Смърт на гийковете

В Wired Патън Осуалд подхваща прелюбопитна тема (естествено, в типичния си обстоятелствен стил, на няколко страници) на тема "Гийк-културата трябва да се събуди. Време й е да мре". Към нея върви и интересна видео-представа за пост-апокалипсиса:

В първата част на текста най-вече личи страданието му от факта, че попкултурата е попила вътре в себе си гийк-културата. Че и простолюдието вече познава символите от комиксите и цитатите от Monty Python. Не че непременно в това има нещо лошо - или поне аз не съм в състояние да проумея какво точно. Личи инерция, вкопчване в остарелите символи и образи. Не е чак толкова странно, че нещо е станало класика или масова култура за изминалото време, дори си е плюс. Да харесваш нещо само защото не е мейнстрийм - това вече си бие на хипстърия.

Не забелязвайки този преход от гийк-култура към масова култура, той не регистрира и същинската разлика между тях - извън мащабите на публиката или дебелината на книгите. Къде е разликата между потреблението на тези символи, на изходния материал между истинския гийк и обикновения човек? В степента на задълбочаване и нивото на внимание. И реално тази разлика не се е дянала никъде. Простолюдието обича Батман, защото Хийт Леджър си е изиграл добре предсмъртната роля, а за останалото практически не му дреме особено. Обикновеният зрител се примирява с мисълта, че в сюжета има много дупки и въобще не се отнася сериозно към всичко това, тъй като вниманието му винаги е разсеяно и не се замисля над нищо по-дълго от пет минути. Колкото и неприятно да е, все пак си е факт. Освен това, вероятно се е появила и разширила някакъв вид средна класа и сред гийковете. Което също не е лошо. Вероятно най-противно за Осуалд би било да осъзнае, че от тази класа го дели единствено степента на затруднен достъп до любимите аксесоари. Между средния фен на реалити-шоута и любителя на фентъзи няма кой знае колко голяма разлика - и двамата потребяват, подражават, обсъждат. От момента, от който продуктът става удобен за потребление - съответно се потребява повече. Проста и очевидна закономерност. Тениските на тема Star Wars вече ги носят и във фитнеса не защото гийк-културата е мъртва, а защото всичко това вече е на повече от 30 години, това си е един вид кино-аналог на Beatles, или защото наскоро е имало разпродажба на такива тениски в супермаркета. А що се отнася до скоростта на потребление - и там ситуацията е същата. Гийковете гледат филми на кино и вкъщи, докато обикновеният зрител тегли "нещо ново там" и веднага го трие. Гийковете се вкопчват в най-доброто и любимото, простолюдието винаги търси какво ново и по-модно има, и заравя в него старото. Единственият проблем е, че продуктите стават все повече и излизат все по-често, но засега сварваме да удържаме темпото.

В следващата част той говори за културната сингуларност, на практика - "Etewaf: Everything That Ever Was — Available Forever", развивайки идеята, че това ще доведе до а-поп-калипсис. Всичко прекалено скоро става immediately awesome и в Интернет моментално почват да му правят ремонтажи, пародии и прочие. Парадоксално, но пак не е прав - фен-фикшън е имало винаги, видеоклиповете по нищо не се отличават от шегите, които хората са си подхвърляли по приятелски през 80-те години (логично е да е било така - жанрът standup comedy така или иначе оттогава е в стабилен залез). Пак той си задава очевидният въпрос - какво би станало, ако принцеса Лея беше джедай. Само че хората сега съхраняват плакатите, фен-фикшъна, списъците на любимите неща и ако щеш дори размислите си не в собствената си стая или в компания - а ги пускат онлайн. Преувеличен е броят на хората, които биха се интересували от римейкове на дъщерни поредици или кросоувъри на отдавна пенсионирани теми. Всичко това отдавна се прави за нова публика, далеч не за тази, която съхранява всичко в паметта си до последната подробност и гледа "всичко завинаги достъпно някога". Иначе не биха се издънили толкова много ориентирани специално към гийковете проекти - и сполучливи, и недотам. Успехът на филми като "Спайдърмен", "Хари Потър" или "Здрач" в твърде много насоки е просто повторно сработване на същите елементи, които са били сполучливи в други медии - а не само гийк-публиката. Твърде малко продължения печелят повече от оригинала, а новите версии - точно те са преработки и изхвърляне в попкултурата, което по-скоро отлага настъпването на сингуларността. Дори любимите мемове умират. И се възраждат пак. Блокбъстърите сега са повече, но пък се дънят в пъти по-често. Любопитно впрочем, до каква степен това ще повлияе на бизнесмодела на киното. Кризата на свръхпроизводството? Решението ще се намери, така или иначе. Тъй че всички тези прогнози и анализи, въпреки красотата и иронията си все пак са по-скоро в духа на "а през XX век всички ние ще загинем от експоненциалното нарастване на количествата конски тор на улиците". Въпреки това текстът си е сериозен, интересен - и провокира бая размисли именно на тази тема; по всичко изглежда, че все пак наистина попкултурата върви към промяна. Интересно обаче - накъде?

