Gone Girl

Напоследък рядко пиша тук, особено пък за кино. Но Gone Girl все пак просто нямаше как да го пропусна.

Кой е Дейвид Финчър, предполагам, няма нужда от обяснение, така че минавам към същината. Ако случайно не знаете кой е той, IMDB ще ви даде достатъчно респектиращ списък от предишни негови филми, мен не ми се занимава. Едно ще кажа - Gone Girl с нищо не отстъпва на най-добрите му неща.

Има добри филми, чудесни филми и... Филми с главна буква. Макар че не съм шофьор... да направим такава аналогия: има BMW, Audi, Mercedes-Benz. А има и Bentley и споровете свършват дотам (ако някой помни рекламната война, ще се досети какво имам предвид). Но се отплеснах.

Филмът с главна буква се отличава от просто добрия филм така, както луксозният автомобил от обикновения - с отношението към детайла. И Финчър е направил прекрасен филм. Как? Никаква компютърна графика. Никаква стрелба и екшън. Само актьорска игра, на която вярваш. Филмът върви повече от 2 часа и половина, а се гледа на един дъх. Дори второстепенните герои са отработени перфектно (особено адвокатът Танър Болт и детективът Ронда Бони), за главните роли пък да не говорим. Филигранна актьорска работа.

Какво имаме като сюжет? Брачната двойка Ник (Бен Афлек) и Ейми Дън (Розамунд Пайк) празнува петата годишнина от сватбата си. Празнува всъщност е малко преувеличено. По-скоро прекарва.

Но нещо потръгва не както трябва...

Стоп, да се преразказва Финчър е проява на абсолютно лош вкус. Затова и няма да го правя. Ще поразмишлявам, стараейки се максимално внимателно да заобиколя всички тайни на сюжетните обрати. Уважавам правото ви да изпитате удоволствие от самостоятелното му гледане. Ако искате да изпитате максимален кеф, първо си го дръпнете или отидете на кино да го гледате, и после се върнете да си дочетете.

Тъй, още ли сте тук? Добре, продължаваме. Самата история е изтъркана до крайност. Кой ли не е снимал филми за брачни двойки в криза? Колкото щеш такива има. Той е гад, тя е добрата. Или той е добрият, а тя е завършена кучка. Плюс сюжет за трудностите на живота, стечението на обстоятелствата, няколко резки обрата и финал с намек за изтъркани клиширани истини. Ако филмът се позиционира като трилър, режисьорът може да направи маниак единия от съпрузите, да поръси малко кръв, да добави някакво разследване. В особено хитрите трилъри жертвата и маниакът могат да разменят местата си. Всичко това сме го виждали отдавна.

Финчър като професионален фокусник запретва ръкави и показва. Ето нормален свестен тип - раз. Ето нормално добро момиче - две. Започват връзка. Не вулгарна или пошла, а красива. Достойна. Поставяме героите... къде?... правилно, в брака и да си живеят дълго и щастливо. Чакаме пет години. И накрая получаваме сюжет, от който да те побият тръпки.

И най-болезненото във филма е, че всички герои в него са абсолютно нормални. Има някои нюанси на миналото, които сами по себе си, поотделно, изглеждат безобидни, абсолютно в границите на нормата, но когато се насложат един върху друг, подготвят почвата. Но далеч не за "промяна на фазата".

Има един особено важен момент в тази двойка – Ник и Ейми Дън. Тя е момиче от Ню Йорк, самостоятелно, умно, силно. Той е просто момче от Мисури. Ни най-малко не е глупав, нищо подобно. Просто не е на нивото на Ейми.

Та така, историята реално е за това до какво може да доведе ситуация, когато умна жена, сключила брак с прост мъж леко... кхм... е започнала да скучае и е престанала да вярва в любовта му. Финчър показва тъмната страна на обикновена умна жена, която се е заиграла в представите си за живота, за който е достойна. Нормална жена, разбрала за не най-достойните и красиви постъпки на мъжа си, които разрушават идеалната картинка на брака й. Баракудата, която дреме в нея. Която дреме във всяка жена. И която се събужда, ако мечтата й е разрушена – умишлено или неволно.

Мъже! Да, тези, които са на мнение, че трябва леко да се опасявате от жените. Това е филм точно за вас. Страховете ви ще се въплътят тотално на екрана.

Жени! Да, тези, които считат, че са по-умни от много мъже и не всеки е достоен за вас. Този филм е и за вас. Понякога не трябва да си задавате въпроса "Абе защо той изчезна безследно след първата среща?". И не трябва да вдигате пиянски тостове "Нека плачат тези, които не са ни получили, нека пукнат тези, които не са ни пожелали". В някои случаи раздялата е най-доброто решение и за двамата. И е по-добре от "аз го изваях от това, което имаше, а после каквото си беше, това и...". И такива филми има.

Саунтракът е безупречен. Кастингът също. Розамунд Пайк пък е направо попадение в десятката. Идеална е за тази роля, с нейното мило, донякъде "синтетично" лице.

Оценка 10 от 10. Задължителен за гледане.

P.S. Да, мъже, не забравяйте. Само вашата любов, ежедневна, неотслабваща любов - тя е единственото, което приспива във вашата умна жена баракудата. Не го забравяйте.

P.P.S. Като мине достатъчно време, за да премисля достатъчно филма и да го гледам още веднъж, май ще пиша второ ревю. Но като за първо впечатление и това е достатъчно.

Последната нощ

Понякога на човек му се приисква да гледа нещо особено. И преглеждаш списъците с читави филми и си мислиш какво да избереш. От много сюжети лъха на клише. Киноиндустрията в някакъв смисъл прилича на McDonald's с гарантирания вкус на хамбургера, без значение къде по света е купен. В някакъв смисъл това е дори добре, и за такива продукти се намират непретенциозни купувачи, които не желаят да рискуват. Но понякога просто ти се иска нещо по-различно.

Нещо като "Last Night".

Сюжетът е от тези, които хората биха приели за абсолютно безинтересни: история от живота на нюйоркска семейна двойка - Майкъл и Джоана, занимаващ се с темата за съпружеската вярност.

От самото начало трябва да започна с това, което няма смисъл да очаквате от този филм: динамичен сюжет, интрига, поучения, просълзяващи клишета. Хем е нещо като мелодрама, хем мелодрамата в него тотално отсъства. Нещо повече, за мнозина този филм ще изглежда тотално неразбираем, или поне ще остане солидно неразбран. Защото има до съвършенство постигнат в конфликта ин и ян, няма за какво да се заловиш, но няма нишката на натрапчивата поучителност. Тоест филмът не е за масова аудитория, така че подсказки за нея няма.

Историята е тотално стандартна, класически шаблон, изтъркан до безумие, по-познат от него на зрителя е само сюжетът за грехопадението на Адам и Ева. Събитията на екрана се развиват бавно, саундтракът сякаш приспива зрителя - отпусни се, наслаждавай се... В средата на филма се усещаш, че се замисляш - а защо режисьорът въобще е решил да въплъщава това на екрана? При това подчертано спокойно, дори мудно, особено акцентирайки върху това, че героите нямат абсолютно никакви спънки, проблеми, цайтноти и негативни съчетания на обстоятелствата. Сюжетът е абсолютно лишен от интрига.

Събитията отвеждат всеки от героите в някаква задънена улица. Макар нищо уж да не предвещава бедата: скарали са се, като че ли са се помирили, налага се той да замине по служебни въпроси, тя - да си остане вкъщи, а изведнъж пристига непознат, а той има под ръка симпатична колежка. И някак всичко се подрежда така... - а накрая се получава локално възникнала каша, за която е неясно какво да се прави нататък? И въобще как всички са се оказали в тази каша. Един вид фокус-мокус. Всичко е наред, и изведнъж - бум, проблем върху проблема. Откъде се взе това?

