Бангалор трябва да бъде разрушен

Понякога искрено ми се иска да успея да проумея хода на мислите на някои автори на софтуер. Особено когато става дума за нова операционна система - която със сигурност ще се инсталира на много места многократно - в стандартизирана среда. Ъхъ, пак ще плюя по Microsoft, а вие какво си помислихте?

Administrator or any other user who has admin privilege CANNOT copy a user profile to Default profile. When I researched the issue, a few websites suggests that I need to manually copy and paste a user folder and change the name to Default. But, it didn't work at all.

So far, the only way it worked was I must enable "Copy Profile" option to "True" in Sysprep answer file. I also must use only "administrator" user and apply the sysprep answer file directly to the local administrator. That was the only way to successfully copy the profile to the default user's profile.

Доколкото разбирам, стремежът към вулгарни издевателства над системните администратори, тежките травми на главния мозък и доживотната VIP членска карта в елитен гей-клуб сигурно са задължителни условия за постъпване на работа в Редмънд?

Защото за свое голямо неудоволствие тази вечер няколко часа се боричках със същата тази задачка - и акълът ми не е в състояние да побере - аджеба на кого точно възможността за копиране на профилите е бръкнала в здравето до такава степен, че Windows 7 тази възможност да е изтребена из корен. С което господата индийски програмисти създават на лишените от късмет админи просто хималайска планина от допълнителни (и ненужни!) усилия. За което сърдечно и нежно благодарим на близките им роднини от женски пол.

Не че решение няма де, при това банално до вулгарност. Естествено въобще не е кашерно, но пък спестява бая часове труд. Както казват, на всяка гайка с обратна резба се намира и извратен болт - и добре, че е така.

Преди години бях попаднал на една миниатюрна програмка, наречена Windows Enabler, с която вулгарно се издевателствах над Rival Chess, който позволяваше запис на позицията на дъската само след регистрация. Виждал съм и подобни творения от рода на EnBtn - всичките изпълняват една и съща функция; как ще се нарича програмката, все тая, важното е, че е малка, портативна, не се налага да се инсталира и работи като стой, та гледай. Служи за едно-единствено простичко до абсурдност нещо: "Едикойси елемент от интерфейса е зададен като disabled и/или grayed out? Е, на нас не ни дреме. Цък по него, и той вече е enabled. Ха сега вече прави каквото ти е кеф."

Така че процесът на копиране на потребителски профили се опростява до потресаваща степен. Пускаме програмката, два пъти цък върху Copy To (единият път за enable, вторият - за извикване на самата функция за копиране), по-нататък вече всичко си върви като в ХР. Мераклиите да пробутат някакъв специален софтуер, специално оптимизиран за подобни операции, подвиват тъжно опашки и в ъгъла отиват да пасат (всъщност отиват да правят друго, но хайде да не ставаме дотолкова цинични).

Та ако имате кофти късмета да деплойвате Windows 7 и се налага да копирате юзърски профили, ей ви тук едно резервно копийце на Enabler, да си го ползвате със здраве.

Шрифтово

На няколко пъти получавам по мейл и ICQ въпроси защо съм разредил писането. Ами... донякъде нямам вдъхновение, а от друга страна съм леко зает. Ей този шрифтец по-долу ми отнема почти всичкото свободно време в последните седмица-две, и не се очертава да бъде готов скоро.


Когато бъде готово, би трябвало от него да се получи нещо подобно на това:


Само за протокола: ненавиждам смяната на лятното и зимното време. Въпреки че има нещо позитивно в това да получиш един час допълнително, все пак, макар че аз естествено не го използвам за сън :)

За да не зяносвам напълно цял пост, ето ви малко любопитна информацийка в същата насока: холандците ги е избило на екология и за да се пести тонер, предлагат да се използват шрифтове с дупчици. Според създателите на това чудо, което изглежда неимоверно неугледно при печат, от употребата му се пестят средно по 2 евро на служител годишно. Е, вероятно ако фирмата е с половин милион служители, действително има далавера от употребата му. Та ако сте толкова екологично отговорни, цъкайте горе и теглете тази грозотия. Имайте предвид, че кирилица няма, но пък екологията изисква жертви :)

P.S. Ако животът ми се стори прекалено скучен, току-виж някой ден се хвана да го кирилизирам, та да ме "благославят" беге фирмаджиите...

