вторник, декември 03, 2013

The desperate kingdom of love


Усещането е толкова трепетно и остро, сякаш никога не е имало нищо преди. "Е, ние сме възрастни хора, бла-бла-бла" отива на кино, няма ги всичките тези глупости – това е при тези, които си търсят "спътник в живота", или "партньор за взаимни удоволствия", които им е скучно и просто трябва да се онождат с някого, просто да се поизчукат "без обвързване", или да се оженят за някой "подходящ"... Колко мъртви са тези думи, в кавичките – вонята от тях достига до мен дори през екрана. Тези, които възприемат нещата така, не са ли живи мъртъвци?


Когато се влюбваш истински, това винаги е толкова случайно и неочаквано, и сякаш дори някак си ненужно в конкретния етап. Не си готов, всичко това (вече) не те засяга – уверен си – мислил си си, че това повече не може да се случи с теб, особено пък сега. По дяволите, ако ми бяха казали половин година по-рано, бих се разсмял с горчивина, "бе вие ебавате ли се с мен?..."

Пропускаш първите симптоми – глупавата усмивка при мисълта за нея – тя просто е такава… такава… страхотна, какво го увъртаме.

Когато се влюбваш истински, е адски наивно.

Много е странно, къде се дява и как бързо изчезват привидно здраво залепналите наслоения на цинизма. Красотата на музиката отново предизвиква сълзи – става ти ясно "заради какво е направено това" – и някъде в теб се заражда нещо подобно, от същия материал.

Как се включва тази програма? Как работи това?

След като разочарованията са ликвидирали, унищожили, смазали у теб тази способност.

След като някога изграденото кралство се е рушило бавно и болезнено, как после е изтлявало и гнило, и ти си тлял и гнил с него.

Няма никаква истина, никаква вечност, никаква романтична памет.

След като някой, който дълги години ти е бил любим, ти става просто добър познат.

А този, който си считал за красив и благороден, се отнесе с теб толкова уродливо, че да не ти остане и една жива емоция, освен оглушителен, всепоглъщащ шок, и контузен от този шок, още дълго ще се усмихваш в лицето му, сякаш нищо не се е случило.

След като започнеш да считаш за уродлив самия себе си.

След като пред теб изведнъж като на операционна маса се покаже цялата неугледност и порочност на човешката натура, и ти в ужас "никога, никога повече", не избягаш надалеч, свивайки се от отвращение при мисълта за сближаване с който и да е, принципно…

Но ето че тя просто взема твоята ръка в своята, стопля замръзналите ти пръсти с устни, и ти замираш от наслада. Без притеснение, просто отдавайки се изцяло. Още сега, отдавайки се. И ако така постъпеше някой друг, би имало неловкост, раздразнение, или дружелюбно-снизходително "е, щом искаш"… но нищо дори наподобяващо това, което се случва сега. Вече разбираш какво се случва. Ти отново си на тази странна земя, в това desperate kingdom of love, падаш или летиш – не е много ясно, и да се съпротивляваш, да забавиш темпото може само в началото, и го правиш, слабо, опитвайки се да разреждаш това със срещи с други хора, но…

Само тя е Жената. Това осъзнаване е толкова несъзнателно и безпогрешно, тотално и безкомпромисно.

Иска ти се да се смееш и да плачеш едновременно, защото е непоносимо прекрасно – това, което се случва с теб, и защото знаеш, че това чувство е смъртно.


четвъртък, ноември 07, 2013

Реална политика


Провокирано от разговор във fb за текста на Божо за безполезната наивност.

I. Да си представим какви начални съставки са необходими за реален преврат и сваляне на властта в някоя отделно взета държава. Уточнение специално за ДАНС-аджиите и други, които търсят под вола теле: това не е нито програма, нито стратегия, нито манифест за борба с държавната власт - само чисто упражнение по анализ на реалностите в стил Макиавели.


И така, какво е нужно за търсената цел?

1. Екип от професионалисти. Не купчинка интелигенти, насериозно обиждащи се от снизходителните пиар-закачки на естаблишмънта в стил "лумпени", не безделници, не ЛГБТ активисти, не професионални националисти със заплата в съответното ведомство, не поети/писатели/сценаристи в менопауза, не обществени активисти, блогъри и колумнисти. Не, нужен е екип от *професионалисти*. 20 души в скъпи костюми. Хора, обединили се не за да "дадат свобода на страната", "да наврат в затвора предишните мутропожарникари", а за да вземат властта в чистия смисъл. Буквално, без идеологически глупости — и те трябва да си дават пълната сметка за това.

2. Пари. Пари трябват не за това в решаващия момент в столицата да влязат няколко въоръжени дивизии, а точно за да НЕ ВЛЯЗАТ там. Принципно това са такива пари, когато "революция вече не е нужна", но има нещо по-силно от парите — властта, и именно затова тези, които имат много пари, така или иначе се опитват да се доберат до нея.

3. Свои хора по върховете. Поне двама министри. Не мога да си представя КАК точно може да си осигуриш незабелязаното им кимване с глава, ръкостискане в мерцедеса с тонирани стъкла — "Действайте", но съдейки по това, че в елита от време на време се проявяват огромни дисциплинарни издънки от серията екс-културен министър да проговаря на пияна глава за купуването на медиен комфорт и носенето на шкембе-чорби, или изненадващи дори за шефовете на партии оставки на зам.-председатели на парламента, определено не е невъзможно.

Три организационни нива.

4. Първо ниво. Официална политическа сила с умерено популистка идеологическа база. Национализмът във всякаква форма, поне в разглежданата държава, представлява пост-чернобилска радиационна зона на отчуждение, която няма да се "охлади" още дълго (и естествено с всички сили се подгрява на вечен огън), така че залагането на каквито и да е националистически принципи означава почти гарантиран провал. Либерализмът вече е нещо по-близо до истината, но за последните 25 години либералните идеи целенасочено бяха дискредитирани до такава степен, че е по-добре да не разчитаме на тях като инструмент за посочената цел. Тоест най-приемливият вариант е някакъв тип социалдемокрация, нещо като масово оплювания евросоциализъм. "И на нашите, и на вашите". "Иновационна икономика в социално ориентирана държава". (Аз самият не споделям подобни идеологии, но точно тази концепция би имала най-голям шанс за успех в разглежданата държава, по исторически причини.)

5. Второ ниво. Неполитическа партия. Разгъната социална мрежа от заинтересовани обикновени хора (извън елита, независимо дали настоящ или бивш) върху платформа, занимаваща се с обществени проблеми — поддръжка на градската среда, данъци, корупция, пътища, чиновнически произвол и т.н., с предложен механизъм за флашмоб-натиск по тези проблеми. Това е единственото условие, което за момента все пак реално съществува, но създателите му имат съвсем смътна представа КАКВО точно оръжие имат в ръцете си. Проблемът е и че тази платформа вече е активно яхната от политически сили с амбиции чрез нея да възраждат изгубени в миналото позиции, което хем я спъва заради ненужното бреме, хем я компрометира пред част от участниците ѝ.

6. Трето ниво. Въоръжен отряд, прословутите "двеста автоматчици".

7. "Подпалване на партийния дом" (или Райхстага, по избор). D-Day, часът X. Мащабна провокация. Примерно взривове по време на опозиционни митинги, или едноседмично отлагане на изплащането на пенсиите, или тотален транспортен колапс. Изключване на Интернет. Масово подхвърляне на изфабрикувани дезинформации за подготвяща се от властта продажба на страната на Сорос/Обама/Китай с последващо вкарване на войски.

8. Легитимна база. Проблемът е, че на ЕС и НАТО революция в разглежданата страна изобщо не е нужна, нещо повече, тя е нежелателна - особено когато мандатоносителят в нея се оказва и шеф на основна европартия. Но ЕС все пак има правото да извърши интервенция - в случай, че тя бъде де юре обоснована. Тоест трябва правов пакет, гарантиращ международна легитимност на случващото се.


II. А сега да помислим как би трябвало да постъпят едни умни управници в разглежданата страна, за да избегнат потенциалните вълнения. (Отново чисто упражнение по анализ на реалностите в маниера на адвокатстването на дявола; всякакви сходства с реални лица и събития са тотално съвпадение :))

1. Постоянен мониторинг на ставащото в политиката и около политиката, със своевременно вербуване на поне няколко потенциално успешни ключови фигури. Вербовката може да е два типа — директна, когато на въпросния човек се дава възможност да се реализира в естаблишмънта, и скрита, когато човекът продължава спектакъла на "активна опозиционна дейност" с консолидация на съответните хора и сили в гарантирана безкрайна задънена улица. Всеки с поне малко здрав разум може да види примери и за двата метода, приложени на практика.

2. Локално, грубо и демонстративно потискане на отказващите да си сътрудничат с властта, с предшестваща (или, ако е изпуснат вече моментът - последваща) дискредитация. Информационен output на две нива: директен — "и те са крадци, мошеници, продажници, участници в олигархични кръгове и проводници на чуждо влияние", и косвен, негласен: "ако посягаш където не ти е работа, ще си го отнесеш". Примерите също са очевидни.

3. Ефективна, пресметлива разработка и подкрепа на консолидиращи масите дискурси. Както примерно в Русия се налагат прословутите "духовни фундаменти", предизвикващи бурно негодувание сред либералните колумнисти. Масиран пиар на църквата и патриархалното семейство, заиграване с носталгията по соца, формиране на образа на външен враг. Игра по най-чувствителните струни на душата на средностатистическия гражданин — "грижа за нашите сираци", "тъпи и зли западноевропейци идват да ни вземат земята", "терористи, избиващи християни, се правят на бежанци, за да ни изколят и да се лекуват за наша сметка в нашите болници", "детско порно онлайн", "без нов АЕЦ зимъска, като сняг забръска, ще плащате тройно". В момента подобни проекти естествено се реализират, но като цяло крайно неумело, очевидно защото създателите им нямат достатъчно квалификация и кадрови ресурс, за да действат системно и резултатно.

4. Подкрепа на съществуващата псевдополитическа олигархоинфраструктура с предварително отредени терени за всички, на които им се е приискало да си поиграят на "политика". Социалкомунистите, узаконената етническа партия и пожарникарската популистка партия вече си ги има и те действат без особени спънки, въпреки медийния шум около народното недоволство. Остава да се доработят (псевдо)демократите (кой ли изфабрикуван борец с цензурата ще се намърда в тази ниша?) и националистите (дори и с раздухваната емигрантска карта, сегашните националистически партии са на път тотално да се компрометират, тъй че се очаква там да се излюпи нов отгледан от властта ГМО-клапан за масовото недоволство). Принципно за ташака аз лично бих впръскал в сместа и десетина разнообразни маргинали — монархисти, анархисти и т.н. Подобни образувания вече има, остава само малко да им се придаде официозност, за да може смело да се заяви: "Олигархична авторитарна власт, вкопчила се за кокала? Ама какъв авторитаризъм и олигархия? Вижте сами, на политическата сцена са представени всички гледни точки! Дори има и контраолигарси, борещи се за кокала с всякакви средства!"