Защо толкова обичам да се из(б)ложа

Ей тази простотия, която четете на този сайт, се роди от изгнанието на духа. И той не се носеше над водата, а над водката :)

Майтапът настрана, някога регистрирах този конкретен блог от нямане какво да правя, и от отегчение. Тогава се опитвах да работя за смешни пари в един забутан вестник с бизнес-насоченост, който за щастие много скоро след това скоропостижно потъна, ударен от айсберга на беззаплатието. Впрочем колегите все пак си ги биваше, в толкова пичовска среда не съм бил от години.

В миналото си имам цяла върволица от сайтове и блогове, които съм убивал безмилостно в момента, в който са ми ставали безинтересни. Или просто съм ги оставял да вехнат самички, без мен, без да ги поглеждам с години. Примерно два сайта, два уърдпреса, единият на собствен домейн, плюс членство в BGLog.net, което повехна, когато си забравих в местното Интернет клубче сесията незатворена и едно дребно келеме ме изпокара с човека, стоящ зад тази блог-система, заради един комикс със зайци ;)

Казаното дотук си е абсолютната истина, но не отговаря на един простичък въпрос - аджеба за чий ми е да седя по нощите и, вместо да спя като некъпан, да редя глупости онлайн, четящи се от тесен кръг хора, които понякога си мисля, че мога да назова поименно. Ами много ясно - аз съм комплексарче, което съзнава, че (ако направим известна аналогия с предишния ми пост, който съм сигурен, че ще си остане девствено непрочетен) дискурсът в мен доминира над гламура, или казано другояче, че съм много по-умен, отколкото красив, с една дума, отново правейки аналогии, че (на) моя милост (ми) е много по-дълъг, отколкото зелен :)

Писането в блога ми спестява необходимостта хората да ме виждат на живо и да се разочароват; така е по-лесно да си представят легенди за моя милост, според които аз съм един такъв митичен персонаж, който е едновременно умен, красив, сексуален, (а)морален, ироничен, споменах ли красив? Накратко такъв, че Брад Пит, Хю Джакмън, Том Круз, Едуард Нортън и Джордж Клуни са се събрали в ъгъла, нервно пушат и гледат с завист към моя милост, който е станал такъв център на вниманието, че хората въобще не им обръщат внимание. За жалост вече на няколко пъти се развиртуализирах на няколко блогосбирки, така че митът е безусловно поруган. Нищо де, ще го градим отново :)

Естествено, има и един момент, че като журналист вероятно повече ме влече да пиша в нормално издание, каквито не се въдят в БГ, така че компенсирам, изливайки мисли в формата, в които бих ги написал в нещо, което да не е напълно лайфстайл парцал. Някога с присъщия си идеализъм си мислех, че след безславния залез на "Егоист" ще се роди нещо смислено и четивно, в което да не доминира сублимиран гламур, но не би. Сега надеждите ми са в българския Rolling Stone, но като знам пазара, сигурен съм, че и той скоро ще се влее в нашенската канава на УГ.

Някъде зад всичко това прозира и нереализираният писател в мен, който не желае да продава труда си за пари, а да го раздава на тези, които го заслужават се интересуват - и така да се самодоказва, най-вече пред себе си. Плюс негодуванието от определени социални феномени, плюс удивлението от нечии таланти, плюс суетата да се меря с местните блогозвезди, за което допринася TopBlogLog. Някъде в основата сигурно има и това след време да си припомня какъв съм бил преди време, прочитайки старите си вече забравени постове, и да си кажа, че някога всичко беше друго, по-различно, че дори носталгията някога беше по-добра.