P.P.S. Закъснял ъпдейт, но доколкото не ми се пише нов пост на тази тема... Вячеслав Славински е създал нещо велико за стари кучета като мен - шрифт, имитиращ този на старите VT-220 терминали! За истинските кодери е предвидена и кирилица, така че кефът е пълен. За пълен носталгичен ефект се препоръчва да се употребява с зелен (или кехлибареножълт) цвят на черен фон, с размер 15 пункта под Windows или 20 пункта под Mac/Linux. Леко коригирана от мен версия (преименуван в 8.3 формат за пълна съвместимост със стари ОС, с поставени правилни названия на кирилските символи вместо NameMe.xxx и прочие) можете да откриете тук. 100% Free Software, created with FontForge!

Анти-самосаботаж

Тези дни си прекратих абонамента в мейлинг лист, който получавам от бая отдавна, след като ми пристигна писмо с не особено добре завоалирана рекламна насоченост, в което някой си Име Фамилия ми пишеше:

• Имали ли сте периоди, когато сте искали нещо да направите, но същевременно сте саботирали собствените си действия, постоянно отлагайки необходимото за в бъдеще?


• Имали ли сте случаи на само-саботаж?


• Имали ли сте случаи, когато не ви се е искало да победите собствения си мързел?

И много други подобни откровено подлички въпросчета-кукички за лов на шарани на жива примамка (мисля, че няма нужда да обяснявам с каква цел се пишат подобни рекламни пасквили, нали?)

Та именно след това послание си прекратих абонамента - и доколкото опитът ми да обясня нещата в 160 символа срещна завидно неразбиране, налага се сега да се пояснявам обстойно. Аз поначало съм наясно със ситуацията в света наоколо, но след този мейл специално се порових в Мрежата - и се потресох до каква степен цъфтят като пищни бурени идиотските западни традиции да третираш психиката си като добитък, юркайки я до последно, изнасилвайки я с особено извратени тайм-мениджмънти и стрес-мениджмънти, плюс всякакви тренинги за Анти-саботаж като предложения ми по-горе.

Предварително си измивам ръцете, че не съм професионалист-терапевт. И все пак си спомням един случай с приятел, който като млад и амбициозен човек дойде при мен в тежък срив, напъхал се в ъгъла до такава степен, че в крайна сметка беше изпаднал в пълна депресия с липса на каквото и да е желание и мотивация. Това хайде, как да е, каквото човек си направи сам... но ме учуди подходът му към собствената му психика. Направих каквото можах да го подкрепя емоционално, акцентирайки преди всичко върху отпускането на психиката, възприемане на нови понятия за свобода и варианти за избор – и логично това свърши работа. Но само за кратко - вместо да продължи да отпуска психиката си и да "присажда" в нея новите шаблони за взаимодействие със света наоколо – той в момента, в който му олекна, отново продължи да насилва себе си и да се вкарва сам в непрекъснатото тичане по кариерната писта.

Точно като алкохолиците. Щом им изчезне абстиненцията, веднага ги влече да се натряскат отново.

Направо не мога да изброя колко хора виждам около мен с пълна липса на мотивация, на представа и на желание да правят нещо в живота си. Пълно отсъствие на идеи, потребности, желания. Изстискани и пресушени като сухари. Телесни обвивки, не хора. И всички кой знае защо смятат, че с едно щракване на пръста има начин да получат мотивация за живот, любима работа, любима жена, любимо хоби. И плюс това да овладеят този велик анти-саботаж, който им гарантира всичко накуп!

За да може ако трябва, дге, за отидеш на работа, то да трябва, дге, да отидеш на работа! И няма значение какво ти е, дали си в подходяща форма, дали тази работа ти понася и така нататък!