5. Кризисен мениджмънт, извършван на принципа "Лидерите бяха измамени и подведени от тъмните сили". Всякакви публично пукащи се циреи по върховете моментално се изолират — "Това не сме ние, това са врагове на народа", а решаването на проблемите информационно се обръща с хастара навън: "Дойде премиерът/мандатоносителят, угаси пожара, даде хляб на гладуващите и реши всичко".

Всякакви сходства с реални условия и събития са съвсем случайни, естествено. Изводите оставям на вас.

сряда, октомври 30, 2013

ЦК на БДСМ

"Не ми е нужна жена, нужна ми е само Тема"
Александър Вертински




Една 40-годишна банкова топмениджърка във Великобритания в един миг от живота си прочела романа "50 нюанса сиво". (С това изречение общо взето и можеше да приключим, но склонността към продължителни изяви ме принуждава да продължа.) Нашумялата история на необикновените отношения между милиардера и студентката сварила не особено младата жена неподготвена – пикът на сексуалната й активност отдавна бил отминал, а изведнъж станало болезнено ясно, че другите хора имат съвсем различен секс – с бой с колан, дърпане за косите и - най-важното - разтърсващи съзнанието елементи на подчинение. На последвалото искане да се подчини на дискурса на книгата и да "направи с нея същото" мъжът й отговорил с категоричен отказ и обвинения в прекалено увличане по "проклетия роман". Последвал развод и многогодишният брак се разпаднал. Ежегодният доход от 400 хиляди лири и стабилността на консервативното британско семейство мигновено се обезценили под натиска на БДСМ-фантазията. Чуждата, нека подчертая, литературна фантазия.

Спомняте ли си прочутия епизод в сериала Californication, където не особено млада двойка решава да разнообрази сексуалния си живот, за да спаси разпадащите се отношения? Експериментът завършва с откъснато от метална клампа мъжко зърно, опашка в спешната помощ и осъзнаване, че проблемът далеч не е бил в секса. Мисля си, че същото очаква и въпросната английска дама.

Винаги ми е било интересно да наблюдавам хората, опитващи се да стъпят на тънкия лед на Темата – именно така, с неизменно придихание и Главна Буква, този термин се използва от нашенските S&M адепти. Навлизащите в нея са уверени, че от баналната реалност на поомръзналите коитуси ще бъдат пренесени в приказка на бурна страст - там, където оргазмът догонва оргазма, където цари пикантният аромат на безсъвестния хедонизъм и нищо никога не пада – освен камшикът от уморените след дългата работа ръце. В реалноста обаче, ако от ранна младост метафизичното чувство за грях не ви е засилвало все по-надолу по спираловидната стълба – в ада на зависимостта от разврата, ако чукате на вратата на света на БДСМ, срамежливо заглеждайки през не съвсем затворената врата, а не влизате, яхнали робиня с гаг в устата (тук са възможни и други варианти) – в този свят просто няма какво да правите.

Очаква ви номенклатурно пространство, тотално лишено от живот. Адептите на Темата, с редки изключения, не търсят любов или страст. На пазара на S&M партньорите те се пазарят изключително деловито, с вече отдавна подготвен списък с покупки и предложения. Прилагане, получаване, скуирт, спанкинг, бондидж, восък, асфиксия, фиксация. Фетиш-стоки с наименования, напомнящи абревиатурите от соца, подредени в картотека, събираща прах на стария таван с гредоред. Дайте ми, моля, половин кило фемдом. Пони-плей с отстъпка, пони-плей с отстъпка, вземайте сега, не остана! На моменти ми става тъжно, че в основната си част нашенските S&M хора кой знае защо разпръснаха сладката мъгла на забраната около секса с доминиращия компонент, превръщайки го в нещо като смес между хоремаг и конгрес на БКП.

Както не е нужна църква, за да общуваш с бога, така и за реализацията на всякакви сексуални фантазии не са нужни всички тези чудовищни термини и унилата категоризация по ниши. Ако искате любимата ви да ви седне на лицето, искате именно това, а не да "правите фейсситинг". Но ако подобни желания не ви идват отвътре до степен да не ви дават покой, ако не ги реализирате, опитите да се приобщите към Темата ще завършат с конфуз – в най-добрия случай.

И никога не се смейте на хората, пикът на които е в попляскването по дупето и неясно-несмелото "Изчукай ме като мръсна кучка". Те са късметлии. И можем само искрено да им пожелаем никога да не доживеят до момента, когато ще си викат майстор, за да може той, катерейки се на разнебитена, клатушкаща се стълба, да завинтва за тавана кука с неразбираемо за него предназначение, гледайки  с уморените си пиянски очи застаналите в съседство младоженци.

Впрочем, понеже обичам да поливам илюзиите като мушкато, няма как да не ви покажа и как изглежда авторът на Fifty Shades of Grey, така силно възбудила сексуалното съзнание на четящата средна класа:


Domination's the name of the game.

вторник, октомври 29, 2013

Амур и Психея



Хората, както е известно, биват или отвратителни, или смехотворни. Да не ви харесва съвсем нищо в тях няма как. Те попадат пред очите ви без съмнение само за това, за да можете да се подигравате на тяхната свещена простота или, обратно, да се потрисате от тяхната безобразност.

Но всеки от тях си има своите моменти, когато е прекрасен и ужасен като музика на Вагнер. Това става тогава, когато той се занимава с нещо такова, което съвпада с истинското му предназначение. Доколкото през по-голямата част от времето си той се занимава с всякакви странични глупости, такива съвпадения се случват рядко и неочаквано - и не на всеки му провървява да види това с очите си.

Ако някой изведнъж ви е харесал, не бързайте да смятате това за недоразумение или да го приписвате на недоебието, недоспиването и на мощния махмурлук. Просто неволно сте заварили човека в такова състояние, в което той прилича на проявена снимка.

Проблемът е в това как да го фиксирате в това състояние, за да не спре на мига да ви харесва отново.

Най-лесно е, естествено, когато някой е роден, за да се ебе. Дори и да е пълен гъз в останалите си ипостаси, той ще ви харесва категорично и безупречно три пъти в седмицата. (Или седем пъти в седмицата, ако имате късмет.) Но и в останалите си струва да се загледате. Някой например гениално изглежда в градината. Очевидно е, че бог го е пратил на земята да бъде градинар (или гробар!), а в мениджърския си стол той просто си кисне на задника, протрива си панталоните и се учи на всякакви гадости. Главното е по-рядко да го пускаш да сваля градинарските ръкавици - тогава току-виж започне да не ти се повдига от него. Друг пък става буквално величествен по античному, когато си извади портфейла. Няма какво да ви обяснявам, сами ще се сетите. Трети така цепи дърва, че може да се влюбиш в него буквално на мига, пък ако ще да е дори депутат. Само че за него ще се наложи да предпочетете автентичен извънградски живот, защото с централното ви отопление при вас той няма да доживее и до сутринта. А някой, да приемем, произнася "шмуебамайката" така, че всички наоколо се заливат в сълзи, вие на първо място. Значи този пич е дошъл на този свят, за да произнася думата "шмуебамайката" - такава е мисията му. Давайте му по-често поводи, и направо няма да му се нагледате.

Аз, примерно, съм доста неприятен човек. И никой в целия свят не знае колко съм изящен и въздушен, колко е светла усмивката ми и с какво благородство са изпълнени чертите ми, когато си броя заплатата.

петък, септември 27, 2013

Първи впечатления от трите месеца на беба

Адаптационият период

В първите дни бебето си е тотален зеленчук.

И го разбирам напълно. Да почнеш да дишаш, да виждаш, да сучеш (впрочем в корема те си смучат пръста, поне така съм чувал, но не е същото - за изсмукването на мляко си трябват реални усилия) и да сереш в рамките на един ден. При това след като до този момент си имал постоянна температура, удобно жилище и целодневно хранене.

Детето не осъзнава тялото си. Опитите в областта на сензорната депривация впрочем се провеждат точно по този начин — човекът се поставя в солена (за да не потъне) вода с телесна температура и се изключва светлината. Доста бързо човек просто спира да усеща тялото си. А бебето в това състояние прекарва всичкото време до момента на раждането. Така че нищо чудно — ...

Обаче се появяват куп неприятни моменти — например изпражненията. Ами да, налага се да се напъваш, така де. От което следва рев.

Накратко, на първо време (до 40 ден, според някои книжки, до третия месец - според други) детето преминава през период на адаптация, когато просто привиква към съвсем новия свят, тялото си, купчината нови дразнители и прочие.

Впрочем почти всички методи за успокояване, освен сукането, се базират на принципа "да го върнем в матката": старателното увиване в пеленки, люлеенето, включването на източници на "бял шум", като вентилатор, сешоар или прахосмукачка, дори обръщането надолу с главата (има и такъв способ, да!) — всичко това създава познати, подобни на матката условия, в които детето се чувства в безопасност.

Така че поне засега нищо особено не се случва. Тоест детето още не е започнало да говори :)

Колко струва детето

Едно новородено "струва" адски малко.

Първо, количката и легълцето може и да не се купуват веднага, ако всичко е наред. Защото детето реално прекарва почти всичкото време в ръцете на майка си.

Колкото и да е странно, колкото по-малко проблеми има едно дете, толкова по-чувствително е. Общо взето Сияна задремва охотно най-вече на ръце или на леглото до нас, и на разходка - в количката (която взехме на старо и ако не броим факта, че тежи 14 килограма, е чудесна :) или в слинга (с малко ровичкане по eBay можете да си намерите маркови слингове в перфектно състояние за под 100 лв, тъй че не е толкова кошмарно скъпо, споко).

В последните хиляди години човек всъщност не се е променил толкова в биологически смисъл. Плачът, лекият сън на бебето, отказът да не бъде на ръце са си все древни защитни механизми. Нормално е детето да не иска да остава само, да иска на ръце и доста дълго ще иска да е там — там просто е по-безопасно. В "диви" условия други деца просто не са оцелявали. А сега, естествено, няма как да им обясниш "бе кво врещиш, това си е твоето легълце, няма вълци наоколо, а мама е в съседната стая".

Да, ако не търчите при всяко врякване при новороденото и ги оставяте да си се наврещят, рано или късно бебетата заспиват. Само че реално те така се борят със стреса, тъй че подобен сън не е особено здравословен. Някои психолози твърдят, че тези, които като малки деца постоянно са били на ръцете на родителите си, като пораснат, стават оптимисти, а тези, които са ги оставяли да си врещят — песимисти. Да "изглезиш" новороденото обаче няма начин: то плаче, когато му е кофти, а не когато му е хубаво и иска да му е суперяко.

Затова ако си мислите, че детето може акуратно, като в киното, да го сложите в легълцето и ударно да си заспи на мига, забравете.

А, и не купувайте ританки и бодита. Все нещо ще да ви е останало от времето, когато вие сте били деца, пък и реално не трябват особено (освен ако разни баби ви увещават да завивате детето с три одеяла при най-малкия полъх на ветрец). Плюс че и почти всички познати ще ви подарят някакви бодита или ританки с майтапчийски надписи. Ританките на такава възраст са нужни най-вече за разходки. Първия месец с детето разходките са айде не точно табу, но не особено смислени (пък и майката няма особено много сили да го прави), но разходките са нужни най-вече на самата нея, за да не подивее от седене между четири стени. А още след месец-два всичките ританки вече ще са омалели.

