Бог вярва в тези, които вярват в себе си

С религията много хора са на нож. Всичките сме ебахти умниците и знаем, че пропъждането от рая е по същината си изхвърлянето от матката (и обратното), монотеистичният бог е бащинската фигура и прочие фройдистки шитни, тунелът преди смъртта е "изключването" на организма, като светлото петно а старите кинескопи след изключването на главния бутон, а цялата религия е просто начин да не се побъркаш от безсмислеността на битието и въобще е вид психоза.

Проблемът е в това, че обратната позиция — "вселената е студена и враждебна, животът е случаен, звездите - огромни, а аз не" — в общи линии също не води до сладък живот, и по същината си също е психоза. Предизвикана от пропъждането от рая, най-малко.

"Вярата" като цяло е продукт не на ума, а на сърцето, което е изключително трудно разбираемо за ума. Може даже да се каже, че "вярата" е емоционано състояние (което, естествено, не е съвсем вярно, но все пак е по-близо до истината от "дайте ми доказателства и ще повярвам").

Така въпросът "Да вярвам ли в?" преминава от категорията "научни" въпроси в категорията на емоционалните въпроси, т.е. "дали пък днес да не изпадна във вселенска скръб?". За всеки човек, който има що-годе изграден контакт с емоциите си (такива напоследък са бая малко, но психотерапията помага, да знаете!) е очевидно, че за "вселенска скръб" никакви логични истини и доказателства не са ти нужни.

Тоест вярата в бога по този начин е просто разновидност на вярата в себе си — и Бог се намира (и се търси) в такъв случай, естествено, вътре в теб.

Естествено, иска ми се да кажа, че съм се избавил от демоните си и съм открил бога, с което окончателно ще наплаша малцината останали читатели на този блог, които до момента продължават да чакат пикантерии от личния живот или съвети за кунилингус.

(Ще има такива, обещавам... само не се разотивайте :))

Но всичко е малко по-сложно: за годините досега придобих единствено чувството, че няма абсолютно никакво значение в какво вярвам — до момента, в който вярвам в това, то представлява реалност в моя свят (докато смъртта не ни раздели).

След което да се ровиш до клетъчно ниво и да изясняваш абсолютно конкретно има ли Бог или не просто изгуби всякакъв смисъл.