И после се чудим къде се е дянала интуицията, къде са отишли желанията, къде се е скрила скапаната мотивация? Ами точно там, много ясно.


Но... Хвала на Исус! И на Йоан, неговия пророк! Нали имаме Анти-саботаж! Нова, супер-ексклузивна, мега-съвременна, върховна европейско-американска разработка в областта на най-новите психотехнологии. Научете се как сами да се наврете в кучи... ушен канал!

Само при нас и само за вас ще разгледаме най-новите техники:

• Как да разрушим последните остатъци на връзки със собствената интуиция!


• Как, дге, да изритаме в кошчето последните остатъци от психично здраве и лично благополучие!


• Как окончателно да съсипем всичко най-светло и чисто в душата си и да се научим тъпо да блъскаме за чичо Сам, с пот на лице, изкарвайки си хляба!


• Как със стопроцентова надеждност да угробим последните огнища на съпротива срещу инфекции и болести, да си удушим сами имунитета и да отгледаме цял букет психосоматични - и не само - болести!


• И още много, много начини да изтерзаете себе си, да смачкате сами психиката си, да изцедите здравето си докрай и да разрушите нервната си система!

Само при нас, на единствения по рода си тренинг Анти-саботаж, окончателно ще забравите какво въобще е почивка! Ще ви научим да блъскате по 28 часа на ден, докато не дойде и не ви тресне чичо Инфаркт!

Бързайте, не се бавете да се запишете - защото се опасяваме, че с такова отношение към себе си ще откинете копитата още преди да ни донесете своите кинти…

Ето затова, скъпи ми Казарил, смятам подобни тренинги за нещо възмутително. Защото ако става въпрос за борба със собствения мързел, така че той да не става хроничен навик, има и по-добри начини. Достатъчно е просто да осъзнаеш полезността на досадните еднообразни неща, които се налага да се вършат понякога. Такива тренинги не те учат да се справяш с рутината, те вместо това ти набиват дисциплината като задължение - и те лишават от каквито и да е собствени насоки за развитие. Ставаш роб на модела, спуснат ти "отгоре" като правилен. И вървиш към сигурния burn-out, от който се ремонтираш после... до следващия такъв.

Интимна дилема

Днес, скъпи мои читатели, ще си поговорим за това как правилно да се потим и съответно да воним. Като човек, който има опит и в двете...

- Скъпи, къде беше?
- Тичах.
- Странно, тишъртката ти е суха и въобще не мирише!
- Идиотка, тичах с друга тишъртка!
© стар майтап

В онези времена, когато още гледах нашата забележителна телевизия, изкупена вече напълно от mr. Krassimir Guergov - тоест в скапаните времена на 90-те години - често обръщах внимание на всякакви полудокументални кадри от разните му там парижи, амстердами, лондони и други цивилизовани африканско-азиатски градове. И се потрисах от обемите на народа, движещ се с велосипеди. А говорителите зад кадър подхвърляха ехидно: "Вижте - самият премиер-министър на Марихуандия отива на работа само с велосипед, защото качествената трева отдавна му е прояла мозъка много се грижи за защитата на околната среда, а и задръстванията, таксите за пътищата и паркиране са такива, че си таковало майката."

Сега си мисля, че такива обекти по телевизията вече не се пускат. Не мога да проверя, защото нямам вкъщи средства за попиване на телевизията на Великата държава, преродила се от пепелта на 10 ноември. Но подозирам, че едва ли някой ще разказва за велосипедните пътешествия на напушените чуждестранни премиери - на народа на страна, столицата на който се запушва незабавно и тотално заради не само заради кортежите на президента, премиера, всички министри и половината депутати, но и за която и да е снабдена с някаква власт чуждестранна твар.

Но пък велосипедите по улиците на европейските градове... от отсъствието на репортажи за тях в най-обективната в света телевизия едва ли те са се изпарили във въздуха.


Та ето какъв въпрос ме тормози. Един такъв интимен въпрос, в духа на "как да пръднеш в тълпата, така че никой да не чуе - а ако чуе, за нищо на света да не си помисли, че си ти". Понеже проблемът и на мен не ми е съвсем чужд...