Пари за новороденото, особено когато се кърми, почти не се харчат. Млякото е безплатно, а да се кърми детето само с майчино мляко може поне до шестия месец. Аванта! Е, ако обстоятелствата като при нас не позволяват майката да кърми, тогава се добавя и известна сума за адаптирано мляко, но дори и тя не е прекалено голяма - максимум 50 лв. на месец е (поне засега). Всъщност като вещи на новородените им трябват само пелени. Или памперси, макар че ако имате време, желание и хора, склонни да перат, може и без тях. Ние все пак предпочетохме памперсите, вземайки предвид фактора "време", отиващ за прането на пелени.

По-нататък в разходите се добавят играчки и нови дрехи, но това е супер-индивидуално. Детето определено още доста време няма да изпитва срам за това, че е "облечено като смотльо", и от това може нагло да се възползвате, а децата обичат да играят с всичко друго освен с играчките. Пък и най-добрата играчка си е мама. (Включително и за тати ;p)

Като цяло твърденията за "огромните разходи" около детето са мит. В най-екстремни случаи може въобще да не купувате нищо, да накъсате черното копринено спално бельо на пелени и да действате. Естествено, бъзикам се, но все пак :) Ние се подготвихме по пълната програма и сега куп неща си седят неизползвани или са ползвани само по веднъж-два пъти.

И както вероятно лесно можете да се сетите, второто дете (ако се решите на него) би ви струвало дори още по-малко.

Има обаче един нюанс.

Новороденото хаби до 100% от времето на майка си. Справка по-горе - за държането на ръце. Бих казал, даже 120%, като се взема предвид недоспиването. В общество, неотровено от еманципация, това е нормално — там това е основната работа на жената. Затова и там хората се размножават активно. В съвременното буржоазно общество това се превръща в "пропуснати печалби", край на кариерата и прочие, така че детето може лесно да преполови семейния бюджет — за сметка на майката.

В съвременното буржоазно общество впрочем производителите бързо са проумели, че подрастващите са много перспективен пазар, така че не чудете, ако на 13 години детето ви поиска последно поколение айфон, "защото всички вече имат такъв". (Децата всъщност не са по-лош пазар, просто разходите за детски "глезотии" са преди всичко по инициатива на родителите.)

Как да помогнете на жена си

Какво би било добре да прави един мъж, за да даде възможност на жена си да си отпочине и да се наспи?

Първо, струва си да си вземе отпуск поне за първите две седмици след раждането (полага се по КТ, тъй че не се помайвайте!), ако може, дори и повече. Тогава директно отпадат въпросите "Абе защо се връщам от работа, а няма вечеря?". Защото моментално разбираш, че понякога жена ти буквално не може да отиде на спокойствие и до тоалетната. Да не говорим пък за готвенето.

Когато имате баби наоколо, може да ги извикате на помощ. Ние нямаме такива екстри в София, виж, в Златица - колкото щеш мераклии да помагат. Но пък остава да си зададете и въпроса "А струва ли си, след като в един момент все пак ще се налага да се оправяте сами?"

Най-големият проблем на бащите е, че те изначално нямат цицка. А цицката е универсално успокояващо средство. Естествено, залъгалката е приемлив заместител на цицката, но примерно на същото ниво, на което мастурбацията е заместител на секса. Дори и да се самозадоволяваш по 20 пъти на ден, все пак нещо няма да ти достига. Примерът е груб, но цицата е не само мляко и сукане, а и топлина, познат мирис, познат глас и прочие. Въплътеният дух на майчинството.

Дори и когато се налага кърменето да спре рано, досегът до майчиното тяло и до гърдите й си е плюс. За предпочитане на голо. Освен че успокоява детето, радва окото на бащата :)

Майката обаче все пак трябва от време на време да си почива. Тъй че ако можете да си го позволите, поне вечер, мога да ви препоръчам един начин: вечер, ако детето е сито и вече що-годе сънено, да го вземате на ръце, където да го подържите да поспи. Фазите на съня при бебетата са къси, така че примерно на 45 минути то се размърдва. Ако успеете да издебнете тези моменти, достатъчно е да му кажете "шшшшшш" и да го успокоите. Тогава детето така и не се разбужда напълно и задрямва пак. Ако същото стане, когато то си спи само, се събужда и следва рев, нерви и прочие.

Останалото, колкото и да се пънете, просто не върши работа. Затова да помагате на жена си означава освен другото при възможност сами да готвите, сами да перете дрехи/пелени, сами да правите секс (майтап!), тоест да изпълнявате някакви сервизни функции, защото майчинските функции да ги изпълнявате просто няма как (пробвал съм, да). Чисто физиологически няма да ви се получи. "Липсва цица".

За плащането за малко повече комфорт

Ако се върнем малко по-нагоре, има немалко паникьорски статии в духа на "Колко струва детето", поръчани от ЦРУ и Сорос с цел увеличаване на демографския срив. В някои от тях има още по-големи страхотии - примерно за детето ви трябва нов плосък LCD монитор, за да няма "излъчване", почивка на море в петзвезден хотел преди зачатието, нова пералня, сушилня и съдомиялна и прочие (реална статия, да, "от интернет").

Което естествено си е пълни глупости: ако отивате на почивка, плащате за почивката, не за детето, а на почивката си почивате, а не се "готвите за зачатието". И пералнята ви трябва в домакинството така или иначе.

Основната идея е, че за оцеляването на детето трябва само цицка и мляко (или само мляко), а за нормален живот — много скромни суми. Всичко останало, по правило, е за комфорта на родителите - започвайки от памперсите и завършвайки с бавачката и детегледачката.

Всъщност жената има нужда от комфорт и преди самото раждане. След раждането той просто се "преразпределя". Комфортът е нещо субективно и зависи от конкретния човек. А някои неща, колкото и да ви се иска, просто няма как да си ги купите — например спокойния сън на детето.

четвъртък, септември 05, 2013

КПД на любовта… and ruthless efficiency




Хайде като начало да си дефинираме понятията.

Любовта представлява доброволни действия, насочени към подобряване на живота на хората.

Същевременно любовта, естествено, “е някакво такова чувство”. Чувство — подтик и мотив, който трябва да се реализира. Ако си лежиш като дърво и просто се кефиш на любовта, без да я реализираш във външния (и дори вътрешния) свят, то ти си просто наркоман. Хубаво ти е — и това е хубаво.

“Любовта е просто хормони” също си е напълно правилна гледна точка, все едно да кажеш “компютърът е просто електричество”. Нули и единици, факт.

Ниското ниво винаги присъства, но върхът, кулминацията и реализацията са действия.

Изказването “любовта ще спаси света” в този случай си губи красотата: действията за спасяване на света щели да спасят света! Duh.

Някои хора, особено от женски пол, предпочитат по-тясна формулировка: “Любовта е грижа”. В контекста на това примерно Нора е грижовна умница, а аз — не чак толкова.

Моята любов е преди всичко действия, насочени към това човек да бъде самия себе си.

Жена ми се грижи за детето и за близките си, а аз уча, заставям и принуждавам хората да бъдат себе си. По отношение на методите ми естествено има какво да се желае още - и често те не са особено добри и приятни.

(Естествено, първият ми ученик съм аз самият, което е несъмнен напредък).

В крайна сметка няма нищо по-улесняващо живота от това да “бъдеш себе си”.

С други думи, разшифровам за хуманитаристите, лишени тотално от техническо мислене (има ли наистина такива още?): КПД показва колко процента от похабената енергия са отишли за нещо полезно, а колко са се изгубили.

КПД на традиционните крушки с нажежаема жичка, които вече са "със специално предназначение", е такова, че 95% от електроенергията отива “не за това”, а например за в повечето случаи ненужно нагряване на околния свят. (Всъщност в някои случаи то може да е и полезно - примерно при светофарите през зимата, както установиха почитателите на LED светофарите, които не топлят. Но се отплесвам.)

А сега — кратка разходка в детството, разкриваща източника на проблемите у някои присъстващи.

Всяко дете, докато е малко, е готово направо да убива за любовта на родителите си. Готово е да умре без тази любов, буквално. Детето няма да оцелее, ако родителят не се грижи за него. За да получат любов, децата са готови по всякакви начини да травмират самите себе си.

“Храня те, какво повече искаш?” просто не работи. Любовта не е просто “чувство”, а оцеляването може да бъде не само физическо.

Един от не най-добрите варианти на развитие на събитията е, когато родителите започнат да предават на детето посланието “трудно ми е да те обичам”.

В този случай детето има само един избор: да помага на родителите. А да помагаш на родителите е чудесно - браво, умно, послушно дете, направо да им завидят всички съседи и познати. Нали?

Да, ама не. Детето не може да оцелее само без родителите си, а за да оцелее, се налага да мъкне на гърба си и родителите. Това е непоносима тежест, порочен кръг, параграф 22 и прочие, “но няма къде да се денеш”.

И един ден, когато такова дете порасне, е склонно да попада редовно в така наречените “съзависими отношения”, изградени по същата схема: не мога да живея без теб, ти не можеш да живееш без мен, дай да се погрижим един за друг, защото иначе никой няма да се погрижи за нас!

И точно тук се намесва КПД и ruthless efficiency.

Да допуснем, че приличаш на лампа: блестящ, светъл и празен отвътре.

Или с КПД в границите на 5%, което е по-правдоподобно.

Грижиш се за определен човек, за да се грижи той за теб. Тъй като сте различни — което впрочем е много важно! — между вас има граници, и загубите са неизбежни. “Загуба на енергия при триене”. За подгряване на околното пространство.

Примерно 5% от любовта, грижата, усилията, все тая какво, достигат до човека - и му става по-добре, точно с тези щедри 5%. “That hits the spot”.

Ти си отдал всичките си 100% и искаш нещо в замяна. Даже не искаш, а взискаваш. “Ама ти изобщо не ме обичаш!”.

Човекът обича, както умее, и ти получаваш от него законните полагаеми се 5%, обаче целият си празен отвътре, 5% ти е малко! Студено, гладно и ти се иска още.

Какво да правиш? Единият от вариантите логично е да си завъдиш 20 души, всеки от които да те обича на 5%. Чисто математически.

“Правилният” изход е прост, но като всички останали психологически, терапевтични и духовни достижения е тотално непредаваем с думи, защото представлява опит или навик, който трябва да постигнеш сам.

Трябва просто да обичаш себе си.

С всичките си сили. Без напъни и фанатизъм, а просто спокойно, уверено, тихо и без да бързаш за където и да е, но отговорно, като работа 24/7 и без компромиси и срам.

Другите е по-добре да ги обичаш “от излишъка”.

Искаш да ощастливиш хората? Започни от най-ефективния способ.

Не е нужно или дори редно да си даваш последната риза на чуждите деца в Африка. Те са си в Африка, а ти си в България. Чуждите деца в Зимбабве да ходят на пичка си лелина. Или ако нямат леля, примерно на пичка си бабина? Все тая.