А ето заради какво все пак си заслужава да го гледате:

1. Не се опитвайте да възприемате развиващия се сюжет по репликите на героите. Позите, които героите заемат, фразите, които изричат, са преструвка. За сметка на това "невербалното", нюансите, дребните подробности, градят съвсем друга схема на взаимодействие на персонажите. Помните ли един типичен холивудски похват, в който в кадъра героите казват едно, а "зад кадър" постоянно изричат със своя глас собствените си мисли, които далеч не съвпадат с изговаряното за пред другите? Е, тук никой не казва "зад кадър" мислите и желанията на героите, но дисонансът между изричаното и извършваните действия бие на очи. Филмът е прекрасен тренажор за умението да разчитате вътрешните човешки мотивации. В този смисъл филмът е истинско удоволствие. Финалът е особено изискана комбинация от неизречени фрази.

2. Филмът заставя зрителя инстинктивно да разглобява случващото се "кадър по кадър" в стремежа си да намери онази точка, в която всичко тръгва "не както трябва" - и как би трябвало да постъпят героите, ако имаха шанс да оправят всичко. И точно тук ви чака изненада. Оказва се, че вътрешната задача да се запазят отношенията на Майкъл и Джоана, като се "поправи" тази злополучна нощ, се блъсва в стената на констатацията, че именно през тази нощ всички герои са направили точно това, което всъщност са искали да направят. А животът ПРЕДИ - въобще не е живот, а някакъв вид стечение на обстоятелства, които всеки от героите някога е приел, понякога мълчешком, но това не е истинският му избор, той не идва отвътре, не е "от сърце".

И все пак за какво е филмът? За съпружеската изневяра?

Някога в един спор ми зададоха въпроса - има ли човек свобода на избора, или животът му е изцяло подчинен на волята на съдбата? Тогава не отговорих, но ме сърбеше да отвърна: този, който пита има ли свобода на избора - няма такава, защото имащият свобода на избора просто се възползва от нея, на практика.

Last Night е за свободата на избора, с който разполага всеки, винаги. Само че не всички и не винаги осъзнават този момент на избор, прехвърляйки отговорността на съдбата. Пустотата и вътрешната жажда в резултат на отказа от истинското "аз" не могат да бъдат прикрити с никакви морални принципи, няма такава "формула за правилни постъпки", която универсално да решава всички възникващи проблеми. И животът, който сте получили просто защото сте се съгласили пряко или косвено със създалите се обстоятелства, може да се окаже сън, очакване на нещо съвсем друго. И това може да ви се разкрие в най-неочаквания момент, като при героите на този филм.

Всъщност сега ми се пишеше за съвсем друг филм, който се занимава отново с идеята за живота като сън, в очакване на нещо друго. И за това, че като първообраз той е далеч по-добър от холивудския си римейк, макар че разликите между двата са по-скоро повърхностни. Но предполагам, че така или иначе никой не се вълнува от това, така че спирам дотук.

Алиса в страната на... скуката

Тъййй, скъпи колеги. Да станат сега тези, които смятат Тим Бъртън за гений? Стоп, не скачайте така задружно и рязко, ще потрошите столовете. Просто вдигнете ръце. Да, и аз ще си вдигна моята. А сега, колеги, да вдигнат ръце тези, които плюеха "Аватар" за схематичния му сюжет? Така, аз също ще си вдигна ръката. Така, колеги, сега да вдигнат ръце тези, които смятат, че Джони Деп е толкова готин, че може да играе дори по телефонен указател, вместо сценарий? Не, този път, колкото и да ме къндърдисвате, няма чак да си вдигна ръката, макар че не му отричам таланта. Така, а сега главният въпрос, колеги: е тогава защо "Алиса в страната на чудесата" ще събере добър боксофис у нас? Благодарение на 3D? Седнете си, двойка. Благодарение на сюжета? Така, на поправка, колега! Благодарение на невероятна актьорска игра? Седнете си, тройка (по милост). Благодарение на гениалната режисура? Сори, колега, и на вас тройка също. Е какво, на никой ли не му стиска? Никой ли няма да се осмели да каже нещо срещу утвърдените мнения? Никой ли няма да тръгне срещу течението? Няма да поиска да изглежда в очите на дълбокоизисканата естестваща публика като селяндур, тъпанар с лош вкус, тотално лишен от влечение към прекрасното? Добре, тогава аз ще събера смелостта - и ще го кажа: боксофисът ще бъде само заради трепетното отношение към репутацията на режисьора, защото едва ли не Тим Бъртън не може за заснеме нищо лошо.

"Алиса в страната на чудесата" е унил и безрадостен филм с претенции за високо изкуство. Да, казах го! Да, нарекох този филм унил! Да имаш в ръцете всички козове и въпреки това да прецакаш цялата игра, на какво прилича това? Как се нарича? Визуално Бъртън е създал разкошен, невероятен филм, сътворил е интересен, невероятно красив свят - и го е населил с забележителни персонажи. За основа е взел историята, добре де, добре, не историята, а само аромата на историята на малката Алиса, да, същата онази на Люис Карол. Язък. Коктейлът от толкова чудесни съставки се оказва негоден за употреба. И тук вече няма как да го спаси нито актьорската игра, нито триизмерността, нито специалните ефекти. Когато го няма най-главното - духа на безумие, великолепния, ироничен, на места истерично смешен, добър, същия този на Люис Карол, характерния му уникален дух - то практически няма и филм. Той се оказва неуместно надут, изкуствен, на места откровено глупав. Някак си празни, безсмислени мятания, имащи за основата си по-скоро пубертетни изживявания, отколкото емоции, присъщи на вече възрастно момиче. Всичко в крайна сметка излиза толкова изкуствено и скучно, че няма как да го спаси каквото и да е. След това за сюжета на филма дори не ми се и иска да говоря - на неговия фон "Аватар" изглежда като шедьовър на сценарната мисъл! А за финала на филма просто срам ме хваща.

Да, Бъртън е гений и прочие дрън-дрън-дрън. Да, има уникална визия и отново порция дрън-дрън-дрън. Но "Алиса в страната на чудесата" е скучна до припадък. Вярно, на деца в предучилищна възраст много се харесва, и прочие присъщи на момента дрън-дрън-ярини.

Четиринадесетофевруарско

Ако "Аватар" го снимаха инженери...

Покрай навика ми да чета от време на време стари броеве на популярни издания… попадам на твърде интересни факти. Значи представете си сега как през 2007 г. в югоизточна Германия, в Хойерсдорф, намерили - няма да повярвате!!! - перспективно находище на унобтайниум въглища. Ама наистина много перспективно. Не да кажем, че Германия би изчезнала без разработката на това находище, но някак си да ти стане жал да го зарязваш.

А защо да го зарязват? Ами защото над перспективното находище на въглища стояло - няма да повярвате!!! - култово Дърво на Живота съоръжение с голяма историческа ценност. По-точно казано… църква от XIV век.

Но вместо да - няма да повярвате! - изпратят към църквата и мирно бракуващите се сини зелени грийнписовци атомни булдозери, да пуснат развилнели се полковници, да залеят града с напалм и въобще да развият епична драма за 1.8 милиарда долара само приходи от кинопокази, германците - няма да повярвате! - направили нещо съвсем друго.

Те взели въпросната църква… и я преместили на друго място.

