича) или да се обиди от "курва". Погледна намръщените му вежди, свитите му юмруци и кой знае защо избра варианта да се зарадва. В леглото той беше нежен и грижовен. На сутринта тя откри, че е обсипана с листенца от бели рози, скочи от леглото, за да се хвърли към припяващия под душа "с мойта болка ти ще бъдеш..." любим и попадна с босия си крак в локвата от полупреварената вчерашна вечеря. От вечерята осезаемо лъхаше и на полупреварен скоч.

Тя отиде да си измие петата, разкъсвайки се между благодарността за лалетата във вазата до леглото и отвращението от "вечерята". Погледна стегнатия му задник, възбудения му член и безупречния строг профил. И избра благодарността.

След седмица лалетата повяхнаха. Нови цветя така и никой не купи. Вечерните светски изяви се замениха с редки отскачания до McDonalds, където тя гледаше упорито в стената, за да не провокира пристъп на ярост у любимия (веднъж той само дето не преби един твърде старателен сервитьор, така че сега тя се стараеше да бъде колкото може по-"незабележима"). На сутринта тичаше да му носи закуската, защото закъснението й гарантираше скандал, изхвърляне през прозореца на предмети от тоалетката (включително интимни) и лоши погледи от другите обитатели. Денем тя се мъкнеше с него по евтини барове, където се стараеше да не обръща внимание на свалките му с момичета и да се усмихва, когато той кимаше към нея и поясняваше "това е моята… духа чудесно". Нощем с опасение очакваше дали той ще бъде твърде лигаво-нежен или прекалено прямо-груб.

Би могла да си тръгне, разбира се. Да си вземе чантичката и да се разкара. Но, кой знае защо, боеше се да го стори. Донякъде от мъжа си, защото той поясни, че към брака се отнася отговорно и че между тях нещата са завинаги. "И само смъртта ще ни раздели. Твоята…", - пошегува се той веднъж. Но доста повече се боеше да си признае, че е сбъркала. Срам я беше. Срам. И за да се оправдае, се научи да оправдава него. "Той ме обича, но просто е такъв… яростен, неукротим", - убеждаваше тя отражението си в огледалото. И на честите му настоявания "Кажи,че ме обичаш", отговаряше веднага и страстно "Да! Обичам те!".

В края на медения месец тя вече добре знаеше как трябва да сгъва чорапите и гащите му, какъв цвят тоалетна хартия трябва да взима - и как да не обръща внимание на естествените реакции на мъжкия организъм. Знаеше, че е необходимо основно да мълчи и понякога да припява на "Знаеш ли как обичал съм те ден и нощ?". Дори смени гардероба си, подарявайки на камериерката всички твърде отворени блузки и миниполи (от тези, които останаха, след като той наряза на малки парченца с кухненския нож някои най-откровени дрешки).

От време на време се обаждаха родителите и приятелките й. Питаха я: "Е, как е?". "Великолепно!" – отговаряше тя. Пък и какво друго можеше да отговори всъщност? Първо, налагаше се да не се излага, а второ…

Второ, тя стремително и стабилно поумняваше.

***

- Според вас нашето момиче вече готово ли е за брак?
- Абсолютно. Забележително. Невероятно момиче!

Срещнаха се през нощта в кафене срещу хотела. Тя спеше, затова не чу как звънна венчалният пръстен върху стъклото на масата, нито как щракнаха ключалките на куфара, нито как се завъртя ключът на вратата. Дори не почувства докосването на неговите устни върху челото й. Той излезе през задния изход и веднага се насочи към кафенето, където го очакваха тъстът и тъщата, уморени от дългия път.

- Това е последният превод, нали?
- Една година след сватбата, както се споразумяхме. – той уморено се усмихна и стисна ръката на възрастния господин. Наведе се над малката тревожна дама и докосна с устни ръката й. Постави на масата заверените от нотариус документи: съгласие за развод и отказ от каквито и да е имуществени претенции.

- Тя ще страда ли? - старецът гледаше в земята, като че ли дори гласът му трепна… - Вие няма ли да останете?
- Отговорът и на двата въпроса е не. И въпросът не е в това, че тя не ми харесва...
- Да. Разбира се. - засуети се старецът, - вие със сигурност сте ангажирани за следващата година. За вас това е само работа.
- За две години занапред… И не е работа! Това не е работа, а мисия. Велика самоотвержена мисия. Когато целият ти живот е жертва върху олтара на истинската любов.

Жрецът говореше това вече на самия себе си. Стоеше с лице под дъжда и повтаряше изпълнените с патос глупави думи… Думите не го спасяваха – напротив, предизвикваха смях. От смеха му ставаше по-леко. Смеейки се на глас, жрецът спря такси и му заръча да кара към летището.

***

Тя плака точно една седмица. После въздъхна с облекчение. След два месеца забеляза приятния вдовец от съседния квартал (странно защо преди той й се виждаше плешив скучен тип без никакво чувство за хумор). След половин година се омъжи. "Вторият" брак се оказа щастлив и стабилен. За първия си мъж си спомняше рядко, винаги с топлота и благодарност.