Смешното в цялата история е, че някога пуснах един ехиден текст, който беше посветен на т.нар. топ-блогъри. Тогава не съм си и помислял, че ще доживея да ме смятат за един от тях, даже малко ме е срам :)

Мерси за поканата от Събина. Сега... кой да изтезавам да продължава... ох, не ви ли станаха малко множко блогощафетите, бе хора? Не ща с такива линкове да ви катеря класациите, не го ли показах вече? Нормално би било да питам Комитата, сега обаче затънах в колебание кои да да са другите. Хриси, отзови се, а? Краси, навит ли си на малко самокопаене? Майк Рам? Да, сетих се още кой. Графа. Естествено, ако някой друг го досърби да пише на тази тема - ринг свободен, кой съм аз, че да ви преча да си вадите мръсното бельо на показ?

Смъртта на световната попкултура

Фундаментален текст какво всъщност означава смъртта на Майкъл Джексън за глобалната попкултура. Със списъка на мегазвездите не съм съвсем съгласен, но в основата си всичко казано е абсолютно вярно.

Смъртта на Майкъл Джексън се превърна в най-голямото медийно събитие в света след терористичните актове от 11 септември. И сред милионите вестникарски заглавия, посетени на кончината на Краля, най-често се среща фразата: "Свърши една епоха". Но малцина се опитват да разяснят каква именно епоха се има предвид.

Някои казват, че става дума за десетилетието на 80-те. Някои смятат, че се има предвид епохата на самия Майкъл Джексън. Но всъщност със смъртта на Джексън завършва епохата на глобалния шоубизнес. Този шоубизнес, който започна с Елвис и The Beatles и който символично завърши именно сега, независимо че отделни негови елементи продължават да съществуват.

В историята на този шоубизнес нямаше чак толкова много глобални попзвезди, както ни се струва на пръв поглед. Всъщност те могат да бъдат преброени на пръстите на двете ръце: Елвис Пресли, The Beatles, The Rolling Stones, ABBA, Queen, Елтън Джон, Мадона, Майкъл Джексън, Depeche Mode, U2 и Бритни Спиърс. Това е. Нито един друг изпълнител или група не са достигали такова ниво на световна известност и популярност като изредените по-горе.

Сега вече можем да кажем с увереност, че няма и да достигнат. Никога вече човечеството няма да има нов Майкъл Джексън, нови The Beatles или дори нова Бритни. Защото самият глобален шоубизнес вече не съществува.

А той не съществува по една много проста причина — повече никой не гледа музикални ТВ канали и не купува плочи. Бизнесът свърши. И най-големите звукозаписни компании, които чрез видеоклипове промотираха плочите, а чрез плочите и световните турнета в тяхна подкрепа превръщаха изпълнителите в суперзвезди, сега са реално безработни. Старата бизнес-схема вече не работи, а нова лейбълите така и не можаха да измислят. Естествено, ще останат разни Бионсета и Джъстин Тимберлейковци — но всичко това е само в локален мащаб. А такава звезда, която е позната на всяко дете в затънтено американско селце, дори и то никога да не я е слушало, повече няма как да бъде създадена.

Какво ще се появи вместо това? Ами вече изглежда очевидно какво. Вместо това ще има известно доста ограничено количество "народни звезди", създадени от YouTube или от това, което ще съществува след YouTube. Цената на разпространението на музиката спадна до нулата. Всеки човек може да $1000 да си създаде цифрово студио, да запише песен, да заснеме видеоклип и да го публикува в Интернет. А нататък всичко ще бъде честно — ако песента или клипът са добри, то ще ги видят и чуят стотици хиляди хора. Може би дори и милиони. Ако песента или клипът бъдат скучни, никой няма да застави хората да ги гледат и слушат така, както преди ги заставяха програмните директори на музикалните телевизии.

При това, съдейки по факта как този процес вече се случва, подобни "народни звезди" никога няма да бъдат глобални.

Тоест е възможно да се появи клип, който да бъде видян от целия свят (като прословутата Сюзън Бойл), но това се случва само веднъж. А за създаването на наистина глобална звезда се изискват години. В Интернет една година е цяла вечност.