Вземаш 100% от своята любов, грижа и “действия, насочени към подобряване на живота на хората”, и я насочваш към себе си.

Ама как към себе си? Ами ако изведнъж спрат да те обичат?! Ами ей така, към себе си.

Разликата — която също трябва да се изживее — е в това, че ти си вече възрастен. Родителите не са нужни за оцеляването. Можеш и сам да се погрижиш за себе си, по-добре и по-ефективно от всички хора на света.

И винаги ще се намери идиот, който да те обича. Независимо от всичко. Гарантирам го!

КПД в тази ситуация е просто приказно, защото “ти си винаги със себе си”, между теб и теб по правило няма граници, спекуланти, посредници и прекупвачи. Като си гладен — ядеш, а не чакаш да те нахранят. Като ти е скучно — забавляваш се. Ако искаш да се поглезиш — по-добре от всички знаеш как!

(“Другите хора не са ми нужни” е погрешен извод, който се натрапва от казаното дотук; правилният извод е “Когато са ти нужни хора, сам знаеш какви - и къде да ги откриеш!”. При това хората стават нужни “сами за себе си”, просто заради взаимодействието, каквото и да е, от излизане на бира или на кино до секс, раждане и възпитаване на други хора, в крайна сметка, за любов, а не за да стовариш върху тях задължението да те обичат, защото си една такава недолюбена бедна и нещастна душица).

Седиш и се изпълваш с любов, отново не на принципа “вие мене не ме обичате, и аз напук на всички вас ще си изям всичкия сладолед на света (и въпреки това няма да се наситя)”, а на принципа “искам сладолед — ям, не искам — не ям” (почти като животно, да).

Изпълвайки се, вземаш излишъка и го раздаваш на други хора. Все пак излишък е, няма да го осоляваш и прибираш във фризера за черни дни я.

Другите хора, ако правят същото, вече са някак запълнени, затова благородната, но и като цяло неизпълнима задача “да обичаш празния човек така, че той да се напълни и да оживее”, отпада.

А ако не го правят, поне да се учат.

А ние да обичаме себе си.

Ново, удивително занимание.

Oh, my!

четвъртък, август 08, 2013

Безволие и отвращение в Ikea


Мястото на събитието: IKEA. Уморени мъже с избили на челото капки пот и тъжни, предани очи на кокершпаньоли бутат пред себе си натоварени с домашни потреби колички, докато жените им, непрекъснато кудкудякащи в екстаза на дребнобуржоазен възторг, се носят край стелажите и затрупват живите си каруци с нови трофеи. Товарните добичета се напрягат, но продължават да теглят. Някои от тях, както забелязвам, държат в ръце чантичките на жените си. В един момент става нетърпимо задушно, тиганите, закачалките, дъските за гладене и тенджерите започват да плуват в лепкава мъгла, и аз сядам на първия попаднал ми оранжев пуф. В съседство минава загоряла MILF-ка с млад усмихнат мъж, на вид чужденец. Потривам си слепоочията с пръсти и се замислям.

Интелигентните софиянки постоянно се оплакват: жените в България не ги броят за хора, тежката им съдба е изпълнена с унижения и тегоби, всички мъже са егоцентрични abusive алкохолици и фактът, че животът на българската жена е труден и нещастен, се компенсира само от непродължителността на този живот (76 години, 111-о място в света, при такива страни-челници като Суринам и Оман). Отново разглеждам гъмжащия от семейни двойки крайсофийски анклав на качествена евтиния, или ако го кажем другояче, евтино качество. "Пепи! Пепи, ела тук! Помниш ли на вилата, веднага след входа в антрето наляво виси картина, там още има зелено кресло и масичка - виж само тази ваза, тя там идеално ще си пасне, направо ще заспи, идеално, вземаме я задължително, виж каква прелест!" Намръщвам се. Може би някъде в Родопите жените ги впрягат в плуговете и с тях орат полетата, или ги яхват, за да отидат на пазар, но мен, софиянеца, не спира да ме удивлява подчиненото положение на мъжете тук. Жената тук юрка мъжа като добитък. Минавам на разговор шепнешком със самия себе си. "Да ти подам от този рафт... каната? Да ти подържа... чантата? Да отида за кафе, докато... избираш завеси? Чакай, скъпа, чакай, чуваш ли този звън? Това беше... търкулнаха се по протрития шведски ламинат моите паднали тестиси".


Всъщност простите битови радости са нещо добро, а изборът на спално бельо с любимата може да бъде истинско удоволствие. Само дето разкритият в задушните икейски лабиринти проблем е, че този избор го правят жените. За всичко. Мъжете се разглеждат изключително в аспекта им на жива тяга. Време е да се върви напред, и с лениво съжаление напускам комфортния пуф. Двойка в частта за битова техника е потънала в изучаване на електрически чайници. Докато мъжът предпазливо изтъква доводи за мощността на нагревателния елемент, жена му хваща "червеничкия" – кратък спор, и слабичкият, миниатюрен и неоправдано скъп Tefal заема мястото си в количката.

Как възнамерявате да се борите с държавната власт, ако не сте в състояние да преборите собствената си жена? A woman simply is, but a man must become, казва американската феминистка Камила Палия (pro-tip: истинските феминистки са хапливи, умни, красиви, пишещи книги интелектуалки, а не маршируващи на паради срещу мъжкото потисничество богати безделнички). Всички ние се раждаме жени, и ставането мъж е волево решение, а не естествен процес. Твърде често досега съм виждал взели това решение - да станат мъже – жени, и не взели го – мъже. Излизаме на чист въздух, керваните с жива тяга и влачещите се подир тях натоварени с чанти мъже се насочват към паркинга. Ако яйцерезачката Мая Манолова стане някой ден министър, неин огромен портрет трябва да бъде окачен над входа на същата тази Ikea. Продължителността на живота на българските мъже е 69 години, 124 място, след такива челници като Гватемала и Тайланд.

Как възнамерявате да се борите с държавната власт, ако не сте в състояние да преборите собствената си жена? Първоначално вместо вас избират чайник, после - дали да раждат или да правят аборт (оставяме настрана факта дали въобще детето е ваше – по статистика 30% от мъжете възпитават и отглеждат чужди деца), после дали да имате домашно животно или не, а в края на краищата – каква част от имуществото ви да ви отнемат при развода, защото естествено не сте си правили труда да подпишете брачен договор. Нищо чудно, че вместо вас избират и властта. Презирате мутресите, забравяйки, че жените очакват от мъжете преди всичко мъжко самосъзнание, повече от всичко на света им се иска да стоят на една крачка зад мъжа си, така че мутрите с нахални варварски маниери често изглеждат далеч по-желани партньори, отколкото отгледаните с апетитна, всеобхватна доброта от типичните български майки мъже.
  • Никога не й казвай първи "Обичам те"
  • Не се бой да провокираш ревността й
  • Твоята житейска мисия трябва да е по-важна за теб от жена ти
  • Не играй по правилата й, всички решения вземаш или ти, или двамата заедно
  • Не ставай роб на красотата й
  • Чукай я всеки път, като че ли е последен
  • Никога не се бой да я изгубиш. Ако ти не се боиш да изгубиш, боят се да изгубят теб
И, за бога, никога, при никакви обстоятелства, каквото и да става – не предлагай да й носиш чантичката.

петък, юни 21, 2013

За раждането

Какво е раждането


Като цяло раждането може да се опише така: представете си, че имате физиологическа потребност да качите промишлен хладилник по стълбите на 50-ти етаж за 10 часа сам. При това последните два етажа нямат стъпала, вместо тях е просто бетонно нанагорнище. Но по това време вас това вече просто ама хич не ви вълнува.

Това общо взето е всичко. Поне така, както изглежда отстрани. Да се нарича с думата "болезнено" звучи неправилно. Нямам как аз да кажа колко "болезнено" е, но Нора ми каза, че не я е боляло чак толкова. Едно е факт: все пак е адски тежко. Пък и болката обикновено е реакция на някакви патологични изменения, даже разкъсванията чисто теоретично не би трябвало да болят — главата на детето при раждането изтласква кръвта от тъканите, затова те стават безчувствени и болят едва впоследствие. (На практика, ако главата излиза бързо, може да бъде болезнено и още как, но това вече е последната фаза на раждането).

От мускулите, впрочем, можете предварително да си напомпате само коремните преси, но за раждането отговарят основно мускулите на матката. А те си се помпат сами благодарение на удивителното откритие на английския лекар Бракстън Хикс.

Като цяло в раждането има адски много физиология, така че то е различно при всички. Затова и донякъде раждането е лотария и да се подготвиш за него предварително на 100% няма как. То всъщност целият живот е лотария. Може да излезеш на улицата и да отнесеш някоя тухла по главата. Което обаче не означава, че не може да сведеш рисковете до минимум и да не ходиш там, където се строи и падат тухли.

Информацията е основното средство за подготовка за раждането.

Радващата се на завиден ПР фраза "в мъки ще раждаш" е, както и би могло да се очаква, куц превод (като "не убивай"). Навсякъде в библията тази дума ("мъки") означава всичко друго, но не и мъки. Освен другото тя означава и тежък труд. (Което на мига прави превода много по-логичен — мъжът с пот на лице осигурява хляба, а жената с труд ражда - оттам и "трудна", нали?).

С медикаментозната намеса всичко също е просто: това е "допинг", който практически гарантира, че ще добутате хладилника докъдето е нужно. Единственият минус на медикаментите също е сравнително прост. Обикновено при решението дали да се прилагат препарати се отчита съотношението на ползата, която препаратът може да донесе, спрямо потенциалната вреда. С други думи, ако сте готови да изтърпите възможно повръщане заради излекуването от кашлицата, това лекарство е за вас.

Нюансът е в това, че "ползата" от лекарството в конкретния случай почти винаги е животът на бебето. На фона на така огромна "полза" всички странични ефекти губят тежест. Затова лекарите ама въобще не ги ебе за страничните ефекти. А страничните ефекти може да са доста сериозни.

Оттам и съответно ненормално високият процент на цезарово сечение в нашенските родилни домове — до 25%. Няма как всяка четвърта жена да е патологична до такава степен, че да се изисква хирургическа намеса в един иначе естествен процес. Да, но лекарите решават да не рискуват. Пък и клиничната пътека за цезарово касата я плаща като поп, не забравяйте.

Въобще около раждането има планина от митове. Ако четете подходяща литература, ще разберете всичко. За времето на бременността прочетох бая книги по темата — повече от Нора (не за друго, а просто защото чета осезаемо по-бързо).

Което ни води до друга болезнена тема: присъствието на мъжа


Въпросът с присъствието на мъжа се решава просто: нима не бихте отишли да видите как жена ви влачи хладилника?

Принципно нищо страшно не би трябвало да има в раждането. Ако вземете примерно килограм размразена кайма, сложите я в прозрачен полиетиленов плик и я разтърсите и добре я разбъркате - примерно така нормално изглежда една плацента. Има куп неща, с които бихте могли да помогнете на жената в такива моменти - от прост масаж до психологическа подкрепа. А ако раждате в екстремни условия (тоест в нашенски САГБАЛ), с правилно поведение просто можете да прехвърлите агресията на персонала от жена ви върху вас.