Пристига значи същият този премиер-министър на работното си място с велосипеда. Хайде да не е точно премиер-министър - за да не предизвикваме реакции на омерзение у читателите. Нека приемем, че е младши чиновник в секретариата в някоя държавна администрация. Та този чиновник през цялото време е въртял педалите, пъшкал е, проклинал е изпитата вчера бира, прекалените количества изпушена марихуана и като цяло нездравословния си начин на живот... Все пак въпреки пъхтенето е стигнал, слиза от седлото, закопчава велосипеда и влиза в сградата.

Но от него, след такова нещо, извинете... хммм... как да го кажа по-деликатно... понамирисва, знаете ли. И далеч не на теменужки. А на абсолютно конска пот. А и какво да прави, отново извинете, с явно забележимите петна на гърба и подмишниците на бялата риза - когато горчивата пот от далечното пътешествие изсъхне? Незабавно да запере ризата в мивката на най-близкия офисен кенеф?

Та ми е любопитно как решават там този проблем? Във всеки офис има общодостъпен душ, може би? Или просто си изтриват тялото с хигиенични влажни салфетки, без да опръскат някого се притесняват от другите - и се събличат до голо насред офиса? Или някак другояче? Понеже в това, че срещу подобно могъщо средство за потене и миризма като велосипеда могат да помогнат всевъзможни рексони и прочие дивотии - да ме извинявате, но не вярвам, понеже неведнъж съм се качвал на велосипед, тичал съм по стълби и съм вдигал всякакви тежести.

Или постъпват точно наопъки - разбираш ли, щом на теб ти мирише, твоя грижа как ще се справяш с този проблем? Един вид, дръпни се и не стой наблизо. Или търпи. Или си пъхни ароматни тампони в носа... Може би така?

Защо аджеба питам ли? Не, ще ви разочаровам, не съм се чалнал, не съм и станал някакъв фетишист :) Доколкото подочувам, един познат обмисля да прави фирмичка, в която май ще има периодично нужда от моето съдействие - и офисът й, ако не бъркам, се предвижда да е ама на такава си п.... лелина, че просто да се гръмнеш. В смисъл, че да се ходи там с градски транспорт е тъпо, защото пробвай, ако можеш, да откриеш удобен транспорт за оригинално измислен маршрут с дължина само 5 километра. Пет километра с три автобуса с две прекачвания - това, да знаете, е голям купон. А пеша да ходя дотам - зарежи. Че и ще се препотя, така де.

Затова виждам точно два варианта: велосипед или малолитражно скутерче. Автомобилът отпада от самото начало - както по бюджетни причини, така и защото да се шофира в столицата на тази страна, особено на такова разстояние - това е дори още по-смешно, просто да се попикаеш от смях. Изобщо не упоменавам, че в този случай ще се наложи да се изръся или за митнически отчисления за тази прелестна държава, или просто да бутна парички в джоба на някой местен търговец за излъскана сглобка на съдържанието на западните автоморги. Плюс вечно гладните и бедни катаджии на всеки ъгъл. Плюс липсата на достатъчно безплатни места за паркиране, адресната ми регистрация в синята зона - и безочливите цени на платените паркинги. И т.н., и т.н. В общи линии - сори, драги мои агенция "Митници" и НАП, ще минете и без моя данък автомобил, мито, каско, селянска безотговорност гражданска отговорност и всичко останало.

Та - велосипед или скутер? Велосипедът е за предпочитане - и е по-евтино, и е по-просто, и за здравето е доста по-полезно, и прочие бла-бла-бла. Излишните килца така или иначе трябва да се свалят, по този въпрос две мнения няма. Но въпросът, изложен по-горе в цял куп не твърде апетитни абзаци - тотално ми убива какъвто и да е ентусиазъм да го правя. С човека се познаваме достатъчно добре, за да не ми се иска да му воня в офиса. А душ там - логично - най-вероятно няма да има. На някой да му хрумва някакво специално решение, някаква такава особена улична велосипедна магия, която аз просто не съм овладял?