А ако звездите не бъдат глобални, те ще бъдат само местни. Тоест всяка страна (или по-скоро всеки език) ще има свои собствени звезди. И непосредствена последица от тази диференциация ще бъде, колкото и странно да е това, разрушаването на самата обща световна попкултура. Парадоксално, но Глобалната мрежа, от която се очакваше да обедини целия свят в едно глобално село, всъщност не обединява нищо - напротив, разрушава това, което е било създадено преди нея.

Разбира се, засега все още остава Голямото американско кино. Но съгласете се, че и неговите дни са преброени. Съвременното домашно кино струва стотинки, а цените на проекторите и големите телевизори стремително спадат. Хората вече теглят филмите от Интернет - и борбата с това е безсмислена. Тоест - кинобизнесът също умира. Хората вече не купуват DVD, а скоро ще престанат да ходят и в киносалоните. Студиата ще престанат да снимат скъпи блокбъстъри, а Blair Witch Project вече може да заснеме всеки студент, разполагащ с компютър и камера.

Така че най-вероятно след около 10 години въобще няма да съществува глобална попкултура.

Максим Кононенко

Медийна паника и свинщини

Попаднах при segal на абсолютно гениален текст. Язък, че не ми е хрумнало на мен, но какво да се прави... вдъхновението този път е споходило друг. За мен остава удоволствието да го споделя с вас (в свободен превод):

Пациентът в Зимбабве: Докторе, падат ми ушите.
Лекарят в Зимбабве: Абе това е някаква хуйня! А какво сте правили?
Пациентът: Ебах гъски.
Докторът: Значи имате гъша хуйня!
Пациентът: Благодаря, докторе! (умира)
Докторът (записва в протокола): Пациентът умря от гъша хуйня.
Пресслужбата на Министерството на здравеопазването на Зимбабве: За изминалата седмица в Зимбабве умряха 2500 души от глад, 5400 от отравяне с изгнили банани и един човек от гъша хуйня.
Журналист (записва си): Гъшата хуйня попада в списъка на трите главни причини за смъртност в Зимбабве.
Новинарска агенция: В Зимбабве зачестиха случаите на заболяване от неизлечима гъша хуйня.
ТВ канал: Неизвестно досега заболяване на име "гъша хуйня" покосява населението на Зимбабве. Министерството на здравеопазването на Зимбабве призовава населението да не изпада в паника.
Научно светило А: Да, гъшата хуйня не е известна на науката - и в това е основната й заплаха.
Авиокомпания Congo Air: Прекратяваме всички полети до Зимбабве до приключването на епидемията от гъша хуйня.
Научно светило Б: Властите крият реалните мащаби на катастрофата! Всъщност гъшата хуйня вече е проникнала в Европа - в Амстердам е бил видян кихащ негър с гъска под мишница.
Пресата (публикува снимки на гъски): Врякащите убийци са около нас!
Политик: За справяне с обхваналата света епидемия на гъша хуйня е абсолютно необходимо да бъдат изтребени всички гъски.
Полицията (козирува): Тъй вярно, ще бъде изпълнено.
Собствениците на ферми за гъски: Вие кво, да не сте обезумели? (Красиво се бият с полицията под щракането на светкавиците на пресата)
Пресата: Заговор на собствениците на ферми за гъски застрашава националната сигурност!
Министърът на здравеопазването на Монголия: За спасение на страната от епидемията на гъша хуйня, която вече е достигнала до нашите граници, е абсолютно необходимо да отделим сто милиона долара за оборудване на лаборатории за борба с гъшата хуйня.
Премиер-министърът на Монголия: Вие сте обезумели!
Президентът на Монголия: Премиер-министърът е твърде затънал в финансови машинации, договори с Китай за доставка на хляб и нагло игнорира реалната заплаха за населението на свободолюбива Монголия!
Бившият премиер-министър на Монголия: Нашата партия спешно иска населението да бъде спасено от вируса на гъшата хуйня. В краен случай може и само населението на източна Монголия.
Кандидат за президент на Монголия: Единственият начин да бъде спасена страната е да се прекратят отношенията с загниващия Запад, откъдето тръгна гъшата хуйня, а вместо това трябва да засилим сътрудничеството си с Китай и да се включим в състава му като автономна област. Китай ще ни спаси!
Избирателите на Монголия: Вие сте обезумели!

Подозирам, че продължението следва.

Сега сериозно по въпроса за свинския грип.