Раждането допринася и за личностното развитие. Например ако сте присъствали и ви питат вярвате ли, че вече сте баща, единственото, което може да направите, е да се изсмеете и да кажете, че е трудно да не вярваш, като си го видял. Пък и започваш повече да обичаш жена си и, което е логично, майка си, бог да я прости.

Естествено, ако сте се наканили да присъствате на раждането, желателно е да се подготвите. Поне да разберете откъде излиза бебето, че да не останете изненадани.

Препъникамъкът е, като в родилния дом изведнъж ви заявят "Да присъства бащата?! БЕ ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ?!". Изводът от случката в "Майчин дом" е, че следващия път (ако има такъв) просто няма да раждаме там и точка. Въпреки че все пак са добри специалисти. НИКОГА ПОВЕЧЕ нямам намерението да седя 7 часа и да чакам обаждане, от което да науча от разстояние, че всичко е минало според прогнозите и няма проблеми.

Нашето раждане


Дойде му редът и на частта за нашето раждане. И аз, и Нора имахме нагласа за раждането като естествен процес (вижте по-горе). Бяхме що-годе уверени в силите си, затова и се решихме на естествено раждане — без обезболяване и прочие шитни.

Изборът на родилен дом беше елементарен: в частните АГ клиники раждането струва майка си и баща си, така че там ти угаждат всячески. Но доколкото там подхождат към процеса чисто медицински, веднага ти предлагат епидуралка, и въобще цяла програма за "комфортно раждане". Което само по себе си не е никак лошо — ако има дори намек за сериозна патология (и имате парите, естествено), отивайте да раждате там без колебания.

Бях обаче адски неприятно изненадан от факта, че най-близкият географски до къщи родилен дом, който е буквално отсреща на улицата, нищо че не е частен, я кара абсолютно на същия принцип. Дори и да не бях чувал лоши неща за него отпреди, щях да се хвана за главата, когато с опасение за изтекли води отидохме през нощта и се опитаха да промиват мозъка на Нора с приказки колко огромно е бебето и колко ще се измъчи да го ражда естествено, така че да остане да я наблюдават... и лесно и бързо да го извадят с цезарово. Тъй че тази АГ клиника отпадна по чисто принципни съображения.

Впрочем чувал съм за въпросния родилен дом, че там като цяло има индивидуален подход, разни екстри, така че щях да се съглася там да раждаме. Още повече че престоят на бащата там е ясно уреден, за него се плащат 300 лева, ако не избираш екип (много ясно, че не бих се колебал и бих платил, за да присъствам). Има обаче един голям минус: смъртност там има, и още как. Освен чисто лекарски и акушерски грешки при лични познати, в някои случаи фатални, знам за споминало се бебе там просто защото лекарят не е забелязал (!), че жената вече тръгва да ражда. И тя също не е забелязала – заради анестезията. (Което за пореден път доказва, че ръсенето на огромни суми за раждане "с екстри" не е панацея, да раждаш е хубаво да отиваш добре подготвен).

При това положение изборът на родилен дом се сведе до един-единствен вариант: по-свестен изглеждаше само "Майчин дом", а и знаехме, че ако има някакъв критичен случай, родилките така или иначе ги карат пак там. Освен това Нора ѝ следяха бременността в ДКЦ-то към него - макар че докторът, при който ходеше, не ми остави особено добро впечатление, но както и да е. Във всеки случай беше решено категорично къде ще раждаме от месеци. От друга страна, както казах по-рано... никога пак там. Ако не ме пускат да присъствам, отиваме следващия път другаде и точка.


От нашата ситуация научих един урок: за минимална намеса в процеса, просто е добре да си оставате вкъщи по време на контракциите (е, хубаво е да можете да си позволите дула или някаква специално обучена акушерка, и това е опция, но ние и без това минахме), а в родилния дом отивате едва след като ви падне тапата и ви изтекат водите. (Принудителното пробиване на мехура е тема за съвсем отделен разговор, ние, слава богу, го избегнахме.)

В родилния дом пристигнахме някъде около 16:30, към 23.00 вече бях баща. От лекарствата, доколкото ми е известно, са ѝ слагали само окситоцин, за да стимулират контракциите.

Обезболяване не е имало. За болките, процеса и условията в родилното не мога да кажа... тук Нора трябва да напише отделен текст по темата. Но трудът по раждането, естествено, е титаничен. Друг е въпросът, че Нора ми сподели, че на моменти е изпитвала нещо подобно на удоволствие. Не че не е имало болка, де. Но това вече си е финален стадий.

Ендорфините и адреналинът при подобно естествено раждане също си се отделят с огромен излишък, така че въпреки всичките ѝ опасения дали детето няма да ѝ изглежда грозно или подобно на извънземно, през цялото време Нора го гледаше с такова умиление, че просто мед да ти капе на душата.

Не знам кои бяха дежурната лекарка, акушерка и санитарка, благодарение на които все пак успях да мина фронтовата линия на безцеремонно отношение и все пак ме пуснаха при нея към полунощ. Знам обаче, че никога няма да го забравя - и съм им адски задължен. Макар че ако присъствах на самото раждане... сигурно щях да приемам факта, че най-после съм при току-що родилата моя жена и детето ми, като естествена даденост.

Не проумявам защо медицинските екипи гледат мъжете, желаещи да присъстват, като побъркани - и какви са тези митове, че бащите обичат да припадат в такива ситуации и задължително трябва, ако ги пуснат, да стоят само до главата на жена си, за да не виждат нищо. Ако всичко ви е наред със секса, би трябвало да понесете раждането на жена ви без особени психични травми. Е, ако сте израсли в благоприлично семейство, където свирката се смята за рядко педерастко извращение, може би тогава е по-добре да не присъствате на раждания.

А, и още нещо: като ме пуснаха при Нора, бебето си седеше самичко в съседното помещение. Много тъпа идея всъщност: представете си, че току-що сте родили, детето ви е незнайно къде и се дере, да го стигнете не можете, да ставате не можете, и няма никой наоколо. Хуманността обаче никого не го ебе — важното е, че детето е живо.

Извод


Както и се очакваше, раждането е естествен, но все пак бая сериозен труд. Ако не си готов за него, с юркане, тормоз и медикаменти естествено ще те добутат до финала.

Психологическите усещания от юркането и тормоза, естествено, не са от най-приятните. И кой е виновен за това?

В родилните домове всъщност в основната си част не работят цербери и зверове — просто в рамките на всеки ден с тормоз и медикаменти избутват до края толкова неподготвени майки, че накрая вече и не умеят другояче. Предполагам, че ако на всяка родилка тръгнат да съчувстват, то просто емоционално ще се спихнат за нула време. Същото важи и за индивидуалния подход. Ако не ги провокираш, те се държат почти съвсем адекватно. Нощната дежурна акушерка в приемното, с която говорих, докато чаках да ме пуснат при Нора (нищо че не беше разрешено, ама с упорство винаги става!), накрая ме попита "Абе вие защо ни смятате за ваши врагове?", при все че не съм й повишавал тон и не съм я притискал особено.

И традиционните статистически данни:

20 юни, 22:50
3750 г, 50 см
женски пол

неделя, юни 16, 2013

Защо не съм оптимист за протестите



За протестите сега мнозина се изписаха. От една страна, много ми се иска аз да отида и да си излея антипатията към сегашната власт, от друга съзнавам, алтернативите й с нищо не са по-добри. Поне тези, които са парламентарно представени. Което не значи, че ще говоря за "граждански квоти" в управлението, или друг булшит от този род - не по-малко добре съзнавам, че това са безумни идеи. Сигурно звуча адски ехидно, но в момента каквото и да избираме, избираме между по-малки злини. Тъй че от една страна съм уверен, че тези протести са важни и необходими - и бих отишъл, ако не ме задържаха вкъщи сериозни семейни обстоятелства... от друга, не съм сигурен какво по-добро ни предстои, ако случайно властта се огъне и наистина започне да слуша какво реално иска населението.

Не знам защо, но много хора наоколо, особено по социалките, обичат да разсъждават как народът не може да търпи едно или друго, или че не познават хора, които примерно са гласували за ГЕРБ или БСП (гласуващите за Атака и ДПС ги изключваме, те си личат отдалеч, като характерен контингент на определен тип медицински локации). Това, което им убягва, е че ние сме един като цяло тесен кръг хора, които се движат в една и съща среда, хора, които са като цяло образовани, с нормална професия, занимаващи се предимно с умствен труд, живеещи в сравнително големи градове и така нататък. С други думи - хайде да го кажа в най-прав текст: НИЕ НЕ СМЕ ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ИЗВАДКА НА ТОВА НАСЕЛЕНИЕ. Разберете го най-после.

Оттам съответно тръгва и съзнанието, че ако ти знаеш кой е Делян Пеевски, всички останали също неизбежно знаят - и знаят защо изборът му е нещо лошо и порочно. Проблемът е, че 80% от хората въобще НЕ знаят кой е той. Или ако знаят, им е казано, че той е човекът, който ЩЕ ВЪВЕДЕ РЕД сред хаоса, така че е лесно да ги убедиш, че борещите се срещу него са поддръжниците на хаоса. Ако са и платени, още по-добре, значи са подкупните, виновни поддръжници на хаоса.

Но се отплесвам.

Мисълта ми е, че има безброй хора, които са извън нашия (и вашия) кръг, които си казват "тоя пък какъв е, защо ме занимават?" и отписват цялата история като глупости. Както и всяка друга история, която не ги засяга пряко, и не влияе пряко на джоба им и благосъстоянието им. За тях моралът е глупост, ако от него няма материален интерес. И за тях причината, поради която да гласуват за или против Бойко, е примерно това дали им е вдигнал пенсионната възраст. (Да, лично познавам такъв човек. В повечето си други аспекти е разумен, но... )

Дори и да стигнем до нови избори, огромната, РЕШАВАЩА част от гласовете на тях както обикновено ще бъдат дадени именно от тези хора. И това е добре да го осъзнаем още отсега - ТЕ ще решат кой ще управлява, те ще решат какво е бъдещето на тази страна в следващите n на брой години. Не защото четат политически програми, или защото разбират какво означава изборът им. А просто защото са много. И са невежи. И не искат да стават "по-вежи", както биха казали някои от тях.

Значи ли това, че съм се отчаял за бъдещето? Не напълно. Проблемът е, че решението общо взето не е - и няма вероятност да бъде - в наши ръце. Затова, въпреки че съм не по-малко погнусен от ставащото, не изгарям от желание да излизам да крещя на площадите. Може би защото преди години ходих доста по площадите, още от малък, покрещях достатъчно, и сега наблюдавам резултатите от тези площадни крясъци. Или по-скоро липсата на каквито и да е трайни резултати.