Още един допълнителен въпрос - какво да правя аз зимъска, когато сняг забръска. Велосипед? Или скутер? Скутер? Или велосипед? Или да вървят на майната си и едното, и другото - и все пак с трите автобуса... Но за това ще мисля по-нататък.

Да. Има Бог

Преди време работих почти седмица денонощно, без паузи за сън и отдих. Когато се случи такова натоварване, винаги в рамките на деня се появява изборът: да пиеш или да пишеш да вечеряш или да продължиш да пишеш? Защото се налага да избираш да бъде или едното, или другото. И аз винаги избирам писането, защото съм свръх-търпелив (сега остава само да си повярвам...).

Когато толкова много работиш, рано или късно ти се появява усещането, че започват да ти омекват костите. Не знам как точно да го обясня, но просто омекват. Имам си една позната, която е свръх-неразговорлива. Мълчалива си е по природа - и това е. Когато започнат да ме прихващат меките кости, понякога се примъквам при нея да си помълчим. Познавам много малко хора, с които има за какво да си помълчиш. При нея живее папагал, много рядък вид, който е способен да говори. Но папагалът естествено мълчи като утрепан, защото няма от кого да взима пример. Познатата ми досега се е развела от трима мъже, защото прекалено са разговаряли с нея. Последният съпруг й остави папагала като един вид ехидна насмешка. Тя има чудесна огромна квартира, която преди години единият от бившите й съпрузи е строил, обединявайки два отделни апартамента - и огромен диван, който според мен е сглобяван от пет дивана наведнъж. С нея се засичаме изключително рядко, примерно два-три пъти годишно, защото тя почти никога не е в София. Когато пристига, задължително пуска съобщение: "Тук съм". Пиша й: "Имам нужда да си помълча с някого". Тя отговаря: "Тук съм". И това е проява на зверска многословност от нейна страна.

Пристигам при нея и зная, че никой няма за нищо да ме пита, или да си играем на свалки. Първо, че отдавна сме минали през това, а и понякога това е просто излишно. Та отивам при нея неотдавна и питам: "Мога ли да поседя тук?" Тя седеше на компютъра и си работеше, аз се хоризонтирах на дивана и си мълчахме. Идеята беше следната: тя да си довърши работата на компютъра, междувременно аз да полежа малко, после да пием чай и да се поразходим някъде, или тя да кара колата си накъдето реши. Мълчешком. Преди време тя предложи една малка игричка: харесвам си някоя кола, залепваме се зад нея и караме докрай. Накъдето тръгне тя, натам поемаме и ние. Веднъж така стигнахме чак до Добрич. Но играта е такава - който предложи да обърнем назад, губи.

Та лежа си аз на дивана, навън е ярка оранжева привечер, костите са ми меки като кашкавал, абсолютно съм останал без сили, диванът е мек и комфортен, а осветлението наоколо е едно приятно и предразполагащо. После видях яркочервена лачена обувка, хамак, сирене на големи дупки и до него огромно яйце, плюс огромно огледало, в което не забелязах да се отразявам. Изведнъж се стреснах, събудих се и се изправих. Гледам - навън е вече четири през нощта, познатата ми както си седеше, все така си е пред компютъра, наведена и леко изгърбена, дори прозорците на екрана изглеждат същите. До мен има чаша изстинал чай. Телефонът не показва нито едно пропуснато обаждане, така че явно никой не се е обаждал. С други думи, нищо не съм длъжен да правя за никого - а това е такава рядкост, че е достойно за празнуване. Тя грижовно ме е завила и ми е сложила няколко възглавници, не се е случила междувременно война или преврат, папагалът спи, пъхнал главата под крилото, познатата ми продължава да трака нещо на компютъра, мога да спя още колкото ми се прииска, а и утре не съм на работа. Завивките са меки, чаят приятно мирише на жасмин... За всичко това никой няма да ми иска нищо в замяна и няма да ми задава въпроси. Най-рядкото удоволствие е когато невероятно ти се спи и можеш да си позволиш да спиш. Сядам и възкликвам: "Да. Има Бог". И рухвам обратно сред възглавниците.