Историята прелива от митове, и един от най-очевидните сред тях е, че грипът произлиза от свинете. Реално всички косили човечеството грипове до момента все са идвали през свинете, но от птиците. Още от първата голяма пандемия през 1918 г., трагично известната "Испанка", та до епидемията в Ню Джърси на H1N1 през 1976, всички те стигнали до хората чрез свинете. Същото важи и за Азиатския грип (H2N2) от 1957 г. и Хонконгския (H3N2) от 1968 г. Жертвите от всяка такава пандемия са все по-малко от предишната, заради развитието на медицината междувременно. Така че пандемия може и да има, но това не е птичият грип H5N1, вирулентността е коренно различна, а каквито и да е паники и медийни истерии няма да променят нищо. И не, карантината няма да спре разпространението (хората в инкубационен период могат да минат незабелязани).

Подробно описание и няколко смислени съвета от практикуващ лекар можете да откриете тук (на руски, ако ви трябва превод, отпишете се в коментарите и ще го имате в близко бъдеще). Обобщавам накратко съветите, доколкото за повечето хора те ще са най-важни:

Симптоми на свинския грип (идентични са с тези на всеки друг грип):

• рязко повишение на температурата до 39°С или по-висока


• зачервено гърло


• зачервени очи, затруднено гледане на насочена светлина, главоболие


• болки в ставите и мускулите


• на следващия ден може да се появи суха кашлица


• на третия ден температурата спада до субфебрилна (малко над 37°)


• на 7-10 ден човекът оздравява (ако не възникнат усложнения).

Профилактика:

• Мийте си ръцете преди ядене. След докосване на предмети за обща употреба не си пъхайте пръстите в устата и носа, преди да сте ги измили с топла вода със сапун;
  
• Все пак избягвайте близкия контакт със свине (дори и в зоопарка)


• Отменете пътуванията до Мексико (скоро обаче този съвет няма да бъде актуален, тъй като епидемията бързо ще се разпространи навсякъде).


• Ако сте хванали грип, не търчете по болниците и не ходете на работа! Вместо това си останете вкъщи една седмица. Не излагайте на риск другите.

Лечение:

• Има само един вид лекарствени средства, действащи срещу свинския грип – инхибиторите на невраминидазата от второ (занамивир = Реленца) и трето (озелтамивир = Тамифлу) поколение. Неизбежно ще се появят и устойчиви щамове, но засега препаратите вършат добра работа, особено ако са предписани на контактни хора преди поява на първи симптоми или в първите часове на боледуването.


• Не разчитайте на осцилококцинум, интраназални интерферони, циклоферони, арбидол и прочие популярни пенкилери, безполезни са. Вездесъщият ремантадин също няма да ви свърши работа.


• По време на епидемията за нищо на света не сваляйте температурата с аспирин! Това води до повишен риск от хеморагични усложнения, а има и риск от потенциално смъртоносни усложнения при деца под формата на синдрома на Рей. Температурата можете да сваляте само с производни на парацетамола (панадол, тайленол) или ибупрофен.


• Пийте повече течности (лимоновият сок, шипковата отвара, медът и други популярни бабини лекове тук са без значение, важно е просто да има повече H₂O).


• Ако грипът протича твърде тежко (задъхване, храчене на кръв, спазми и т.н.), викайте Бърза помощ (тел. 150 или евентуално 112). Хората от спешната помощ в повечето случаи са вече инструктирани къде да карат болен с подозрения за свински грип. За София това е Инфекциозна болница.

Предварително уточнявам, че не съм медицинско лице, така че ако има неточности в терминологията в горния превод, приемам всякакви корекции на очевидни грешки, които своевременно ще бъдат внесени в текста.

Как да гледате YouTube на ТВ екран

Безспорно най-добрата идея от откриването на топлата вода насам:

Вестниците и осъзнаването на немислимото

Публикувам тук превода на една фундаментална статия за бъдещето на пресата, линкната ог Григор:

През 1993 г., вестникарската верига Knight-Ridder започна разследване на пиратско разпространение на популярната рубрика на Дейв Бари, която се публикуваше от Miami Herald и масово биваше синдикирана. В процеса на проследяване на източниците на нелицензираното разпространение те откриха много неща, включително копирането на рубриката му в alt.fan.dave_barry в usenet, сериозен мейлинг лист от 2000 души, също четящ пиратски версии - и тийнейджър в Средния Запад, който лично извършваше част от копирането, тъй като толкова харесваше написаното от Бари, че искаше всеки да може да го чете.