Напоследък много мисля за неща като народопсихология, която ми преподаваше, бог да го прости, Марко Семов. Не знам доколко е бил прав, но... това, което видяхме особено на последните избори, и което евентуално ще видим на следващите (ако успеем да катурнем властта сега - дано!), ме убеждава, че по-голямата част от населението НЕ иска да бъде спасявана от тази власт, от Пеевски, от Орешарски или от който и да е. На нея просто й е все едно.

Което ме води към един друг размисъл, свързан с тази статия. На пръв поглед нищо общо с нашата тема, но почакайте и ще разберете какво имам предвид.

Тезата, че "радикалите някога ще могат да бъдат излекувани" е интересна далеч не заради радикалите. Подобни изказвания (при това в издание от нивото на Times, не на в-к "Уикенд", моля, моля) са живото въплъщение на отказа от концепцията, с която е израснало не едно поколение - а именно, че антиобщественото поведение е провокирано от "непоносимите условия на живот", тежкото детство и прочие ала-бала.

Това обаче само по себе си не е всичко. Неизбежната следваща стъпка е отказът от идеята, че хомо сапиенс въобще се държи "рационално" в примитивния смисъл на тази дума, като homo economicus и прочие. Ако съдим по тази публикация, занапред изглежда медиите ще се залавят в много по-голяма степен за тезата, че поведението на индивида е строго детерминирано от устройството/биохимията на мозъка му.

Идеята въобще не е нова (и е ясно формулирана още в поговорката "какъвто си в люлката - такъв си оставаш и в гроба"), но и във всеки момент се потвърждава от наблюденията ни на битово равнище над околните - и над самия себе си - поне ако си позволим да бъдем максимално честни със себе си :)

По-интересни са дълготрайните изводи от това.

Първо, окончателно се срива толкова любимата на много фантазьори идея за тайнствените "кукловоди", стоящи зад кулисите и дърпащи марионетките на хората на обществено-политическата сцена. Пелевинската теза, че политиката отдавна се е превърнала в шоубизнес, където основната роля е на продуцентите. И т.н., и т.н.

Защо се срива тази идея? Най-вече защото кукловодът както и да върти куклата, ако ще да се скъса от напъни - тя ВИНАГИ ще се държи по единствено възможния за нея начин. Така, както е програмирана, както е записано в мозъка й от самото начало. Можеш да я накараш да се движи по-бавно, факт. Но да я заставяш да действа не така, както й е присъщо, е безнадеждно. Технологиите не помагат - и медиите също.

Второ. Всяка страна, на която се опиташ да натрапиш чужд за нея маниер или режим на управление, първоначално деградира (или се "развива" мъчително бавно с огромни усилия и загуби), а после все пак се връща към старите си навици. Което наблюдаваме на база примера на милата ни родина, земен рай, от около 25 години, за Африка и други подобни да не говорим пък въобще.

Трето. Ако някоя прослойка или популация печели за момента надпреварата с другите - това далеч не става, защото тази прослойка е най-умна, най-рационална или най-специална. Това става поради една от две възможни причини:

а. или иманентните й (на въпросната прослойка) качества случайно са се оказали най-подходящи и адаптивни за съответната среда, или

б. прослойката се е оказала толкова многобройна, че е формирала тази среда "за самата себе си".

Останалите, колкото и да им се иска да се променят, за да се "влеят в потока" - просто не могат. Остава им само да бягат там, където средата е по-благоприятна.

И четвърто. Нео-нео-колониализмът получава научна обосновка: "С тези гадинки не можеш нищо да направиш, колкото и да се стараеш; оставете ги да си живеят така, както искат, и както живеят в момента". И което, дагоева, е характерно: гадинките въобще нямат и желание да възразяват. Ама въобще. Тоест излиза на преден план пълна, доброволна сегрегация на народонаселението според неговите стремежи.

Остава само един въпрос - какво да прави малцинството, случайно окопало се на територия, заета вече от системообразуващото мнозинство. Което ни води към началния въпрос. И да, отговори на него не мога да дам.

вторник, юни 11, 2013

Проблемът с пода

(Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни)

На третия ден нонстоп дъжд ѝ свършиха цигарите и тя реши да излезе от къщи и да дошляпа до магазина. Същевременно да види що за купчинка се е натрупала до оградата. Май вчера се е появила. Или онзи ден?
Завчера ѝ звъня ухажорът ѝ. Тя си повтори наум думата и се засмя – за първи път в последните дни.
Тя се беше прибрала по родните места, за да може малко "да си полежи в леговището, да си оближе раните" - така каза на най-добрата си приятелка, която знаеше какво се беше случило.
Макар че всъщност нищо особено не се беше случило. Човекът, с който тя ходеше през последната половин година, я беше зарязал. Но това не се случваше чак толкова рядко. Тя плака, напива се, седя по цели нощи у приятелки и дори една нощ реши да си реже вените – но в това режевенозно настроение пристигна в празната родна къща, и набързо ѝ мина. Оттогава прекарваше там такива дни. Намираше си някаква работа за вършене и след седмица беше като нова.
А ухажорът така и не разбираше, че няма да го огрее. Ето днес отново звъня и каза: "Знам къде си. Да ти донеса нещо?". Тя му беше затворила телефона.

Трябваше обаче да отиде за цигари.

Тя си облече якето и голямата шапка за дъжд, която ѝ беше останала от дядо ѝ.
Излезе от вратата и тръгна към портата и изведнъж видя, че до чимшира, който беше там, с гръб към нея седеше човек. Не беше купчина, а човек седеше на земята, отпуснал ръце и отметнал глава в протрита шапка. От ръката му беше паднал пистолет. Тя го заобиколи и се изплю: беше чучело. Стара ватенка, панталони и ръкавици, натъпкани със слама. В шапката беше набита сламка и за нея беше закрепена с безопасна игла голяма снимка на ухажора ѝ. Пистолетът беше детски, пластмасов.
- Пу, дагоева! – тя срита чучелото с крак и си помисли, че трябва да изчака слънцето и жегата, за да изсъхне тази гадост и да може да я изгори.
Излезе от портата, измина буквално петдесетина метра до ъгъла, когато я догони кола.
- Госпожице, да ви откарам до хоремага? – беше ухажорът.
- Майтапчия, - озъби се Тя. – Мадам Тюсо на половин работен ден.
И тръгна нататък.
Той изскочи от колата, обърна я към себе си и изведнъж падна на колене, върху мокрия асфалт на калната улица. Обхвана я през краката.
- Недей - заяви тя. – Не обичам никого.
- Ако никого не обичаш и през цялото време сменяш мъжете като носни кърпички, защо сред тях, в този… в това… - той се запъна - в тази върволица няма място и за мен? С какво съм по-лош? С какво?! – той вече почти крещеше.
- Имаш ли цигари? – попита тя.
- Имам, естествено, - отвърна той.

Тя го хвана за ръка и го поведе към къщата.

Направиха го още в коридора, почти без да се събличат: той не можеше да изтърпи повече.
После тя се протегна за дънките си и обличайки ги, го подкани:
- Айде, да те няма. И ми остави цигари.
- В колата имам цял стек.
- Донеси ми три кутии и изчезвай.
- Евтиния. - рече той.
- Направо жълти стотинки. - кимна тя.
- Добре де, никого не обичаш - каза той. – Случва се. Нещо като тъжна безчувственост. А някога ще можеш ли да обикнеш? Не мен, къде ти! Някого.
- Мечтая да обикна - отвърна тя. – Не знам какъв ще бъде - умен, богат, или ще е пълно нищожество. Но ще умирам от покорство, разбираш ли? И ще ми се прииска да му мия пода в мръсната му къща…
- Моля? – попита ухажорът. – Как така?
- Ще мия подовете в къщата му, ще пълзя на колене, ще изстисквам парцала в кофата и от това ще свършвам от щастие…
Изведнъж той я стисна за гърлото.
- Пусни ме… - захриптя тя. Той обаче стискаше здраво.

- Ваше превъзходителство, г-н съдия! - той се прокашля. - Защо извърших това ужасно престъпление?
Трагедия в три действия. Действие първо. Аз съм на 21. Влюбвам се. Правя предложение. Отказ. "Много си добър, но… Нужен ми е друг човек. Да му мия подовете и да бъда щастлива". Действие второ. Аз съм на двайсет и шест. Приятелката ми в порив на интимност говори за бившия си: "Бях готова на всичко, само да остане с мен, подове миех, с ей тези ръце" - и показва наманикюрените си пръстчета… Действие трето. Аз съм на 33. Но защо не аз, ваше превъзходителство? Правя ѝ подаръци, целувам ѝ ръцете и краката, посрещам я и я изпращам, готов съм да дам целия си живот, в радост и нещастие, докато смъртта ни раздели, аз съм умен, свестен, силен и богат, а тази кучка има нужда от някакъв гъз, на който да мие подовете. Затова я удуших, а после за по-сигурно я и заклах! – той извади с лявата си ръка автоматичен нож; с щракване от него изскочи синьо острие. – Но първо ѝ белязах лицето… - и той убоде бузата ѝ с острието на ножа; капчица кръв се търкулна надолу, оставяйки бледа алена диря.
- Мили мой - изведнъж прохриптя тя. Той леко поотпусна гърлото ѝ. – Мили мой, скъпи, любими, прости ми, обичам те - шепнеше тя, - обожавам те, искам да бъда твоя робиня, ще ти мия подовете…
- Сега - озъби се той. – Още сега.
- Да, да, да - тя се разрева. – Сега и завинаги.
Той я хвана за косата и я поведе към колата.

Пътуваха, без да продумат.
При супермаркета той спря.
- Отивам да купя кофа и парцал - каза хладно той.
Погледна я. Плю си на пръста и изтри следата от кръв от бузата й. Тя го хвана за ръката и я целуна. Изведнъж устните му потрепнаха.
- Прости ми - той я прегърна. – Напълно обезумях. Ще ми простиш ли? Не ми трябва да миеш никакъв под, хайде да се прибираме у дома…
- Все пак купи кофа и парцал - прошепна тя. – Каза, че ще го сториш…
Той я целуна.
После влезе в магазина.
Тя излезе от колата, огледа се и вдигна ръка. Спря очукана лада-такси, прозорецът ѝ се отвори:
- Накъде?
Тя назова адреса. Шофьорът кимна. Тя седна.

вторник, април 30, 2013

Ти не си проклетият си костюм. Нали?



Всички психически травми се формират по приблизително еднакъв сценарий: първо детето открива себе си в този свят. После открива в себе си или навън (което е практически същото) нещо, което не харесва на него или на родителите му (което е практически същото) и с което то не може да се справи.

И започва да страда. А страданието все пак е нещо като цяло бая неприятно. Съответно се задействат механизмите за психологическа защита — а те са толкова мощни, че травмират структурата на личността почти завинаги.

И съответно детето пораства като обикновен човек.

Въпросът "За чий са на децата толкова мощни механизми?" си остава отворен. Но в последно време клоня към това, че всяко дете е предразположено към определен вид травми, като тези травми се формират подобно на мазолите: ако за 5 секунди носиш неудобни обувки, нищо няма да стане. Ако е за час — ще ти бъде кофти. Ако е за ден — мазол. Ако е за 7 години — ...