Фото: BBC

За целта построили гигантска платформа и укрепили самата църква, която тежи 660 тона (ех, защо не 666?) с помощта на здрави стоманени опори. Налагало се църквата да бъде премествана изключително внимателно, така че често се налагало да спират, за да проверят дали не се е наклонило зданието.

Пътешествието отдавна е приключило. Църквата в крайна сметка изминала 12 километра и пътувала шест дни. И на разхитителната немска държава цялата операция струвала 3 милиона евро.

Честно, не мога да повярвам. Да пропуснат такъв шанс за епос…

Web Site Story

Напоследък рядко пускам кратки филмчета без коментар - но този е толкова добър, че просто не мога да се сдържа. Каквото и да кажа, ще е излишно. Епична класика :)

"Аватар"

Още малко за "Аватар", вече по-безпристрастно. За рецензия със сигурност не може да мине, така че колегите от Framespotting да ме извиняват, но си го пускам при мен :)

Сюжетът на "Аватар" е черпен с пълни шепи от “Светът се нарича дъбрава” на Урсула Ле Гуин, комиксите Timespirits на Marvel, "Танцуващият с вълци" на Кевин Костнър и класическата история за Покахонтас. Плюс яко е черпено и оттук.

За сюжета млъквам - да го преразказвам няма смисъл, от трейлърите така или иначе беше ясно за какво е филмът и как ще завърши. Друго ще ви кажа – има филми, които задължително трябва да се гледат – като културно явление.

Например “Пристигането на влака” на братя Люмиер е било задължително за времето си – защото е показвало какво въобще е това – “влакът идва директно към нас! omfg, докъде е стигнала технологията!”, или първия цветен филм през 30-те години, който също си е заслужавал гледането, въпреки спорните си художествени качества.

Макар че аналогията не е съвсем коректна, “Междузвездни войни” беше основа за цяло едно поколение и беше задължителен за гледане, защото представлява цял попкултурен пласт, който иначе минава край вас неразбираем. Или “Властелинът на пръстените” – филм, който стана дефиниция за фентъзи-киното въобще (преди него почти нямаше читаво снимано фентъзи – само обилие от трашове, Конан, плюс разни детски приказки).

Та... Аватар е необходимо да се изгледа - дори ако на вас, както на мен, не са ви първа любов преливащите от CGI 170-минутни клипове или синекожите цветнокожите коткохора. И, разбира се, трябва да се гледа в 3D версията – в 2D филмът няма как да ви хареса, ще си задействате мозъка и ще започнете да мислите за всякакви разни неща :)

За препоръчване е да го гледате в зала с колкото може по-голям екран, за да се размажете от мащабите. И това е първият като че ли филм по мой спомен, по време на който никой от залата (а тя се пръскаше по шевовете) нито веднъж за времето на целия филм не коментира ставащото. И никой не хвана да звъни по телефона, или да шепне нещо по ъглите. Щом хората видяха това 3D великолепие, на мига замлъкнаха и седяха, без да се отлепят от екрана, целите 3 часа. И колкото и да не ми допадат констатациите на това - този факт говори нещо. Основно за нивото на публиката, но това е друг въпрос :)

Като малка любезност към режисьора – според мен от старата генерация от типа на Спилбърг, Земекис и прочие, май само Камерън все още умее да снима най-банални истории така, че зрителят да проима желанието да ги гледа още веднъж. И още веднъж. И още веднъж... (аз в случая съм изключение, на мен и веднъж ми стига - втори път не, благодаря :)

P.S. Не четете, спойлър! Абе откъде тръгна тази мода във всеки филм да я трепят Мишел Родригес? То не беше Lost, Resident Evil, BloodRayne, сега и в “Аватар”. Ай сиктир, бе!

За "Аватар" и предателството

Чудя се как да започна този текст, дописвайки накрая първите редове, след като реално първо исках само да изложа мнението си в един спор на тема предателството. Мислех да споря на четири очи, но доколкото другият човек е доколкова абсолютно убеден в правотата си - до степен да отказва въобще да слуша аргументи, принуден съм да го пусна в писмен вид тук.


Предателството е характеристика на външна постъпка, постъпка по отношение на други хора. Това, което човек прави със самия себе си, това, което става и ври в твоята глава, си остава само в нея. Речта е възникнала като средство за комуникация между хората. Затова собствените определения на думите нямат значение. Често хората правят грешка, залепвайки към определена дума свои значения на мястото на общеприетите.

Една от причините за подобна грешка е кашата от емоционални и смислови оттенъци. Емоционалният привкус на думата понякога предизвиква такава неприязън, че ти се иска да отхвърлиш всичките й смислови оттенъци и да я замениш с нещо свое. Само и само за да може неприятният емоционален аспект да изчезне. Но в такъв случай се изкривява смисълът.

За да се изкривяват колкото може по-малко смислите на думите, се препоръчва хората - и особено пишещите такива, да разлистват речниците. А също така да слушат другите хора и това как те използват думите. Ако гледаме в речниците, става ясно, че "предателство" е по същината си вероломство, измама в едната от нейните разновидности.

Един от примерите за вероломство е клетвопрестъплението. Ако например си дал клетва да си вечно верен на жена си, след което си скочил в леглото на някоя млада красавица, клетвата ти е престъпена. Налице е клетвопрестъпление, тоест вероломно действие. Вярвали са ти, а ти си сломил тази вяра. Дарили са ти доверие, а ти си го предал на огъня.

Още веднъж напомням, за точна оценка на една дума понякога е желателно да се отхвърлиш от емоционалната й окраска, да я разглеждаш дистанцирано. Да се концентрираш върху значението. И така, предателството или измяната са практически еквивалентни на вероломство или клетвопрестъпление. Тези значения са написани в речниците, от тях и би трябвало да се започва при точния избор на думи.

Да предадеш самия себе си можеш само тогава, когато нарушаваш клетви или обещания, дадени пред самия себе си. Примерно както е, когато "предаваш идеалите на младостта си". На младини често смяташ, че ще останеш завинаги все толкова прям и морално устойчив. Тези мисли, тези нагласи могат да се тълкуват - и по правило се тълкуват - като клетви, дадени пред самия себе си.

Да предадеш другите можеш само тогава, когато нарушаваш клетви или обещания, дадени пред тях. Когато постъпката ти е вероломна, тоест сломяваща вярата на другите в теб.

Съответно именно така и би трябвало да се оценяват постъпките на героя във филма "Аватар". Достатъчно е само да отговорите на простичък въпрос:

• Давал ли е клетва героят да служи на Земята - и единствено и само на Земята (и ако да, кого е предал тогава)?
• Вярвали ли са му хората?
• Възползвал ли се е той от тази им вяра, за да им причини вреда? Излъгал ли ги е? Възползвал ли се е от тяхното доверие?

От отговорите на тези въпроси зависи мащабът на определението на неговото "предателство".

Ако честно казва: "Граждани на Земята, сдавам своите пълномощия и се отказвам да служа на вас, преминавам на другата страна и открито ще се боря срещу вас" – тогава е трудно да бъде наречен предател. Всъщност трудно е, но не е невъзможно. Защото може да бъде обвинен в държавна измяна, ако е дал клетва (военна). Освен това можем още да кажем, че е излъгал очакванията им ("толкова добър, а да се окаже такова миризливо л..но"). Вярвали са му, очаквали са от него той да изпълни задачата. А той тази вяра я е сломил - както го направи Сакскобурготски с неговите 800 дни. А ако въобще нищо не е заявявал, а просто е измамил хората и се е възползвал от доверието им, тогава е дори още по-голям предател - защото е измамник.