Един от хората, с които общувах тогава с онлайн бекграунд, беше Горди Томпсън, който поддържаше Интернет услугите на "New York Times". Помня как Томпсън каза нещо за ефекта на това, че “когато 14-годишно дете може да взриви твоя бизнес в свободното си време, при това не понеже те мрази, а защото те харесва, имаш проблем.” Много мисля за този разговор напоследък.

Проблемът, пред който се изправят вестниците, не е че не са предвидили появата на Интернет. Те не само го забелязаха от мили разстояние - те рано осъзнаха, че се нуждаят от план какво да правят с него, и в началото на 90-те години имаха готов не само един план, а няколко. Единият беше да си партнират с фирми като America Online, бързо разрастваща се абонаментна услуга, която беше по-малко хаотична от "свободния" Интернет. Друг план беше да образоват масовите потребители за очакваното от тях поведение според законите за авторското право. Бяха предложени нови модели на заплащане от рода на микро-плащанията. Като алтернатива вестниците можеха да потърсят нивата на печалби, на които се радваха радиото и телевизията, ако станеха напълно издържащи се от реклама. Още един план беше да убедят технологичните фирми да направят своя хардуер и софтуер по-малко улесняващ споделянето, или да си партнират с фирми, поддържащи мрежи за данни, за да постигнат същите цели. И накрая оставаше "атомният" вариант: да съдят нарушителите на авторските права, превръщайки ги в примери за назидание.

Всички тези идеи бяха огласени и имаше оживена дискусия за качествата на различните сценарии. Дали DRM, или услугите с ограничен достъп ще работят по-добре? Дали да не опитаме метода с моркова и тоягата, с образоване и съдебно преследване на потребителите? И така нататък. В целия този разговор имаше един сценарий, който масово се смяташе за немислим - сценарий, който поради очевидни причини не беше обсъждан особено в нюзрумите в страната.

Немислимият сценарий се развиваше приблизително по следния начин: възможността за споделяне на съдържание няма да намалява, а ще нараства. Ограниченият достъп за членове ще се окаже непопулярен. Цифровата реклама ще намали неефективността - а следователно и печалбите. Липсата на интерес към микро-плащанията ще предотврати широката им употреба. Хората ще се съпротивляват на това да бъдат образовани да се държат противно на собствените си желания. Старите навици на рекламодателите и читателите няма да се прехвърлят онлайн. Дори трескавото съдебно преследване ще бъде недостатъчно за ограничаването на масово, постоянно нарушаване на законите. (Добре дошли отново в Сухия режим.) Производителите на хардуер и софтуер няма да възприемат притежателите на авторски права като съюзници, нито ще приемат клиентите като врагове. Позволяването от DRM на атакуващия да декодира съдържанието ще бъде непреодолим проблем. И точно както казваше Томпсън, съдебното преследване на хора, които обичат нещо дотолкова, че желаят да го споделят, ще ги вбеси.

Революциите пораждат странно обръщане на възприятията. В стандартни времена хората, които не правят нищо повече от това да описват света около тях, се възприемат като прагматици, докато тези, които си представят невероятно алтернативно бъдеще, се възприемат като радикали. Последните две десетилетия обаче не бяха стандартни. Във вестниците прагматиците бяха тези, които просто гледаха през прозореца и забелязваха, че реалността все повече напомня немислимия сценарий. Тези хора се третираха все едно са напълно побъркани. Междувременно хората, развиващи визии за популярни услуги с ограничен достъп и ентусиазирано възприемане на микро-плащанията - визии, неподкрепени от реалността, бяха възприемани не за шарлатани, а за спасители.

Когато реалността се определя като немислима, това създава своеобразна болест в съответната индустрия. Лидерството започва да се базира на вяра, докато служителите, които имат безразсъдството да изрекат мнението, че това, което изглежда като да се случва, на практика наистина се случва, биват насочвани към отдел "Иновации", където могат тотално да бъдат игнорирани. Това отхвърляне на реалистите в полза на лъжливите пророци има различни ефекти върху различни индустрии в различни времена. Един от ефектите при вестниците е, че много от техните най-страстни поддръжници са неспособни дори сега да планират какво ще правят в свят, в който индустрията, която те познават, залязва пред очите им.