Трайно излагане на вредно въздействие.

А всъщност проблемът е в конструкцията на крака, която при всеки е различна. Че и животът като цяло е нещо доста грубо и жестоко, особено за децата — те са нежни и розови; ние, възрастните, сме по-огрубели и вече не помним как е.

Детето взема "лошата" част от себе си и я отхвърля, изолира я, прави се, че тя не съществува, че това не е то, че всъщност то не е такова, старае се да бъде добро, да постъпва "както трябва" и така нататък. За съжаление просто така да вземеш, да откъснеш от себе си парче от психиката си и да го изхвърлиш не се получава — ще ви го каже всеки, който е пробвал.

По подобен начин впрочем се появява и перлата: в мидата попада малка песъчинка, която дразни нежната плът и постепенно обраства със седеф.

А после детето пораства и ако има достатъчно ум, за да се усети какво става, отива на психотерапия, където открива у себе си в най-лошия случай куп гласове в главата, а в най-добрия — различни "ролеви модели", "социални установки", "родителски фигури" (което, отново, си е практически същото), и перли.

One night not long after my twenty-ninth birthday, I woke up in the early hours with a feeling of absolute dread. I had woken up with such a feeling many times before, but this time it was more intense than it had ever been. The silence of the night, the vague outlines of the furniture in the dark room, the distant noise of a passing train — everything felt so alien, so hostile, and so utterly meaningless that it created in me a deep loathing of the world. The most loathsome thing of all, however, was my own existence. What was the point in continuing to live with this burden of misery? Why carry on with this continuous struggle? I could feel that a deep longing for annihilation, for nonexistence, was now becoming much stronger than the instinctive desire to continue to live. 
“I cannot live with myself any longer.”

This was the thought that kept repeating itself in my mind. Then suddenly I became aware of what a peculiar thought it was.

“Am I one or two? If I cannot live with myself, there must be two of me: the ‘I’ and the ‘self’ that ‘I’ cannot live with.” “Maybe,” I thought, “only one of them is real.”


Eckhart Tolle, The Power of Now
Постепенно — ако му провърви — то "намира себе си". И започва да живее "в хармония със себе си" и прочие такива неща. Разбира, че половината от живота си е спорил с гласовете в главата си, вместо да им заяви "абе що не се разкарате" и да живее както му се иска.

И, накрая, живее дълго и щастливо.

Ако.

Всъщност обаче — не съвсем.

Човек все така си остава със себе си и себе си, неудобните обувки на име "живот" не се дяват никъде, а формата на крака не се променя по магически начин.

Просто вече е малко по-ясно какво да правиш по въпроса (подсказвам: нищо!), появяват се начини, с помощта на които можеш да си дадеш почивка, техники за контрол на болката, техники за извличане на удоволствие от нея и други такива екстри.

Една от тези техники е осъзнатото разделяне на болката от страданието. Болката е нещо почти телесно и неизбежно, а страданието е това, в което я превръщаш, започвайки да се самосъжаляваш — "продукт на ума".

Във всяка втора книга за "духовно просветление" от ню ейджа се разкрива страшната тайна: "твоят ум — това не си ти!". Или в краен случай "егото — това не си ти!".

Също там се разяснява, че страда егото, "а не ти", всички грижи и проблеми ти измисля умът ти, "а не ти".

(Срещу страха от смъртта се предлага уловка от типа "умира това, което се бои да умре". Тоест пак "егото" и прочие примитивни нискодуховни неща, докато монадата, видите ли, е безсмъртна).

И това всъщност си е истина.

Само че има един нюанс.

Нюансът е там, че най-простият — и затова неправилен път — е да признаеш "ума" или "егото" за източник на всички беди (което те и са) и да започнеш да се бориш.

Точно както и в детството, чрез "психологически защити". Което вече в миналото ни е докарало до същото бедствено положение, но кой ти помни.

Всеки път, когато видя езотерично настроени хора (особено жени — незнайно защо те са по-податливи на тази зараза), борещи се със своя ум и ръсещи сентенции в духа на "всичко това е умът, а не аз" (или "аз не съм аз, и гъзът не е мой"), не мога да правя друго, освен да ги съжалявам.

Няма как да избягаш от ума си. Ти може и да не си ума си, но твоят ум освен другото е и ти. Няма как да го изрежеш със скалпел и да станеш "готин", отървавайки се след това от всички страдания веднъж и завинаги.

Не можеш да превърнеш "ума" във въображаем приятел и да му прехвърлиш отговорността за потрошения буркан със сладко.

Самодостатъчността е недостижима, самсара е задълго, а нирвана е просто рокгрупа.

Христос лъже, мръсникът — "като тяло или като труп" в царството божие не можеш да се промъкнеш.

"Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я: защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла."  (Матей 5:29-30)
По абсолютно същия начин впрочем се "дъни" и Кастанеда (макар че по-скоро го правят последователите му). Какво помним от неговото учение? Освен патоса, естествено? Че човек, видите ли, има Чувство за собствена значимост. "Чувството за собствена значимост е най-главният и най-силен враг на човека", видите ли.

Щом е враг — значи трябва да се борим с него. Щом трябва да се борим — значи трябва да победим. Щом побеждаваш — значи си велик. Oh, wait...

Всъщност няма никакво "чувство за собствена значимост", няма дори помен от него при шаманите: след шаманската болест ("посвещението") шаманът много точно съзнава мястото си в света ("между световете на хората и света на духовете") и се занимава със служене, а не с борба с някакви си там врагове.

При това, естествено, Чувството за собствена значимост си съществува, като е сравнително ново постижение на европейската цивилизация, но няма нищо общо с религията и особено с шаманизма, защото той е в пъти по-стар и "предназначен" за съвсем други хора.

Духовният ръст не е борба със самия себе си, а нещо като танц. Методът "разделяй и владей" обаче не работи - да разделяш е полезно, включително и за да разбереш, че нещо може да бъде разделено и по друг начин, и по още един — и да разбереш устройството му.

В този аспект естествено мантрата "твоето его — това не си ти" е много полезно за разделянето и осъзнаването на границите, след което обаче егото трябва да се интегрира обратно така, че никой да не пострада, а не да се обявява за жертвен агнец, което е адски удобно.

Ахимса!

(И все пак прочетете книгата на Екхарт Толе "Силата на настоящето" — има си трески за дялане, но е доста добра).

петък, март 29, 2013

Еволюирай, пък да става каквото ще



"Понякога, ако адски ми се яде курабийка, а не бива, се замислям.
Какво е по-угодно на Бога? Далай Лама да бъде щастлив?
Или да яде само това, което трябва?...
И изяждам курабийката."
Далай Лама

Това нещо го мисля от месеци, но така и не съм сигурен какво точно ми се иска да кажа в крайна сметка. Whatever, ако не го пусна сега, сигурно така и ще си гние още с години в черновите.

За захарта всички вече знаят, нали? Един вид, тя е вредна. Wikipedia твърди, че "употребата на захар предизвиква зависимост, при това предизвиканите от захарта промени в мозъка са много подобни на тези, които възникват под въздействието на кокаин, морфин или никотин" и предлага "вместо захар... да се използва мед или плодове, които съдържат и фруктоза, и глюкоза".

Да повторим, за неразбралите: вместо... захар... плодове.

Иронията е в това, че всъщност нещата са точно наопъки. Според една от еволюционните теории, хората са програмирани да обичат сладкото точно за да консумират редовно полезни плодове и да си правят труда да ги събират (с тях общо взето не можеш да се нахраниш, така де, защото изисква бая усилия). Един вид природен индикатор "Виж сега какво правилно нещо изяде, браво!".

Да, обаче хората са измамили природата, измисляйки концентрираните сладки неща. И плодове вече не се налага да се събират! Аванта! Пък и захарта е по-вкусна.

Само дето плодовете все пак са полезни, а захарта - не твърде.

Захарта-като-метафора общо взето твърде силно съответства на съвременния живот. Човекът си е измислил идеални дразнители на рецепторите за почти всичко, само дето още не е почнал да си поставя електроди в мозъка. След което естествените дразнители губят във войната за интензивност на възприятието.

Където и да погледнеш, ще го видиш. Лайковете във Facebook са дразнител за социалните рецептори. Постнал си картинка — ето ти 50 лайка. Мозъкът го възприема също толкова силно, колкото ако излезеш да се изпъчиш пред цялото племе и то ти демонстрира одобрението си. Само дето разходите и усилията за целта са в пъти по-малко, а на племето в общи линии му е все тая. "Толкова ли ти се свиди един лайк?".

Или примерно компютърните игри. Хората искат да изпитат триумфа на победата и радостта на достижението. Но първо нали трябва все пак да ходиш да береш плодовете? Дайте да им дадем това на аванта. Ура! Ачивмънт! Ти играеш тази игра от цели 30 секунди! Браво бе, ти си супер! Фанфари, фойерверки, поощрения.

Не че ние с вас сме такива закоравели хардкор геймъри, а след нас изведнъж, видите ли, са се родили някакви дебили. Понякога и ние се поддаваме. Когато никой не вижда, нощем разцъкваме фермите, оправдаваме се пред себе си, употребяваме изрази като "Абе кежуъл си е, но какво да я направиш, забавна е", а разработчиците на игри на свой ред въздъхват: какво да правим, времето сега е такова — и щедро лисват вълна от поощрения за всяко пръдване, "на нивото на пазара".

Светът бавно като охлюв пълзи към пропастта. Не, не се носи с бясна скорост натам. Бавно си пълзи. Вярно, прави го вече един дявол знае колко време, затова какъв точно ще допълзи дотам, вече никой не може да каже.

И така е във всичко и навсякъде. Примерно порното. Ако покажеш съвременното порно на хората от по-миналия век, те биха се пръснали на място от възбуда. То направо не става за гледане — в него само дето с прожектор не светят във влагалището. Впрочем може пък и да светят, не съм в час с най-най-новите трендове. Но с или без прожектор, всичко е в HD.

Съвременният човек живее твърде лесно. Той буквално се ояжда и после се плъзга комфортно по мекото и мазното, при това дори това прави лениво и не с пълен напън. Естествено, това се сублимира в нови телефони, социални статуси, кариера, каквото и да е, само да е "по-трудно постижимо", при това повече от половината от тези неща са изкуствено породени маркетингови глупости.

Всички тези движения "Назад към природата" — са някакъв опит поне някак да се оправи това положение. "Поне някак" — това естествено е да се престорим, че нищо не е станало и да направим просто няколко крачки назад.

Това обаче също не е изход; дори и човечеството да е сбъркало, дружно правейки една или повече крачки назад, пак си оставаме пред въпроса "А сега накъде?", и всички поддръжници на олдскул нещата (сред които — за свой срам — признавам, че съм и аз!) не дават отговор. Освен "да се върнем към природата и наникъде после да не вървим, защото и така всичко си е добре".

Което, както вероятно се досещате, не е отговор.