Днес получих от нея мейл: "Заминавам. Ти каза, че ще полежиш малко, и заспа. Много пъти ти се обаждаха и ти отговаряше на всяко позвъняване. Плюс това ме пита как се пише правилно думата еквивалентно (която съм сигурна, че иначе знаеш как се пише). Питах те: "Чай искаш ли?" Ти отговори "да". Донесох ти чай, но ти спеше. После ми се изключи компютърът, макар почти да бях написала почти напълно материала, но проклетият компютър се изключи, а аз не бях сейвала. Бях писала с часове и нито веднъж не бях сейвала. В файла имаше адски много цифри, които пресмятах. Мислех си вече, че просто ще убия някого. Просто ужас, представях си вече как ще пиша всичко отначало. Включих компютъра и видях, че ми се отваря записано автоматично копие с всички цифри. Оставаше да допиша само няколко реда и да го пусна по мейла, всичко си му беше наред! Никакви мъчения повече! Слава Богу! И изведнъж ти се изправяш, гледаш ме с мътен поглед и казваш: "Да. Има Бог". И отново заспиваш".

Една от най-хубавите вечери в моя живот.

Седмичният ми график

Като питат какъв ми е разпорядъкът на деня/седмицата, що да не отговоря? Не е секретно, нито е нещо кой знае какво. Макар че ако Марио ме беше попитал преди две седмици... отговорът щеше да е коренно различен. Тогава лягах адски късно (около 5-6 сутринта) и ставах около обяд. Сега, откакто съм сам, си лягам с кокошките и ставам с петлите :)

Сутрин съм стабилно на крак около 8. И при мен компът работи денонощно, така че още в сънено състояние се преглеждат някои основни табове. Само че при мен браузърите се затварят, защото на смотания ми древен комп паметта издиша, особено в огнения лисичок. Доскоро не ползвах Google Reader, а се оправях единствено с RSS четеца в Maxthon, но в крайна сметка капитулирах и за улеснение пъхнах в гугълския ридър всички блогове, които чета, оставяйки на локалния RSS четец служебните сайтове, които следя. Twitter и Edno23 са ми на един цък в лентата с Bookmark-ове на FF, останалото - както дойде.

Мейл клиент ползвам само за служебната поща, всичко лично е на web-интерфейси. Като изключим спама и досадните известия от Twitter за нови follower'и, при мен в мейла цари спокойствие (с изключение на служебните report-и от Google Analytics). Нищо чудно впрочем, както съм десоциализиран :) Така че основната ми грижа сутрин е преглед на RSS-ите. Ако нищо особено интересно няма в моята област, понякога си позволявам кратък прелет над блоговете и twitter, но все по-малко имам време и желание да го правя денем; обикновено това остава за нощите, когато не ми се спи. Ако хептен пък нищо не мога да извадя като читава новина, си отпускам още малко сън :)

По служебен - и не съвсем - навик на непрекъснато работещия комп постоянно е включено радио, обикновено на БНР, но понякога наминавам и към частните. Откак си работя от къщи, стабилен работен график нямам, гледам обаче да улавям актуалните неща в бранша в момента, в който се появят. Междувременно свободното време, ако изскочи такова, се запълва с четене/превод и техническа работа по шрифтове. Понякога и в нахвърляне на някоя блог-чернова или туитване на интересно клипче. Нямам големи мераци да излизам денем, макар че ако вечер изскочи нещо, може и да си подам носа. Но по принцип основно съм си вкъщи. Плащането на сметки и данъци, както и общуването с любимата на всички държавна администрация обаче ме изкарва от къщи по обедно време (с голямо неудоволствие). Градът денем ми се струва доста неприятен и пренаселен, въпреки че съм му свикнал.

Вечер е време за четене, слушане на радио (вече не с половин ухо, както денем), евентуално някои косвени служебни ангажименти. Между 20 и 22 часа е време за пазаруване и евентуално за чашка с някой приятел, после ако ми е останало нещо недовършено от деня, се добутва и е време за сън. По едно време се бях вманиачил нощем да гледам филми, но откак лаптопа сдаде багажа, киното... ами отиде на кино.