Той може да има оправдание, но оправданието, както и мнението, е като дупка... хайде да не уточнявам къде. Всеки си я има. Дори Хитлер и помощниците му. Затова хайде да не слушаме оправдания и това какво кой там е искал. Съдете по действията.

Общо взето, това е.

А на теб, Крис, ти слагам кръст и отказвам повече да общувам с теб, защото са ми противни хора, в главата на които цари такава каша от говна, поръсена отгоре със стафиди. Ако си мислиш, че човек може да предаде единствено себе си – продължавай да мислиш така и занапред. Но аз на разузнаване по време на война рамо до рамо с теб никога няма да тръгна. Разлисти речниците, развивай се като човек и като творец. Научи се да претегляш думите и да научаваш истинската им цена.

Можеш да се утешаваш с мисълта, че един човек реално може да сложи кръст на друг само и единствено в собствената си глава.

Постмодерно

Mona Lisa © Jean-Pierre Khazem

"Always remember you're unique. Just like everyone else"
Alison Boulter

"Only those with no memory insist on their originality."
Gabrielle Chanel

Всичко вече е откраднато, написано, измислено, изсвирено, нарисувано, фотографирано, заснето, облечено, показано, казано, направено…
Слушам за развлечение разни руски парчета от YouTube. Заслушвам се в мелодията на една от легендите на 90-те години - Чайф с "Ой, йо" и нещо ме прихваща, паля Winamp и за кеф превъртам плейлистата, пускам "One" на U2. Преходът е почти незабележим - като от любовта към ненавистта, в буквалния смисъл. Пускам ICQ и подхвърлям едно въпросче на позната, която е голяма познавачка на руската музика от 90-те: те какво, всичките ли са крали един от друг? Вече подозирам отговора: "Не. Просто вариантите поначало са малко. Сега защо ми се правиш на идиот? Все едно не помниш как съм те учила на хармония. Всички използват едно и също, сходни акорди, опитвайки се да направят различни неща."

Някога бях видял (и май дори бях туитил, но ме мързи да ровя, за да линкна точния туит) генеалогично дърво на музикалните стилове, с примери (като натиснеш на името на стила, чуваш звученето). Е, как започва всичко там става особено ясно: Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова… А накрая е просто сгъстила се мъгла, жужащ кошер от направления, отличаващи се от моята непредвзета гледна точка на изкарващ си хляба като музикален журналист - с лекия оттенък на своите пулсации, както една пчела от кошера от друга. Представям си някой по-отракан от мен музикален критик, произнасящ с химнов разпев: "Това е най-новият писък на модата в клубната музика, перфектен образец на ню-електро-минимъл-хипер-техно-хаус" (и аз слушам такъв, спокойно! - б.а.).

Малко лирично отклонение накъм модата, за която не ми дреме особено, но напоследък се оказа, че и тя била едно от нещата, от които мъжете трябвало да разбират. Според някои дори от дамска такава трябвало да имат идея. Близка позната ми разправяше наскоро смешна история - отива тя в някакъв затънтен столичен магазин и пита за клош-панталони. Продавачката я срязва: вие да не сте луди? Клошът отдавна е аут, демоде е от толкова години! След което девойката наминава в именит столичен моден магазин и вижда новата колекция пролет-лято 2009… и voila. Отдавна вече е модно. The attack of the clowns.
Цикличност, тенденции, цитиране… Да, заимстването понастоящем е по-модно да се нарича цитиране.
Модните дизайнери въртят старата латерна: хайде да си спомним 80-те, клиновете и прилепообразните ръкави, а сега да си поиграем на 60-те, копчетата по-кръгли и по-големи, а сега, скъпи дами, пак ще бъдете децата на цветята, и отново ще свалим от тавана древния клош…
Други проповядват "конструктора за дебили". Напълно сериозно съветват дамите този сезон да носят класически жакет от туид, който например да съчетават с червени латексови шорти и каубойски ботуши на платформа, или да комбинират бароков дантелен корсет с галифе и войнишки обувки. Че какво му има? Свежо и оригинално! Подобни съчетания, съзерцанието на които предизвиква у мен - въпреки иначе почти пълното ми безразличие към модата, горе-долу същия физиологичен рефлекс като комбинацията от херинга с разбита сметана, понастоящем е прието да се наричат с термина "еклектика". (Пояснявам за зачудените как знам тези понятия: не ги знам. Взех ги от случайно погледнато модно списание, при това не от тази година. Съветите и комбинациите обаче са напълно реални.)
Но най-ужасни са тези модни гурута, които се опитват да изобретят съвсем новото, каквото до момента не е имало. Амбициозни са, бля. Облеклото на урбанистичното бъдещо човечество. По-скоро това може да се нарече с думите "Апокалипсис ако не сега, то възможно най-скоро". Понякога за забавление и от нямане какво друго разлиствам някое модно списание или хвърлям с ръба на окото поглед към въртящото се наблизо нонстоп (на проектор в градинско кафене!) FTV и си задавам въпроса: какво е вдъхновило точно този творец за създаването на поредната колекция? Чувал с картофи? Ходещ по голяма нужда клошар? Ядрен взрив? И най-важното е, че те наистина сериозно смятат, че това е нужно някому - и дори че с това правят жените по-желани. Като мъж ви го казвам… пълни глупости. Отделно ме сърби да се озъбя на тема нечовешките силуети - имам чувството, че част от съвременните модни дизайнери покрай хомо-предпочитанията си (no offense intended) май никога не са виждали жена в живота си. Особено старателни в това отношение са японците, но хайде, на тях им е простено. Все пак, мосю Диор, умолявам ви, слезте от небесата и им обяснете къде на жените е талията.
Но се отплеснах.

Шокиращо, провокационно, скандално… Скучно.
Не ми допада този вид съвременно изкуство и тази литература, която е на принципа "колкото по-вулгарно, толкова по-добре". Няма да правя списък на авторите, признавам, аз самият съм изгълтал немалко такива говна на младини – все пак като расъл в оранжерия градски добитък ми беше любопитно да се асоциирам някак с разни чужди ми субкултури, да опозная величието на сладкото битие на наркоманите и фрийковете. Но след поредната порция литературен траш, разлиствайки любимия Уайлд, Моъм, Фаулз или недотам любимия, но все пак тачен Павич (бог да го прости), не можех да им се нарадвам, не можех да не правя съпоставка, да не усещам доколко мизерни в сравнение с истинските художници на словото са модните траш-писачи със своите ейсид трипове и извратени секссцени. (Тук малко лицемернича, признавам си. Конкретно срещу извратения секс нямам нищо против :) Ако обаче извадим от скобите ейсид-моментите и all orifices filled up – какво остава? Единични фрази, посредствени и банални описания. Няма я хипнотизиращата магия на словото, няма ги децибелите на емоциите, побрани във върволица от простички букви, няма го дори задължителния за всяка литература хумор; няма я онази зарибяваща красота, от която сноби като мен изпитват интелектуален оргазъм.
Макар да наричат много от любимите ми писатели постмодернисти, всъщност не харесвам постмодерна. От него именно тръгна тази лайняна река. Виж, към модерна имам определено повече вкус. Малко ме е яд, че не съм се родил в тази бурна, стремителна епоха, която наричат с най-различни понятия – френско ар-нуво, виенски сецесион, просто обикновен модерн – изблици, извивки, удар на камшик… Прекрасна епоха, бързо разцъфнала и угаснала, само за около двадесетина-тридесетина години, но оставила толкова наистина прекрасни неща… А по-нататък следва стабилен, отегчителен, безкраен и безпросветен постмодерн, отричащ всичко, гаврещ се с всичко и… безсилен. Постмодернът е измислен от импотенти, няма как да бъде другояче.
Разрушили сте естетическите табута? Изтрили сте границата между елитарно и масово изкуство? Е, благодаря ви, да ви еба майката (да, мога и на вашия език да говоря, иначе не разбирате). Изгаврили сте се с тези, които за разлика от вас, модните бездарници, цял живот занимаващи се основно с личен PR - от рода на Анди Уорхол (тук чувам негодуващи писъци, предполагам?), не са манипулирали с провокации и скандали, но реално всеки в своето си време е предизвиквал в обществото морален шок със своята естественост, искреност, сила, мощ, енергия? (Да, признавам си, и аз им завиждам - не съм чак толкова естествен, искрен, силен, енергичен като тях, за което мога само да съжалявам. И да се старая някой ден да стана поне донякъде такъв.) Ако не се получава, немойте да прикривате голотата си с постмодерна като смутена девственица с чаршаф. Някой идиот дорисувал мустаци на Мона Лиза. Друг - руса коса и характерни форми на бюста. Доста по-съвременна е станала. Свежо!