А отговорът всъщност е прост: да вземем да престанем да устройваме пир по време на чума на поверената ни територия (което в нашенски условия си е направо двоен подвиг). Тоест да зарежем това "След мен и потоп" и да започнем да приоритизираме дългосрочните планове ("Да не пукна от диабет на старини") пред краткосрочните ("Я да изям едно шоколадче"), без да забравяме при това за краткосрочните. Тоест да растем нагоре, не настрани — и още повече не надолу.

Поверената територия за всеки е индивидуална, като естествено започва със самия теб ("Дадено ми е тяло — какво да правя с него, като е само едно и си е само мое?") и семейството, а завършва ако щеш с целия свят, ако си Далай Лама.

Номерът в случая обаче е, че "черно-белите" методи — като изтласкване, отрицание, насилие над себе си и прочие неща, които така или иначе застрашават нашия интегритет, тоест практически всички всички обичайни методи — просто не работят.

И трябва да се търсят нови.

Това безкрайно лутане между "да" и "не", между "да умреш от зор" и "да умреш от мързел" и представлява тъй нареченият "живот".

Шива си танцува тандавата, запазвайки баланс винаги на един крак. Ти с какво си по-лош?

Айде, включвай се.

неделя, март 24, 2013

Confident


Всъщност твърденията, че истинските мъже са изчезнали, са истина - това е общоизвестен факт. Няма даже да споря. Защото да, изчезнали са.

От друга страна, опитвах се сега да си представя какъв персонаж трябва да застане до истинския мъж и получих прозрение. Без съмнение истинският мъж има нужда от деца — но децата в крайна сметка се раждат, а да се взема за ролята на дете някаква случайна жена, сори, просто не е същото (макар че като опция е бързо и не отнема много време).

Вариантите на отношения тип "daddy - little girl" все пак ги отхвърляме, макар без съмнение да са прекрасни. За съжаление наравно с тях се налага да запратим в кошчето и половината претенции на тема "Той трябва да е като каменна стена, зад която да застана" като откровено инфантилни. Как да го кажем, светът сега е такъв (за което ще си поговорим някой друг път) — "като цяло сравнително безопасен", в рамките на който потребността да "застанеш зад каменна стена" е продиктувана не от реална опасност и потребност от стена, а от собствената инфантилност на партньорката.

Същевременно не казвам, че мъжът не бива да бъде стена, просто отношенията "Стена + Този-който-е-зад-стената" напомнят — де да знам, отношенията на жертва и насилник. "Защитник и защитен", да го кажем така. "Те са се намерили един друг".

Обратният вариант — митичната валкирия, която може да дърпа юздите на всичко и ежедневно гаси пожари — също, сори, но просто не е вариант. Времето на пожарите и пожарникарите поотмина, така че в реалността това се превръща в "амбицията може да премести планини".

Според мен до истинския мъж трябва да застане жена, която представлява нещо, определящо се на английски като "confident woman". Точен превод, нищо че формално има, реално няма, поне и в този смисъл, който аз влагам в него. "Уверена в себе си" не е точно, защото от него до "самоуверена" има точно една крачка; а такива самоуверени идиотки се намират под път и над път, но въпросът е - каква полза от тях?

Wikipedia пише, че self-confidence не е непременно "увереност в собствения успех", а по-скоро вяра в собствените способности чрез адекватната им оценка. Един вид - знам, че не съм Нео и от десетия етаж няма да скачам. Това си е доста confident от моя страна.

Усетихте ли се вече накъде бия? Това е жена, която си знае мястото... и си тежи на него. И то не е задължително в кухнята. Това е жена, която не прави истерии "мъъъъъ, ти не ми подаряваш цветя напоследък, въобще не ме обичаш", защото е уверена в себе си и в партньора си. Всички тези мили и романтични "потвърждения" на любовта, естествено, са приятни на всички - но светът на една confident woman не се срива, ако не ги получава. Защото е confident!

При това тази увереност проличава и външно, тоест "confident woman" и "self-confident woman" са абсолютно различни неща. Жената може да бъде уверена в партньора си, живота, да бъде уверена в тялото си, в крайна сметка (адски помага в секса!).

И знаете ли какво? Правилно! Такива жени наоколо не наблюдавам. (Защото съм практически женен, а жена ми ми забранява да наблюдавам други жени!)

Photo © Rosea Posey

Изводът, както обикновено, е че "всички са идиоти". Или по-точно, че всеки получава това, което заслужава.

неделя, март 17, 2013

Ами ако?

И тя казва: ами ако бях друга? Ама съвсем друга.

Той я гледа ехидно, усмихва се само с очи и уточнява: в какъв смисъл друга? Че има най-различни други.

Естествено, че са различни, - възклицава тя и се удивлява как той не разбира веднага, - но не говоря за всякакви други, а за много конкретни други. Такива - изключително красиви други. Не такива като мен.

Той свива рамене: все пак не разбирам. Може ли малко по-конкретно?

И тогава тя се замисля, заглежда се някъде в тавана, мисли си, че може би би трябвало да го боядисат. И още трябва да се изпрахосмуче и измие подът, че дори и като гледаш тавана, се вижда каква кочина е. Но подът и боядисването на тавана са за по-нататък. А сега й е нужно спешно да си формулира мислите. Допреди малко тя знаеше със сигурност - буквално й беше на езика, тичаше там като побъркана мартенска мравка. Сега, ей сега. И тогава тя си спомня: по-конкретно? - печели време, опитва се да говори с по-малко думи, за да се разбира веднага, - Добре, по-конкретно. Ей такава съвсем различна - краката да ми почват от ушите, косата да е до коленете, талията да ми е такава, че да я обхванеш с ръце и още място да остава, очите да са огромни и зелени, устните - дебели, носът - фин, а челото - огромно, толкова голямо, че отдалеч да се вижда колко умна съм.

Той я спира: чакай, какво общо има тук умът? Започна с външността - не се откланяй, продължавай, слушам те.

Тя замлъква и мисли какво още е останало извън списъка. И разбира, че поне по този параграф като че ли това е всичко. Така и казва: това е.

И това е всичко? - той изглежда разочарован. - И това е твоето загадъчно "да бъдеш друга?"

На нея й става супер-обидно, почти до сълзи: не, естествено, че не! - Аз тепърва започвам. Но нали ти самият каза, че ако е за външността, да продължавам за външността. А за външността казах вече всичко. Мога да продължа нататък - вече не за външността.

Той мълчи и на нея й се струва, че той също мисли, че трябва непременно да се измие подът. А може би пък не. И тя вече почти започва да доразвива тезата си, но тук той се обажда: А, не! Почакай. Дай сега аз да кажа. За какво са ти крака от ушите? Това е някаква безумно странна конфигурация. Ето, представи си - няма шия, няма брадичка, няма гърди (на това знам, че би се зарадвала!), няма коремче - няма нищо, само крака. Отврат - това звучи като филм на ужасите!

Тя се ядосва и го прекъсва: ама ти самият перфектно разбираш, че просто изразът е такъв!

Той я гледа: да, разбирам. Но представи си, че беше казала, че искаш това. Вълшебниците, знаеш ли, не са непременно отличници по анатомия - имат си малко по-друга специализация. И си представи, че би получила точно това - зелени очи, коса, а всичко останао - само крака. И талия направо на краката - някъде при колената. Впрочем и така ти обхващам талията. Между другото, който не успява да я обхване, не талията е виновна - ръцете са му малки, кой е виновен за това? Та така - сега имам въпрос: наистина ли ти трябва нещо такова? Защото на мен - не. И за какво ти е коса до коленете? Ще ти е твърде топло. Че и цялата къща ще е в косми. Не спори - давай нататък.

Нататък. Добре. Тя има още много нататък. И казва: и бих била супер-умна. Много по-умна от всички. Най-умната на света.

Той не слуша и я прекъсва: това вече дори и няма да го обсъждам. Ти всичките тези всички не ги познаваш въобще. И всъщност ти и така си си най-умната, накъде повече?

Идиот! - зачервява се тя и разбира, че по-нататък няма смисъл да обсъжда това. Добре, - продължава тя, внимателно подбирайки думите си, - бих могла примерно да съм спец по оправяне на компютри, да правя лазаня, или да карам кола, или...

Той на секундата размахва ръце: За нищо на света! Ако умееше да оправяш компютри, или да правиш лазаня, за какво бих ти бил аз? Сори - не съм съгласен. Тези, които умеят, да отиват да си живеят някъде другаде. Не става! Давай нататък.

Тя не може повече да си спомни какво е било нататък. Определено знае, че е имало нещо. Но не помни. Затова изсумтява: обърка ме, забравих всичко! Имаше още много. Ама чакай, поне на това отговори - все пак, ако бях съвсем друга?

Той кой знае защо се усмихва, сякаш е измислил най-важния довод - този, който ще обясни всичко. Знаеш ли, - казва той и се приближава, - ако беше друга, за нищо на света не би погледнала този идиот с дългата коса, черната риза и коженото яке в "Баба Яга" - тогава. А ако не би го погледнала, каква разлика има каква би била?

понеделник, март 04, 2013

Бог вярва в тези, които вярват в себе си


С религията много хора са на нож. Всичките сме ебахти умниците и знаем, че пропъждането от рая е по същината си изхвърлянето от матката (и обратното), монотеистичният бог е бащинската фигура и прочие фройдистки шитни, тунелът преди смъртта е "изключването" на организма, като светлото петно а старите кинескопи след изключването на главния бутон, а цялата религия е просто начин да не се побъркаш от безсмислеността на битието и въобще е вид психоза.

Проблемът е в това, че обратната позиция — "вселената е студена и враждебна, животът е случаен, звездите - огромни, а аз не" — в общи линии също не води до сладък живот, и по същината си също е психоза. Предизвикана от пропъждането от рая, най-малко.

"Вярата" като цяло е продукт не на ума, а на сърцето, което е изключително трудно разбираемо за ума. Може даже да се каже, че "вярата" е емоционано състояние (което, естествено, не е съвсем вярно, но все пак е по-близо до истината от "дайте ми доказателства и ще повярвам").

Така въпросът "Да вярвам ли в?" преминава от категорията "научни" въпроси в категорията на емоционалните въпроси, т.е. "дали пък днес да не изпадна във вселенска скръб?". За всеки човек, който има що-годе изграден контакт с емоциите си (такива напоследък са бая малко, но психотерапията помага, да знаете!) е очевидно, че за "вселенска скръб" никакви логични истини и доказателства не са ти нужни.

Тоест вярата в бога по този начин е просто разновидност на вярата в себе си — и Бог се намира (и се търси) в такъв случай, естествено, вътре в теб.

Естествено, иска ми се да кажа, че съм се избавил от демоните си и съм открил бога, с което окончателно ще наплаша малцината останали читатели на този блог, които до момента продължават да чакат пикантерии от личния живот или съвети за кунилингус.

(Ще има такива, обещавам... само не се разотивайте :))

Но всичко е малко по-сложно: за годините досега придобих единствено чувството, че няма абсолютно никакво значение в какво вярвам — до момента, в който вярвам в това, то представлява реалност в моя свят (докато смъртта не ни раздели).

След което да се ровиш до клетъчно ниво и да изясняваш абсолютно конкретно има ли Бог или не просто изгуби всякакъв смисъл.