Уикендите... ами зависи. Понякога се вдигам по чукарите, макар че съм класически кашкавал-турист, така че в крайна сметка всичко завършва в някой селски ресторант :)

Питам се заслужава ли си да предавам нататък по блогосферката разни щафети (поне салам да бяха...). Чак да съм примрял от любопитство на кой как му минава деня, ще излъжа. Мисля все пак да подбутна разни девойки, макар че обикновено на мъжете им е по-интересно как им минават нощите, а не дните, но нейсе :)

И тъй, жертвичките на любопитството ми: Светла, Лидия, Ани и Енея. Хайде, колкото да не е съвсем хич без мъже, ще полюбопитствам и за седмичния график на Комитата.

Програмистка бърлога

Ето в такава програмистка бърлога ми се работи!

Искааааааам!

Ако някоя жена желае да спечели сърцето ми завинаги, достатъчно е да ми подари тази възглавница. Ефектът е гарантиран.

Тежка демотивация

Доколкото днес ми предстои пренеприятната тръпка на фамилна служебна сбирка с равносметка къде сме добре и къде се дъним, нещо ме прихваща мисълта за мотивацията. Може би защото въпросният ни мениджър, който организира срещата, е яко надъхан за благото на фирмата. Та си спомням как са ми проглушавали ушите от години на тема колко е важно да бъдат мотивирани колегите, учениците и прочие, при това колко е важно да ги мотивираме позитивно. Малко като с кучетата - насърченията били по-важни от наказанията. Това било особено ефективно, хората оценявали поддръжката на усещането, че не са по-лоши от другите. Защото усещането за непълноценност щяло да съсипе най-добрите намерения и други подобни бабини деветини.


Честно да си кажа, ама стопроцентово не съм съгласен. Признавам, че малоценността наистина е вредна, но още по-унищожително за всякаква мотивация е съзнанието, че останалите ама с нищо не са по-добри от теб. Сигурно за всеки е индивидуално, но май пак опираме до историята със счупения прозорец, който ти създава усещането, че можеш да оставиш нещата да тръгнат надолу по плоскостта. Гледаш колегите, които би трябвало да ти служат като образец, и забелязваш, че при тях отношението към проблемите предизвикателствата е яко безразлично. Пример: въвежда се система за съобщаване за бъгове. Натоварваш проджект мениджърите да съобщават за тях, както и да пускат нови идеи, през определен срок. И какво правиш с тази информация? Оправяш бъговете? Въвеждаш нова функционалност? Нищо подобно. Всичко си стои както е било преди година, съобщените бъгове не са и пипнати (е, слава богу, поне не се появяват нови :). Как тогава човек да е мотивиран да подава такава информация?

Всъщност въобще изпитвам твърде сериозни съмнения доколко едната гола мотивация (нямам предвид материалната) е в състояние да движи колектив, и дали харизмата и целеустремеността на един човек са достатъчни, за да помръднат сивата маса. Честно казано, яко ме съмнява. Вярно, в последната година и половина движа всичко по моята част дистанционно, така че преки контакти с шефовете нямам, освен на подобни сбирки. Но пък предишният ми главен, колкото и душа и старание да влагаше в организацията и мотивацията на колегите, винаги връзваше броя в последния момент. Един-двама спазвахме сроковете, останалите се налагаше да бъдат юркани редовно и настойчиво, за да има резултат що-годе навреме. Така че поне в журналистиката, пък дори и технологична, май мотивацията яко куца. За мотивацията в сегашната фирма пък въобще не ми се говори... че ще мина на нецензурни изрази.

Разбира се, мотивации много и различни, ето тук можете да намерите доста добър списък с варианти (заплащане и стабилност, интереси, цели, глад, общуване, колектив, идеи), както и един кратичък, но доста смислен тест за това коя мотивация работи при вас. Въпросът обаче е, че по мои наблюдения у нас работи най-масово и често мотивацията на глада...