Постмодернът не носи откровения, съжалявам. Иронично преосмисляне на миналото? Не, това е само старата като света практика на отказ от "старото", когато присмивайки се над положеното като основи от предшествениците си, новото поколение се опитва да създава нещо свое – яко, съвременно, екстравагантно, революционно… Но смешното е, че колкото по-революционно е това "ново", толкова по-бързо остарява, и толкова повече насмешка предизвиква в следващото поколение.
Ако моето мнение имаше тежест, бих казал, че в този момент няма нищо по-остаряло от постмодернизма с неговия страх и безсилие да създава, с тийнейджърско-пъпчивия култ към ексцентричното, скандала, провокацията… В крайна сметка масовият човек, зрител, обитател на Интернет, тоест на практика всички ние тук - все по-трудно се впечатлява и шокира от нещо – вече поне сто пъти всеки от нас е виждал в едър план и гениталии, и трупове, и дефекация, орален и анален секс, повръщня, свръхдози и прочие прелести - и тези "творци", които експлоатират подобни сюжети, честно казано, вече са ми дошли до гуша.
Унил, скучен и банален е и трашът, и изкуството, изградено само на провокацията. Не съм в състояние да го мразя, не го и презирам - безразлично ми е. Подобно "творчество" прилича най-вече на рисуването на мустаци на Мона Лиза.

А всъщност седнах с идеята да пиша рецензия за филм… Но ето че до този момент дори и не споменах името му. Няма и да го направя. Не заслужава и това.

Огледало

Казваха й: "Ти си загадъчна… неразгадаема… има нещо в теб". И се смееха: "Какво е то, сподели?".
Тя мълчеше. Усмихваше се. Мислеше, стараейки се да не бърчи чело. Какво има в нея? С какво е изпълнена? Какво не й достига? Какво й се иска?
"- Харесва ли ти да учиш?
- Да, харесва ми.
- А какви предмети?
- Всички.
- А кой от тях най-много?
- Никой."
Нито едното, нито другото. Нито минус, нито плюс. Вероятно не черно, но със сигурност не и бяло. Каква? Как да разбере?
Тя нищо не знаеше за себе си, и това омагьосваше. Непрозрачен съд. Не знаеше нищо, освен едно: че за нищо на света не би станала такава като майка си. Полупобърканата си майка, която би могла да се преметне в другата крайност в следващия миг. Която се обсипваше с хапчета, за да си зареди батериите. Майката, от която тя избяга, за да не я види никога повече. Майката, която обичаше и ненавиждаше повече от всички.
По-скоро купонджийка, отколкото манекенка. По-скоро манекенка, отколкото продавачка… А времето си летеше.
"- Разбирате ли, че всеки, който влиза в този дом, желае нещо да постигне?
- Не.
- Какво желаете?"
Отново този въпрос, на който тя не получаваше отговор, колкото и да се стараеше да погледне вътре в себе си. Непрозрачен съд. Неразгадана загадка.
"Започнах да се срещам с него, за да стана поне някой".
Ако не друго, да бъде половинка тя умееше по-добре от всичко. Не можеше да допълва – защото нямаше какво да даде, освен грижа, разбиране и ласка. Тя се отдаваше повече, отколкото даваше – оставяйки на другия още повече място за неговите желания и мисли. Тя отдаваше себе си.
А времето си летеше.
Децата пораснаха, дъщеря й също така я ненавиждаше, както тя някога - майка си.
"- Нещо не направих както трябва, някъде сбърках".
Мъжът й се състари - и това я плашеше. А нейният страх докарваше него до ужас.
"- С теб се чувствам старец!" – извика й той, обяснявайки изневярата.
"- Ама ти наистина си старец…", - възрази тя.

Всичко се разпадна. Тя беше нужна и живееше с това. Тя беше идеалната жена – в това беше нейното призвание, нейната роля. Но филмът свърши. Остана само тя - сама.
"Какво искаш? Какво искаш ти самата? За себе си?" - отново този вечен въпрос, като никога изискващ отговор.
Тя не можеше да се ориентира в себе си. Никога не го беше умяла.
И започна да ходи насън – щом не е способна да направи крачката наяве.
"- Лекарят каза, че ти е нужно някакво занимание".
Но на нея й беше нужна не работа. Тя винаги имаше нужда от някой, който би станал ако не решение, то поне повод… и този някой отново стана мъж.
"Не зная, какво ще стане по-нататък. С кого ще бъда", - каза тя, тръгвайки към новия си живот. – "Знам само, че това е началото".
Тя ще стане идеалната жена. За него. Тя нищо друго не умее.

Ей такава простичка, и същевременно сложна история, наречена "Личният живот на Пипа Лий".

Мотивационно

Мотивационно - за писатели и журналисти. Впрочем - и за програмисти.

Такааааа... искам сега да вдигнете ръце и да преброите пръстите си. После да се опитате да размърдате всеки от тези пръстченца. След това поставете ръцете си върху клавиатурата и наберете някаква глупост. Почувствайте се щастливи.

Защо?

Защото е съществувал един човек, който не е могъл да помръдне дори един от пръстите си - нито на ръцете, нито на краката. Не е можел да каже и дума - нито дори да помръдне устни. Всъщност, ако бъдем буквални, той е бил почти стопроцентово парализиран. Единственото, което е можел да направи - е било да примигва с лявото си око.


И така, само с мигане, той е написал книга. Помощничката му бавно произнасяла буквите една по една. Когато чувал нужната, парализираният писател примигвал. Буква подир буква, ден подир ден. Книгата се превърнала в истински бестселър и по нея заснели дори филм, който отнесъл и няколко престижни кинонагради. Но не това в случая е важното.

Този човек се казвал Жан-Доминик Боби.

Преклонете глава - и каквото друго можете - в памет на този герой.

Само с примигване той е успял да напише цяла книга. А какво може да постигне човек, който умее не само да мига?

