Изключително особен филм, изискващ специфична нагласа. В него прозира много повече дзен поглед към света, времето и необратимия път към небитието, отколкото е естествено - и приемливо - за филм на американски режисьор. "Странният случай на Бенджамин Бътън" е до такава степен изпълнен с метафори и символи, че със сигурност ще присъства за години занапред в учебниците по киноизкуство. Не мога да проумея защо така настойчиво критиците и зрителите го сравняват с "Форест Гъмп" - освен заради опитите по цифров път да бъде пресъздаден съответният времеви период, както и заради името на сценариста. Това обаче е чисто формален поглед към епичните три часа, които прекарваме с подмладяващия се с времето Брад Пит, и много по-уместна би била например аналогията с "Легенда за пианиста" на Торнаторе - както в маниера на разказа, така и в емоционалния заряд. Акцентът в случая е преди всичко върху особения поглед, който дава уникалната ситуация, в която се оказва героят - някак си извън всичко, което се случва, като страничен зрител в спектакъла на собствения си живот.
Рамката, в която е поставен филмът, до голяма степен напомня театрална пиеса - имаме стара жена на смъртно легло и дневник, който - прочетен от дъщерята - разкрива край смъртния одър дълго пазени тайни. Предпоставка сама по себе си доста клиширана, но съдържаща в себе си същата символност, която присъства и в останалата част от филма. Подобно на Slumdog Millionaire, и тук основните събития се разказват чрез флашбекове, но - парадоксално - заради съзерцателната същност на филма, тук този механизъм работи невероятно добре. Донякъде за това спомага фактът, че в началото на филма бебето Бенджамин няма как да предизвика симпатии у когото и да е - то е грозното пате в ултимативната му форма. Постепенно ще извървим приказния път до превръщането му в зализания Брад Пит в формата му от "Седем години в Тибет", но за разлика от класическата Андерсенова приказка ще продължим и още по-надалеч - до превръщането му в симпатично на вид, но вече безумно дете, което на свой ред се превръща в бебе - и преминава в небитието в ръцете на жената, която най-много е обичал през целия си живот. За разлика от фарсовия сардоничен дух на оригиналния разказ, тук имаме само тъжна елегия за жестоката игра на съдбата.
Самата сюжетна линия е доста дълга - и в някои моменти изобилства от привидно излишни моменти, които обаче не са лишени от значение сами по себе си. От оригиналния разказ на Фицджералд е взета само нишката за подмладяващия се, вместо остаряващ, Бенджамин - и върху нея се наслагва времето, в което той се запознава с младата Дейзи, която за разлика от него е обречена да върви в обратната посока - и с времето ще става все по-стара и по-тъжна. Някъде по средата на пътя те ще се открият взаимно, след като по-рано многократно са се разминавали, и ще имат своето жадувано щастие - но то ще трае твърде кратко, защото времето лети неумолимо - в която и да е от двете посоки. Всичко останало в филма е само рамка, служеща за изграждането на основното послание - и работата на влекач, и войната, и кратката връзка на Бенджамин с Елизабет, и дори бягството в Индия след раждането на Керълайн. Филмът е строго цикличен - и този цикъл се затваря около съзерцанието на залеза; залеза на всичко, което си познавал, обичал, или към което си се привързал. В недотам сръчни ръце на друг режисьор такава гледна точка би преливала от евтин трагизъм. Тук тя се превръща в философско обобщение за отминаващото време, без значение в каква посока се движи то.
Решаващото в този филм е да се абстрахирате от отделните моменти и да се опитате на свой ред да се превърнете в медитиращи съзерцатели на случващото се на екрана. Без това няма как да усетите цялата дълбочина и заряд на разказа, както и да осъзнаете колко многопластов е режисьорският замисъл. Театралността на действието не е случайна - тук всяка "пушка" присъства, за да гръмне в съответния момент; нито един герой, ситуация или предмет няма да останат незаплетени в общото цяло. Вървящият наобратно часовник в началото ще се окаже в ураганния поток накрая; колибрито отново ще се завърне в решаващия миг на последното "Лека нощ". Филмът е като кутия за подарък, при отварянето на който откривате вътре нова кутия, а при разопаковането й откривате следваща - и така до самия край. За тези, които предпочитат да получат философските изводи наготово, в определени моменти от филма са пръснати като камъчета основните тези от рода на "Животът ни се определя от възможностите, които ни се отдават. Дори и от тези, които пропускаме.". Дълбоко под повърхността са скрити още смисли - като това, че сме по своему и родители, и деца на тези, които обичаме.
Всъщност "Странният случай на Бенджамин Бътън" определено не е филм за всеки. Със сигурност ще има хора, които ще го гледат заради невероятния актьорски състав, точно съответстващите на отделните времеви епизоди костюми, нюансираната музика, практически съвършената операторска работа и така нататък. Много от тях обаче ще останат откровено разочаровани - както заради прекалено дългото времетраене на разказа, така и заради невъзможността да се ангажират емоционално с главните герои. Поради това не мога да давам препоръки дали да го гледате - всичко зависи от вашата собствена нагласа. Ако сте съзерцатели по дух и семиотиката като идея не ви е напълно чужда, той ще бъде истинско откровение за вас; в противен случай вероятно той ще ви изглежда твърде скучен и банален. Мога само да ви препоръчам да гледате на него като на абстрактна пиеса, издържана в духа на символизма, и да не го преценявате веднага след гледането - оставете видяното да узрее в размислите ви, ако имате такова желание. И не правете опити да го сравнявате с оригиналния разказ на Фицджералд - общото между тях е твърде малко, освен в чисто формалния смисъл.
Ако сте ме изтърпяли дотук, вече мога да кажа, че основната тежест на филма реално се изнася от Кейт Бланшет, като без нея вероятно това щяха да бъдат твърде банални три часа. Ролята на Брад е привидно по-тежка, и той действително съумява да изиграе добре различните възрасти на мъжа, изминати в обратен ред, но без жената, която да може в подобна ситуация да извърви достойно своя път докрай, колкото и мъчителен да е той, не би имало подобно силно послание и голяма част от емоцията от филма би отишла нахалост. Ето защо просто не проумявам как тя въобще не бе номинирана за главна женска роля. Не се наемам да гадая какви награди ще получи филмът на "Оскарите", но ще повторя, че всяка от номинациите според мен е напълно заслужена.
5 коментара :
абе не видях да е по-различен от форест гъмп...
Нали знаеш - човек вижда това, което иска. Или в повечето случаи - това, което е способен да види :)
аз да те питам само реминисценциите с милан кундера верни ли са за твоя блог :)
Ценке, нещо не напълно загрявам въпроса. Известна аналогия с романа на Кундера има, но не съм напълно уверен какво имаш предвид под "реминесценциите" :)
Реминисценциите си бяха мои, затова такава яснота се получи ;)леле, не ми викай, Ценка, моля ти се :D Ценка е заспалото ми алтер-его, опасно е да се буди
Публикуване на коментар