Та въпросът към малцината, които четат и този въпрос ги вълнува: кое ви мотивира да си вършите работата - и кое ви демотивира? И важи ли при вас правилото, че ако другите не са по-добри, и вие няма да се стараете?

12 мегапиксела в телефон?!

Или Sony Ericsson са луди, или светът се е променил необратимо. Току-що в първите часове на Mobile World Congress новината вече изгърмя - докато Samsung отложиха анонса на своя 12-мегапикселен апарат, Sony Ericsson направиха немислимото - представиха своя телефон дори без индекс и сериен номер, само с кодовото му име (Idou). И не сте прочели погрешно - това все пак са си 12 мегапиксела, плюс ксенонова светкавица и Symbian OS. А, да, за малко да забравя - и 3.5-инчов широкоекранен сензорен дисплей BRAVIA!


Иска ми се някой да успее да направи няколко снимки с това нещо, за да се убедя, че снимките няма да са прекалено шумни. Все пак кроп-факторът при устройство от рода на телефоните е толкова огромен, че 12 мегапиксела все пак звучат твърде много. Или Sony Ericsson все пак имат някой допълнителен скрит коз? Мамка му, шефе, копеле тъпо, що не ме прати в Барселона бе, кретен такъв?!

Съвършеният дамски Sony Ericsson

Много добра гавра с дизайна на единия от новите Sony Ericsson камерафони.

Служебно битие: разравяне на планини новини за телефони (дълбока прозявка)

Няма нищо по-депресиращо от това да търсиш новинки за мобилни телефони. Божичко, откъде се взимат толкова хора, които се интересуват от нещо толкова обикновено и битово? Има един-два модела, които наистина да си заслужават човек да ги купи (например N95, с риск да звуча изтъркано), защото вършат работа за всичко (вярно, с цената на непрекъснато презареждане, защото батериите им умират за нула време при редовна употреба, но карай да върви). Но непрекъснато да се ровиш просто в един безкраен куп от нови и нови модели ми звучи толкова самоцелно... Правилно казват хората, не се захващай с това, което не ти е интересно. Ами като човек все пак трябва да яде, какво да прави? И без това парите, които се изкарват от това, са точно колкото някак да се нахрани човек (и понякога и майка си да нахрани...) Не, все пак още не ми се напуска.

Всъщност не би трябвало да се оплаквам. Далеч по-скучно е попълването на каталога с мобилни телефони, където можеш да видиш такива перли на интерфейсната естетика (за правописа на дизайнера въобще ще премълча - има ли смисъл да упоменавам "Оправление на съдържанието" и други гениални достижения на родното образование), от които може просто да ти призлее. По-добре да ме бяха оставили да правя html кода на ръка, отколкото непрекъснато да селектирам разни миниатюрни поленца, строени в редица отгоре на долу, без никакви разграничения между отделните категории. Мислех си да пусна и скрийншот, но току-виж ръководството се издразнило нещо...

Ако при приемане на работа към шофьорите се отнасяха така, както към програмистите

Позиция: шофьор.
Изисквания: професионални навици за управление на леки и товарни автомобили, тролейбуси, трамваи, лифтове, влакчета от метрополитена, екскаватори и булдозери, превозни средства на гъсеничен ход, бойни превозни средства на пехотата и съвременни леки/средни танкове, намиращи се на въоръжение в страните на бившия Варшавски договор и НАТО.
Навици за рали и екстремно шофиране - задължителни, опитът в управлението на болиди от F1 е предимство.
Познания и опит в ремонта на бутални и роторни двигатели, автоматични и ръчни трансмисии, системи за запалване, бордови компютри, антиблокиращи системи, навигационни системи (GPS) и автомобилни аудиосистеми на основните производители - задължителни. Опитът в извършването на ремонтни и бояджийски дейности върху каросерии е предимство.
Кандидатите трябва да представят сертификати от Mercedes, BMW, General Motors, а също така и справки за участие в големи международни ралита с не повече от двегодишна давност.

Заплата 500-800 лв., в зависимост от резултатите на събеседването.