The T-Shirt

Провокиращо доста разностранни размисли късометражно филмче. Няма да ви досаждам с въведения, гледайте и сами си съставете мнение:

The Notebook

Старо цинично куче съм. След провокация от двама познати, които ми казаха, че са се наревали яко на един и същи филм (The Notebook), реших, че няма какво да изгубя, ако и аз се пробвам да поплача. Не че слъзните ми жлези са твърде пресъхнали... но все пак да хвърля едно око - защо аджеба толкова хора ги избива на сълзи от този филм. Включително корави мъже. Е, едно мога да кажа - и от мен излезе сълзица, в последните мигове. Не кой знае колко, защото, както вече подсказах по-горе, съм коравосърдечно копИле, или може би би трябвало да кажа копеУе? Все едно... стига глупости, минавам направо към същината. Знам ви аз, всичките сте заети хора... вече със сигурност съм ви досадил с това въведение :)


Странно, въпреки че все пак филмът ми хареса и ме разчувства, не спирам да му намирам недостатъци. И все пак не само че според мен става за гледане, но и е в състояние да ви разтърси емоционално. Представете си картина, разрязана на малки парченца. Която несръчно хлапе се опитва да подреди... както се реди пъзел. Личат грешките, кръпките, несъвпаденията, местата, където нещата са останали неогладени... но когато в крайна сметка всичко си дойде на мястото, виждате пред себе си шедьовъра, какъвто би могъл да се получи. И някак си забравяте за останалото. Ако гледате The Notebook с твърде строгия поглед на критика, той е твърде слаб, за да заслужава въобще вашето внимание; ако обаче подходите с емоция, той е близо до шедьовъра. Точно това го прави и така противоречив.


Ще се опитам да не разкривам сюжета в детайли - въпреки че той е абсолютно предсказуем и от самото начало можете да отгатнете дори как ще завърши. Съдете сами - мекосърдечно девойче от богато семейство се колебае между двама - богат и добър младеж и беден и добър младеж, като мисля, че е очевидно кого, противно на логиката, избира в крайна сметка; историята изобилства от ретроспективи, доколкото се разказва от името на вече остарялата двойка - и за да допълним недостатъците в разказа, в наши дни тя е с амнезия деменция, той й чете тяхната история, по този начин връщайки я при себе си. Финалът го премълчавам, защото в него е солта на историята, въпреки че и той не е далеч от предвидимото.


Реално филмът е пълен с клишета до степен на непоносимост. Ако не беше неимоверният актьорски състав, който го удържа на адски високо ниво, просто щеше да се превърне в типична бозица от тези, които целят просто да изстискат заветната сълза от зрителя, разчуствайки го с евтини похвати. В сюжета ясно личат движенията на кукловода - използвани са толкова много класически схеми с познат ефект, че от един момент нататък предварително знаеш какво точно ще се случи. Формулата е доказана, работи от години - и един от най-пресните примери за същото е "Бенджамин Бътън". Има нещо, което безотказно действа в такива филми и на циници като мен, стига актьорите да са си свършили добре работата. Тук почти всички са на място - макар че Рейчъл Макадамс не ми изглежда убедително като богатска дъщеря, но това е въпрос на вкус. Всъщност част от женския каст видимо куца, просто заради абсурдните и неправдоподобни аспекти на сценария, където жените се мятат от една емоция в друга като абсолютни истерички. Не че това го няма и при мъжките персонажи, но... някак си Джеймс Гарнър и Райън Гослинг успяват да се удържат от преиграване.


Номерът ставащото да не започне да ви изглежда като истински фарс е в това от един момент нататък просто да се отпуснете и да възприемате ставащото на екрана именно като алегорична и красива приказка, ако ще и несръчно конструирана. Но пък изиграна от доста талантливи изпълнители. Ако успеете да се изключите от следенето на сюжета сам по себе си - и се оставите единствено на емоцията, нещата започват да звучат по коренно различен начин. Операторската работа на Робер Фрес е образцова, той е успял да направи филма неимоверно, приказно красив. Музиката също действа най-добре на емоционално ниво, стига да не се замисляте много-много за историческите или стилистичните несъответствия. Има и няколко наистина сполучливи епизода, които заслужават да влязат в учебниците - например сцената със светофарите на централната улица - и езерото с лебедите. Всъщност просто се опитайте да гледате филма, без да обръщате внимание на сценария и режисурата (знам, че звучи смешно и парадоксално, но именно тогава нещата си идват на мястото - иначе непрекъснато ще се дразните от клишетата, които изскачат от всеки ъгъл).

Дали да го гледате? Ами не знам. За жените ще кажа: ако имате чувствителен мъж до себе си, вярвате в любовта за цял живот и обичате да си поплаквате пред екрана, отговорът е категорично "да". За мъжете ще се опитам да се изразя по друг начин - ако искате да минете за чувствителен и да накарате девойката да се разплаче, за да я утешавате след това (тук следва многозначително покашляне), филмът е точно за вас. Не, това прозвуча вулгарно. Хайде да го кажем така: може да не вярвате във вечната любов, но изтърпете тази слабост на девойките, склонни да вярват в такива неща... ако не можете да им свалите звездите от небето собственоръчно, оставете ги поне да ги съзерцават на екрана. Какво щеше да е любовта без приказки? А, да, ако сте бедни като църковни мишки, замислете се с кой герой ще ви асоциира тя след гледането на този филм... :)

P.S. За правилното възприемане на този филм много спомага това да не сте се отучили от този искрен, емоционален и много детски начин на гледане на кино:

Чудо

Насред нервния, бесен ден, обилно подправен с късане на нерви с непредсказуеми колеги, е изключително лесно да видиш чудо. Малко. Топло. Трепетно. Живо. Чудо на съзерцание и разбиране. Чудото на живота сега. Тук. Не някъде там в сладката далечина. Не след отпуск на тропическите курорти. И даже не в портфейла на щедър меценат. Чудо ежедневно, обилно подправено с ежедневие. Чудо във всеки миг.

Чудото в това ти да вдигнеш глава и да прибереш с ръце търбуха, представяйки си се като строен красавец, а при това те гледат леко насмешливо, но ласкаво и с топлота. В това с каква невероятна тъжна нотка от клона пада пожълтял лист - и няма кой да стои отдолу, разпъвайки платнище и да крещи: "Не го прави, не скачай!". В това как ти хвърля поглед шофьорът на колата, скучаещ в съседната писта на булеварда, не сърдит, нетърпелив, раздразнителен, а като че ли някак извинителен. Какво да правим, такъв ни е трафикът, никой не е виновен. В това така простичко: "Е, как си? Нормално ли е всичко? Виртуално те прегръщам!", прочетено с изпитата набързо чаша чай по обяд, което може да те освободи от трупаното цяла седмица напрежение.

Чудото в това, че можем просто да спрем. Просто да погледнем на света наоколо и с всичките пори на душата си да попием удивителните, райски сокове на живота. И абсолютно потресаващ е самият факт, че понякога наистина го правим. Не с раздразнение, не бързайки и суетейки се, а изведнъж. По интуиция. По команда отвътре. Това е абсолютно невъзможно чудо, че зад грубата телесна обвивка се крие душа, а не сбръчкано, твърдо, плесенясало парче забравено сирене. И правилно изсвирената нота може лесно да изцеди от нея сълза. Тъжна, благодарна, щастлива. Щастие, че имаме това малко чудо на сегашния момент. Момент от живота.

Понякога пилетата наистина са гадни

Снощи сивото вещество в главата ми се размърда и започна да подава признаци на живот. Признавам, че обикновено това се случва твърде рядко - и както обичах да казвам преди време, "не се занимавам с неприсъщи на мен дейности като мислене". Обикновено опитите да използвам главата си за нещо довеждат до яки купонджийски процесии, гарнирани с алкохол, изобилие от пиротехника и полуголи тела. Но днес се наложи да се почеша по рошавото теме, да затворя очи и да преброя до десет, тъй като процесът на употреба на мозъка за нещо смислено ми причини болка. За какво говоря с такива заобикалки? Ами за киното, да го вземат мътните дано.

