В Wired Патън Осуалд подхваща прелюбопитна тема (естествено, в типичния си обстоятелствен стил, на няколко страници) на тема "Гийк-културата трябва да се събуди. Време й е да мре". Към нея върви и интересна видео-представа за пост-апокалипсиса:
В първата част на текста най-вече личи страданието му от факта, че попкултурата е попила вътре в себе си гийк-културата. Че и простолюдието вече познава символите от комиксите и цитатите от Monty Python. Не че непременно в това има нещо лошо - или поне аз не съм в състояние да проумея какво точно. Личи инерция, вкопчване в остарелите символи и образи. Не е чак толкова странно, че нещо е станало класика или масова култура за изминалото време, дори си е плюс. Да харесваш нещо само защото не е мейнстрийм - това вече си бие на хипстърия.
Не забелязвайки този преход от гийк-култура към масова култура, той не регистрира и същинската разлика между тях - извън мащабите на публиката или дебелината на книгите. Къде е разликата между потреблението на тези символи, на изходния материал между истинския гийк и обикновения човек? В степента на задълбочаване и нивото на внимание. И реално тази разлика не се е дянала никъде. Простолюдието обича Батман, защото Хийт Леджър си е изиграл добре предсмъртната роля, а за останалото практически не му дреме особено. Обикновеният зрител се примирява с мисълта, че в сюжета има много дупки и въобще не се отнася сериозно към всичко това, тъй като вниманието му винаги е разсеяно и не се замисля над нищо по-дълго от пет минути. Колкото и неприятно да е, все пак си е факт. Освен това, вероятно се е появила и разширила някакъв вид средна класа и сред гийковете. Което също не е лошо. Вероятно най-противно за Осуалд би било да осъзнае, че от тази класа го дели единствено степента на затруднен достъп до любимите аксесоари. Между средния фен на реалити-шоута и любителя на фентъзи няма кой знае колко голяма разлика - и двамата потребяват, подражават, обсъждат. От момента, от който продуктът става удобен за потребление - съответно се потребява повече. Проста и очевидна закономерност. Тениските на тема Star Wars вече ги носят и във фитнеса не защото гийк-културата е мъртва, а защото всичко това вече е на повече от 30 години, това си е един вид кино-аналог на Beatles, или защото наскоро е имало разпродажба на такива тениски в супермаркета. А що се отнася до скоростта на потребление - и там ситуацията е същата. Гийковете гледат филми на кино и вкъщи, докато обикновеният зрител тегли "нещо ново там" и веднага го трие. Гийковете се вкопчват в най-доброто и любимото, простолюдието винаги търси какво ново и по-модно има, и заравя в него старото. Единственият проблем е, че продуктите стават все повече и излизат все по-често, но засега сварваме да удържаме темпото.
В следващата част той говори за културната сингуларност, на практика - "Etewaf: Everything That Ever Was — Available Forever", развивайки идеята, че това ще доведе до а-поп-калипсис. Всичко прекалено скоро става immediately awesome и в Интернет моментално почват да му правят ремонтажи, пародии и прочие. Парадоксално, но пак не е прав - фен-фикшън е имало винаги, видеоклиповете по нищо не се отличават от шегите, които хората са си подхвърляли по приятелски през 80-те години (логично е да е било така - жанрът standup comedy така или иначе оттогава е в стабилен залез). Пак той си задава очевидният въпрос - какво би станало, ако принцеса Лея беше джедай. Само че хората сега съхраняват плакатите, фен-фикшъна, списъците на любимите неща и ако щеш дори размислите си не в собствената си стая или в компания - а ги пускат онлайн. Преувеличен е броят на хората, които биха се интересували от римейкове на дъщерни поредици или кросоувъри на отдавна пенсионирани теми. Всичко това отдавна се прави за нова публика, далеч не за тази, която съхранява всичко в паметта си до последната подробност и гледа "всичко завинаги достъпно някога". Иначе не биха се издънили толкова много ориентирани специално към гийковете проекти - и сполучливи, и недотам. Успехът на филми като "Спайдърмен", "Хари Потър" или "Здрач" в твърде много насоки е просто повторно сработване на същите елементи, които са били сполучливи в други медии - а не само гийк-публиката. Твърде малко продължения печелят повече от оригинала, а новите версии - точно те са преработки и изхвърляне в попкултурата, което по-скоро отлага настъпването на сингуларността. Дори любимите мемове умират. И се възраждат пак. Блокбъстърите сега са повече, но пък се дънят в пъти по-често. Любопитно впрочем, до каква степен това ще повлияе на бизнесмодела на киното. Кризата на свръхпроизводството? Решението ще се намери, така или иначе. Тъй че всички тези прогнози и анализи, въпреки красотата и иронията си все пак са по-скоро в духа на "а през XX век всички ние ще загинем от експоненциалното нарастване на количествата конски тор на улиците". Въпреки това текстът си е сериозен, интересен - и провокира бая размисли именно на тази тема; по всичко изглежда, че все пак наистина попкултурата върви към промяна. Интересно обаче - накъде?
Публикации
