I've Loved You So Long

В навечерието на Оскарите не можах да се сдържа да не изгледам и другия голям пренебрегнат претендент за академична награда - "Отдавна те обичам" на Филип Клодел. Въпреки очакванията на мнозина, той дори не бе номиниран за Оскар за главна женска роля - и остана почти толкова незабелязан у нас, колкото и Happy-Go-Lucky. Филмът е крайно тежък и в изследването на вината и изолацията отива дори още по-далеч от "Четецът", което не съм смятал, че е възможно. Що се отнася до самата Кристин Скот Томас, тя прави просто титанична роля, при това много далеч от традиционното си амплоа.


Доколкото голяма част от фабулата се крепи на тайната около случилото се някога, ще се постарая тук (по изключение!) да спестя спойлъри. И тук, както и в Rachel Getting Married (за която ще си говорим някой друг път - и номинацията за която ми е трудно да преглътна, след като съм видял това), имаме жена, излизаща от... хайде да го наречем "институция", и завръщаща се в семейство, което не се радва особено да я види. С това обаче като че ли се изчерпват всички прилики; извън тави предпоставка филмът продължава в съвсем друго русло и акцентира върху дистанцията и защитната позиция, която героинята запазва спрямо останалите, около това колко е трудно човек, който е преживял подобно нещо, отново да заживее нормален живот. Заключителните думи "Тук съм" имат повече от един смисъл, и звучат като констатация на завръщането към живота - и своеобразното изкупление на стореното преди години.


Самата предистория се разказва постепенно, преимуществено с думите на самата главна героиня - и това от време на време натежава. Разказът тече бавно и мъчително, и въпреки че в контекста на трагичните събития това изглежда уместно, поне в началото зрителите ще имат доста големи трудности да се асоциират със ставащото на екрана - то изглежда някак празно, почти неемоционално. Това не е случайно - тежките емоции са запазени за по-нататък и реално катарзисът е прехвърлен в последните минути, когато се разкриват много неща - както за случилото се някога, така и за взаимоотношенията между две сестри, които винаги са били привързани една към друга. Ако очаквате флашбекове или демонстриране на самата история в кадър, ще останете разочаровани. Всичко е поднесено единствено като размисъл и спомен, емоция и страдание. И да, за разочарование на мъжете, сълзите в този филм се леят на потоци.


Филмът е много "женски", изпълнен с много емоция и тъга. На моменти е дори твърде съзерцателен и пълен със намеци, но поне на мен това ми допадна изключително много, доколкото аз самият съм привърженик на казването на болезнените неща по възможно най-деликатния начин. Поучения и морални присъди няма, така че на зрителя е оставена преценката на миналите постъпки - а най-важните неща стават известни едва накрая. Едва тогава се разкриват мотивите за постъпката на Жюлиет преди 15 години, за което тя оттогава до този момент така и не е търсила оправдание.


Към това се добавят няколко чудесни епизодични герои - особено колегата на сестра й в университета, който демонстрира очевидна симпатия към нея въпреки тъмното й минало, и полицейският офицер, който изключително добре разбира от собствен опит до какво води изолацията и самотата. С тези епизоди са свързани и няколко твърде болезнени сцени, които изгледах буквално с желанието да спра филма и да го изоставя - толкова мъчителни са. Има например една безмилостна ситуация, в която на официална вечеря домакинът настойчиво разпитва къде е била героинята през тези години, пускайки целенасочено провокационни фрази, съзнавайки, че едва ли ще получи отговор. А когато накрая го чува, истината е посрещната с изпълнен с неверие смях...


Реално целият филм се крепи на ролята на Кристин Скот Томас, така че ако тя не играеше така убедително, вероятно сюжетът би бил откровено скучен. Изпълнението й е по-добро от всичко, което съм виждал като роли от нея досега, и със или без Оскар, със сигурност ще остане запомнено задълго. Колкото и добра да е поддържащата ролята на Елза Зилберщайн, тя само осигурява основата, на която да блесне главната героиня. Режисурата на Клодел е уверена, и въпреки донякъде насечения и на моменти откъслечен разказ за миналото, плюс някои очевидно съзнателно внесени моменти в историята, които звучат леко фалшиво, успява да задържи вниманието - и силно да ангажира емоционално - през цялото време, държейки зрителя на моменти на прага на нервен срив.

"Отдавна те обичам" е просто задължителен за гледане - най-малкото заради една от най-невероятните роли на Кристин Скот Томас от "Английския пациент" насам, както и заради впечатлявашия режисьорски дебют на Клодел, който иначе е известен основно като писател. Реално той е и автор на сценария - и познава нещата отвътре, доколкото реално работил като преподавател във френски затвори в продължение на над 10 години. Сценарият все пак осезаемо куца и от време на време залага на откровен мелодраматизъм, но финалният катарзис и невероятното изпълнение на Кристин Скот Томас компенсират тези недостатъци и правят още по-неоправдана липсата на номинация за "Оскар" за главна женска роля. Макар и не шедьовър, филмът провокира доста размисли за тежестта на човешките постъпки - и за трудността да продължиш напред след години на затваряне в себе си.