Снощи отделих време да изгледам последното творение на всенародно любимия Куентин Тарантино - "Гадни копилета", и в резултат на това ето какво ми хрумва: искам да се върна назад във времето - с петдесетина-шестдесетина годинки (може би и повече) и да пооправя нещо. Така да се каже, да си изпусна отверката в перфектния часовников механизъм на миналото. А именно искам да се погрижа за гениалната персона, която е измислила понятието "търговска марка". И не само го е измислила, а го е заредила с особен смисъл, добавила е към него цена и ценност не само в паричен еквивалент, но и в социален, че и в културен. Защото има нещо хипер-гнило в Дания. Иначе с нищо друго освен привлекателността на марката, не мога да обясня "феномена" и "уникалността" на Тарантино.


Trash-ът като култура в нашето време на завладял всичко блясък надали учудва когото и да е. Самият траш отдавна се е превърнал в част от блясъка, превземайки дори модната фотография. Анти-гламурът е по-гламурен, отколкото изобличаващ, мисля, че това е очевидно до степен на баналност. В настоящото му агрегатно състояние мога да възприемам тази част от културата единствено защото се смятам за достатъчно здравомислещ човек, поради което предполагам, че притежавам и някакво чувство за хумор. И дори се осмелявам да се надявам, че тези две умения ми позволяват донякъде спокойно, с доста сериозна частица ирония да се отнасям към разните прояви на съвременното изкуство. И дори не просто да се примирявам със съществуването му, но и да откривам в някои негови неприятни черти особен чар. Но в случая с "Гадните копилета" е необходимо доста по-тънко чувство за хумор от моето, за да възприемаш ставащото на екрана от позитивна гледна точка - или поне за да разбираш за кого е организиран целият този адски цирк.


В кой момент един гений, или притежател на изключителен талант и оригинален поглед за света, се превръща в търговска марка? Явно в този миг, когато чувства приятната тежест на банкнотите в портфейла. Иначе как да обясним чудовищните превъплъщения, случващи се с други таланти? Например, как барабанистът на Nirvana можа да се превърне във фронтмен на Foo Fighters? Или как един режисьор, на няколко пъти погледнал киното под малко по-различен ъгъл, изведнъж превърна името си в марка, позволяваща тъпо печелене на пари? Вероятно не всичкото зло на тази земя е в парите, но сериозната им роля е безспорна. Впрочем, ако Тарантино беше режисьор на порнофилми, дори бих ръкопляскал прав на "Inglourious Basterds". Но Тарантино все пак снима кино. И всеки път критиците се задавят от възторг.


Да си го кажем в очите. "Гадните копилета" по думите на създателите и участниците в филма е алтернативен, смешен поглед върху историята. Да приемем, че е така. Да приемем, че вече сме свикнали, че филмите за Втората световна са история на трагедията на еврейския народ. Да кажем дори, че вече спокойно приемаме факта, че от ръцете на нацистите са пострадали само евреите. Холивуд смело е отписал от ситуацията циганите, славяните, поляците, сърбите и даже, о, какъв ужас! - сексуалните малцинства. Разбираемо, в самия филм Тарантино нарича киното еврейска територия, където чрез думите на един от епизодичните герои се чуди, как може да правиш добро кино и да се състезаваш в производството на кино на чужд терен. Добре, но все пак ми се иска да разбера къде в цялата тази история е "смешният" поглед върху историята? Алтернативен - да, определено, алтернативност там има цели хероинови феерии, ако не и нещо още по-сериозно. Но къде е хуморът?


Лентата, както май напоследък е прието да се наричат подобен род мащабни епични платна, си е откровено скучна. Патентованите прийоми на Тарантино - дълги диалози и стремителна развръзка - в този случай не са нищо друго освен клише, което не привнася в сюжета практически нищо. Тарантино се повтаря на практика във всяка сцена. Увлеченията на режисьора по източното кино просто изскачат във всеки кадър, пъхат се отпред от всички монтажни връзки, крещят за присъствието си във всеки мизансцен - и това, което в първата част на Kill Bill все пак някак си се вписваше в цялостната структура, в "Гадните копилета" се предръща в трети крак при вече налични пет. Чист траш, но ако в "Бибрутално" този траш поне беше първоосновата на цялата история, то в "копилетата" той е като тлъст червей в сочна ябълка - не просто разваля впечатлението, но и прецаква абсолютно всичко. Но доколкото допускаме, че "Гадните копилета" представляват смешен поглед върху историята, то за гледане на филма е добре да се заредите предварително със стимулиращи вещества, в противен случай току-виж ви потрябвала помощта на специалисти.

Разбира се, ако формата за вас е всичко - тогава този филм е просто задължителен за вас. В него има всичко, което можете да очаквате от един Тарантино - пищни диалози, резки подскоци в скучноватия сюжет, типичните свръх-едри планове и навиране на камерата в най-неочаквани места. Плюс изобилие от кървища, натурализъм, скалпиране и изобилие от черен хумор. И дори разделението на филма (някой да е изненадан?) на отделни глави, които на всичкото отгоре се наричат точно глави. Ако точно по това си падате, вероятно ще се наслаждавате на всеки кадър, като на Veuve Clicquot от добра година. Просто не търсете съдържание. И не се питайте за какво е филмът, че ще започне да ви пуши главата.

За малко да забравя - Господи, благодаря ти за "Рок радио"! Какво бихме правили без такива филми в света на победилия тарантиновски гений? И сърдечно да благодаря на българските дистрибутори за опитите да преведат каламбура Basterds - поне това осигурява известно забавление. Защото останалото... просто не не е моят тип бира.

Ghostbusters '54

Като се има предвид каква слабост ми бяха "Ловци на духове" през 90-те години, просто нямаше как да устоя на това:

Един текст ми стои почти готов в черновите и ако успея да се откъсна от тези кадри, току-виж и успея да го завърша днес. Но гаранции не давам, твърде се зарибих... :D

И покадров анализ... Впечатляващо.

One Ring to make their asses go down in fifth

Откопах нещо неописуемо, не мога да се сдържа да не го споделя. Няколко прелестни трейлъра какво би станало, ако Тарантино се беше заел със Средната земя:

Orodruin Dogs:


Ring Fiction:


Natural Born Orcs:


White City:


© elhutto

Brüno

Изродщината на чичо ви Саша Барън Коен достига нови висоти. След като имах известни затруднения да преглътна Борат, честно си признавам, че очаквах от Бруно... де да знам, нещо повече. Вместо това получавам залагаща на чистата провокация серия от гегове, зад които се крие известен социален подтекст, но така старателно маскиран, че да се налага да го търсиш със свещ в ръка. Маниерът на поднасяне на сюжета (ако това въобще може да се нарече сюжет) дублира добре познатия ни маниер от Борат, дори някои ситуации изглеждат пренесени буквално от единия филм в другия. Само че вместо да обиграва расизма и национализма, тук заигравката на Коен е с гей-тематиката, осиновяването на африканчета и системата как да се превърнеш в звезда в САЩ. Накратко - имаме пред себе си нещо като киноверсия на Перез Хилтън, само че тук степента на абсурдност преминава всякакви граници.


