The Reader

Стивън Долдри никога не е правил леки филми. Предишното му оскароносно творение - "Часовете", дълбаеше в мрачните кътчета на женската психика и съдбите, преплетени от една книга. И тук е намесена книга - пряко, доколкото The Reader (как ще го преведат нашите маркетингови гении, не знам, но "Четецът" звучи прекалено сухо) е екранизация на нашумял немски роман - но и косвено, защото главният герой в по-голямата част от филма чете. Много. И все класически книги.


Предупреждавам, няма да ви пестя спойлърите, така че ако ви вълнува развитието на сюжета, което (не твърде изненадващо) тук не е главното, не четете нататък. Освен това, противно на очакванията на мнозина, това почти не е филм за нацизма, въпреки баналния анонс, който се крепи изцяло на сюжета, пропускайки другите аспекти на историята. Филмът е мъчителен - и в нито един момент не дава лесни отговори, не спестявайки на зрителя многото дилеми в областта на вината, морала и закона. Въпреки че сценарият е на Дейвид Хеър, тук филмът е твърде далеч от конструкцията на театрална пиеса - и успява да постигне почти невъзможното. Вярно, не за всеки - ще има немалко хора, които просто по предубеждение няма да намерят сили в себе си да съпреживяват случващото се с бивша надзирателка в концентрационен лагер. Дори когато тя е изиграна така блестящо от Кейт Уинслет, която се сраства с героинята си до такава степен, че в един момент просто забравяш, че гледаш актриса.


Сюжетът е колкото провокационен, толкова и банален - на 15-годишно хлапе през 60-те години му призлява, намира го трамвайната кондукторка и му помага да стигне до тях. Преболедувайки, младият Михаел отива да й благодари за това, което е направила за него... и след кратки перипетии, както се казва в един циничен анекдот, й благодари многократно - в продължение на цяло едно лято. Първо само правят секс, а от един момент нататък стигат до странното споразумение той да й чете, преди да стигнат до страстни изблици между завивките. Той се влюбва все повече, тя остава почти до края все така затворена и потайна, реагирайки нервно дори когато той я пита за името й (Хана). След като от трамвайното депо й предлагат повишение, тя си събира багажа и тихомълком изчезва, оставяйки младежа с разбито сърце.


Минават години, и Михаел става студент по право. И... на семинар, по време на посещение в съда, вижда отново Хана. Като подсъдима; по време на войната тя е работила в нацистки концлагер като надзирателка и носи вина за смъртта на много хора. Шокът е невероятен - жената, която е обичал, се е оказала чудовище; и дори и след толкова години, тя все още не осъзнава мащабите на това, което е извършила. Младежът е разкъсван между старите си чувства, моралните устои и мисълта, че знае нещо, което би могло ако не да я спаси, то поне да намали присъдата й. Той знае защо тя го кара да й чете, защо дори в ресторантите тя оставя на него да избере, не четейки менюто, както и защо тя напуска работа в момента, когато й бъде предложено повишение. В крайна сметка той премълчава това, което знае, а Хана получава доживотна присъда.


Отново минават години, и съвестта на вече порасналия Михаел не го оставя на мира. Прибирайки се в къщата на родителите си, той попада на книгите, които й е чел някога, и решава да й ги изпрати - под формата на магнетофонни записи. С години той й изпраща нови и нови записи, докато накрая тя взима от библиотеката на затвора една от книгите и започва да се учи... да чете. И да му пише. Наближава моментът на освобождаването й след 20 години затвор, и той се оказва единственият, който още поддържа контакт с нея. След мъчителна среща в затвора те се разделят, за да не се видят никога повече. Тя му възлага последна не по-малко болезнена задача - да бъде неин пратеник пред единствената оцеляла жертва от лагера. И да намери покой за себе си... и може би за нея, такава, каквато е в неговите спомени.


Филмът преминава през чисто немската вина за Холокоста, като отива доста по-далеч, акцентирайки върху общочовешката вина - тази за изборите, които правим в някой миг, а те се оказват необратими. Не се търси оправдание за миналите грехове - напротив, в известен смисъл по-малко виновните дори понасят по-голямата вина, а накрая дори и в отвъдното им е отказано опрощението, което според жертвите не са заслужавали. Защото Хана не е станала надзирателка в лагера по убеждение, а защото заради същата срамна тайна така и не е можела да стане друго в онези години. Това не оправдава извършеното от нея от морална гледна точка, но за пред закона вероятно би имало значение, ако Михаел не бе запазил тази тайна за себе си. На свой ред той като възрастен не успява да се избави от вината, че във важен миг е решил да не окаже помощ, когато е могъл да го стори. Когато в края на филма Михаел разговаря с последната оцеляла от лагера, тя на свой ред отвръща със същата студенина, дистанцираност и ожесточение. Много от думите в този последен диалог са решаващи за разбирането на целия филм, за цялостното му общочовешко послание. Надявам се да го откриете сами - нямам желание да ви го поднасям на тепсия.

Дали филмът ще получи заслужен "Оскар"? Надявам се поне това да се случи с Кейт Уинслет. Изпълнението й е невероятно, и със сигурност достойно за награда. Може би и сценарият също заслужава награда. Съмнявам се обаче американската киноакадемия да преодолее предразсъдъците си и да му даде статуетките за най-добър филм или най-добър режисьор. Макар че само бих се радвал да бъда опроверган. Филмът определено заслужава да му отделите внимание, но само ако можете да подходите към него без предразсъдъци - и без да раздавате предварително морални присъди.