Предварително трябва да кажа, че отидох с ясното съзнание за какво става дума, така че не съм бил точно шокиран. Е, може би леко постреснат от съзнателното прекрачване на границите на приемливото за показване на киноекран, но ако бъда честен, получих точно това, което очаквах - макар и в някаква степен смекчено, очевидно с цел да се маркетира по-добре. В общи линии не е спестено почти нищо, като изключим добавянето на черни квадрати върху най-хард частите от някои кадри; в твърде много отношения очевидната идея е да се посее мисъл за нравите от другата страна на океана, но всичко това се поднася в стила на безбройни секс-клишета. За да стигнем накрая до повтаряща сцената с родеото от Борат ситуация, в която героят парадира с мъжественост на ринга сред тълпа реднекове, докато не се поддаде в ключовия момент на "изгубената любов", поднесена на фона на музиката от "Титаник" :)


Съзнателно премълчавам повечето сюжетни елементи, за да не ви развалям изненадата да ги откриете сами. Ако обаче си говорим за аналогии, степените, в които се прекрачва допустимото, са очевидно заимствани от Бунюел и "Дискретният чар на буржоазията", но изведени до много по-висока степен на абсурдност. Самият Барън Коен толкова старателно се вживява в ролята на гей, че нито за миг няма да си помислите, че това е актьорска игра; като изпълнение и "влизане в кожата" постижението му е забележително. Остава обаче усещането за нещо... неудовлетворително. За сюжет тук е трудно да говорим, така че няма да има и спойлъри, но опитът да надминат степента на първоначалния шок, който предизвика преди три години Борат, е накарал сценаристите на моменти искрено да се престарават. На моменти откривах, че просто се чудя... колко по-далеч още може да стигне, преди да прекрачи съвсем границата?


Има някои просто уникални моменти, от рода на кастинга за деца за фотосесия с "осиновеното" от Бруно африканче, както и диалозите със специалистите по "връщане в правата вяра" на хомосексуалните, където сарказмът достига степени, в които спира да бъде смешен и директно навлиза в груб социален разрез на нравите на средната класа на Америка. Същевременно има и сериозно обиграване на културните различия с лафове от рода на "най-голямата австрийска суперзвезда след Хитлер" (цитирам по памет), както и уникалното преиначаване на имената на звездите в един прелестен миг, който ще ви накара да се превивате от смях. Под всичко това се крие един пласт на сериозна социална сатира, но трябва да преглътнете сериозни степени на неудобство - и да оставите видяното да поври в главата ви, докато изплува и старателно скритият подтекст.

Това, което - парадоксално - мога да ви посъветвам, е да го гледате. В кино. По възможност, с познати. За да изпитате особеното усещане на неудобство от хората до вас и гледката на екрана, което бях забравил сигурно от "Калигула" насам, както и за да имате сдържащ фактор, който да ви попречи да го спрете по средата - и да пропуснете блестящите моменти. Особено гениалния финал, който е в състояние да изкупи всичките прегрешения преди него. И не пропускайте да се насладите на великолепния саундтрак, който на свой ред е допълнителна гавра с някои киноклишета :)

Специален сияен лъч на анална любов за YouTube, които са забранили поставянето на трейлъра на други сайтове. Надявам се да ги сполетят ректалните радости от първите кадри на филма...

Смъртта на световната попкултура

Фундаментален текст какво всъщност означава смъртта на Майкъл Джексън за глобалната попкултура. Със списъка на мегазвездите не съм съвсем съгласен, но в основата си всичко казано е абсолютно вярно.

Смъртта на Майкъл Джексън се превърна в най-голямото медийно събитие в света след терористичните актове от 11 септември. И сред милионите вестникарски заглавия, посетени на кончината на Краля, най-често се среща фразата: "Свърши една епоха". Но малцина се опитват да разяснят каква именно епоха се има предвид.

Някои казват, че става дума за десетилетието на 80-те. Някои смятат, че се има предвид епохата на самия Майкъл Джексън. Но всъщност със смъртта на Джексън завършва епохата на глобалния шоубизнес. Този шоубизнес, който започна с Елвис и The Beatles и който символично завърши именно сега, независимо че отделни негови елементи продължават да съществуват.

В историята на този шоубизнес нямаше чак толкова много глобални попзвезди, както ни се струва на пръв поглед. Всъщност те могат да бъдат преброени на пръстите на двете ръце: Елвис Пресли, The Beatles, The Rolling Stones, ABBA, Queen, Елтън Джон, Мадона, Майкъл Джексън, Depeche Mode, U2 и Бритни Спиърс. Това е. Нито един друг изпълнител или група не са достигали такова ниво на световна известност и популярност като изредените по-горе.

Сега вече можем да кажем с увереност, че няма и да достигнат. Никога вече човечеството няма да има нов Майкъл Джексън, нови The Beatles или дори нова Бритни. Защото самият глобален шоубизнес вече не съществува.

А той не съществува по една много проста причина — повече никой не гледа музикални ТВ канали и не купува плочи. Бизнесът свърши. И най-големите звукозаписни компании, които чрез видеоклипове промотираха плочите, а чрез плочите и световните турнета в тяхна подкрепа превръщаха изпълнителите в суперзвезди, сега са реално безработни. Старата бизнес-схема вече не работи, а нова лейбълите така и не можаха да измислят. Естествено, ще останат разни Бионсета и Джъстин Тимберлейковци — но всичко това е само в локален мащаб. А такава звезда, която е позната на всяко дете в затънтено американско селце, дори и то никога да не я е слушало, повече няма как да бъде създадена.

Какво ще се появи вместо това? Ами вече изглежда очевидно какво. Вместо това ще има известно доста ограничено количество "народни звезди", създадени от YouTube или от това, което ще съществува след YouTube. Цената на разпространението на музиката спадна до нулата. Всеки човек може да $1000 да си създаде цифрово студио, да запише песен, да заснеме видеоклип и да го публикува в Интернет. А нататък всичко ще бъде честно — ако песента или клипът са добри, то ще ги видят и чуят стотици хиляди хора. Може би дори и милиони. Ако песента или клипът бъдат скучни, никой няма да застави хората да ги гледат и слушат така, както преди ги заставяха програмните директори на музикалните телевизии.

При това, съдейки по факта как този процес вече се случва, подобни "народни звезди" никога няма да бъдат глобални.

Тоест е възможно да се появи клип, който да бъде видян от целия свят (като прословутата Сюзън Бойл), но това се случва само веднъж. А за създаването на наистина глобална звезда се изискват години. В Интернет една година е цяла вечност.

А ако звездите не бъдат глобални, те ще бъдат само местни. Тоест всяка страна (или по-скоро всеки език) ще има свои собствени звезди. И непосредствена последица от тази диференциация ще бъде, колкото и странно да е това, разрушаването на самата обща световна попкултура. Парадоксално, но Глобалната мрежа, от която се очакваше да обедини целия свят в едно глобално село, всъщност не обединява нищо - напротив, разрушава това, което е било създадено преди нея.

Разбира се, засега все още остава Голямото американско кино. Но съгласете се, че и неговите дни са преброени. Съвременното домашно кино струва стотинки, а цените на проекторите и големите телевизори стремително спадат. Хората вече теглят филмите от Интернет - и борбата с това е безсмислена. Тоест - кинобизнесът също умира. Хората вече не купуват DVD, а скоро ще престанат да ходят и в киносалоните. Студиата ще престанат да снимат скъпи блокбъстъри, а Blair Witch Project вече може да заснеме всеки студент, разполагащ с компютър и камера.

Така че най-вероятно след около 10 години въобще няма да съществува глобална попкултура.

Максим Кононенко

Супермен Indian-Style

Знам, че ментално съм кораво копеле, но това просто ми отнесе главата:

Имам странното чувстно, че скоро на големия (и недотам) екран ще има ново попълнение от кинохитове от рода на "Страх и ненавист в Мумбай", "Делхи не вярва на сълзи", "Реквием за един Раджа", "Ангелите на Чанура", "Дандадхара носи Gucci", "Сидхарта Гандхара си сменя професията" и "Властелинът на нефритовите жезли" , а върхът на този апотеоз ще бъде римейкът на "Диско-танцьора" - "Панчавати и тектоник". Очаквам новите шедьоври на Боливуд с нетърпение...