* * *

Любопитното в различните планове, родени през 90-те години, е че те всички бяха в основата си един и същ план: “Ето как ще запазим старите форми на организация в свят на евтини перфектни копия!”. Подробностите бяха различни, но основната предпоставка във всички въображаеми последствия (с изключение на немислимото) беше, че организационната форма на вестника като многофункционален носител за публикуване на разнообразни новини и мнения беше по същината си разумна - и само се нуждаеше от цифрово осъвременяване. В резултат на това разговорът беше изроден до ентусиазирано търсене на надежди в безнадеждната ситуация, последвано от скептични реакции.

“Wall Street Journal имат платен достъп, така че и ние можем!” (Финансовата информация е една от малкото видове информация, която получателите не искат да споделят.) “Микроплащанията работят при iTunes, така че ще проработят и за нас!” (Микроплащанията работят само когато доставчикът може да избегне конкурентни бизнесмодели.) New York Times би трябвало да иска заплащане за съдържанието!” (Те се опитаха, с QPass и после с TimesSelect.) “Cook’s Illustrated и Consumer Reports чудесно се оправят с абонаментни такси!” (Тези издания се въздържат от рекламни приходи; потребителите плащат не само за съдържание, но и за безупречност на възприятието.) “Ще сформираме картел!” (... и ще подарим конкурентните предимства на всяка издържаща се от реклама медийна фирма в света.)

Това продължава и сега - отново и отново, като хората, посветили се на това да спасят вестниците, искат да знаят “Ако старият модел е негоден, какво ще работи на негово място?” На което отговорът е: Нищо. Нищо няма да работи. Няма общ модел за вестниците, който да замени този, който Интернет вече ни поднесе.

С разрушаването на старата икономика, формите на организация, изпипани до съвършенство за едно индустриално производство, трябва да бъдат заменени със структури, оптимизирани за цифрови данни. Вече все по-малко има смисъл въобще да говорим за издателска индустрия, тъй като фундаменталният проблем, който издаването решава - невероятната сложност, комплексност и висока цена на превръщането на текстовете в нещо достъпно за масовия читател - вече е спрял да съществува.

* * *

Дисертацията на Елизабет Айзенщайн за изобретението на Гутенберг "Печатната преса като фактор за промяната" започва с изложение на нейното изследване на ранната история на печатната преса. Тя е успяла да открие много описания на живота в началото на XV век, ерата преди появата на подвижния набор. Грамотността е била ограничена, католическата църква е била мощна политическа сила в цяла Европа, богослужебните текстове са били на латински, а най-масово срещаната книга е била Библията. Тя също така успяла да открие безкрайни описания на живота в края на XVI в., след като изобретението на Гутенберг започнало да се разпространява. Грамотността нараствала, както и книгите, написани на съвременни езици, Коперник бил публикувал епохалното си изследване на астрономията, а употребата на пресата от Мартин Лутер за реформиране на църквата слагала край както на религиозната, така и на политическата стабилност.

Това обаче, върху което се е концентрирала Айзенщайн, е колко историци са игнорирали прехода от едната ера към другата. Описването на света преди или след разпространението на печатната технология е било детска игра; тези дати са били на безопасна дистанция от разместването на пластовете. Но какво се е случвало през 1500 г.? Сериозният въпрос, който книгата на Айзенщайн задава, е “Как сме стигнали от света преди печатната преса до света след нея? Как е изглеждала самата революция?”

Оказва се - хаотична. Библията била преведена на местните езици; дали това е било благодат от образователна гледна точка, или дело на дявола? Появили се еротичните романи, предизвиквайки същата гама от въпроси. Масово се разпространявали копия от текстове на Аристотел и Гален, но директният сблъсък със съответните текстове разкривал, че двата източника не си съответстват, което хвърляло петно върху вярата в античните учени. С разпространението на новата технология, старите институции изглеждали изчерпани, докато новите изглеждали ненадеждни; в резултат на това хората почти буквално не знаели какво да мислят. На кой да вярваш, ако не можеш да вярваш на Аристотел?

По време на резкия преход към печата, експериментите са се разкривали като повратни точки едва в ретроспектива. Венецианският печатар и издател Алдус Мануциус изобретил по-малките octavo томове (с една осмина размер - б.пр.), заедно с курсивния набор. Това, което тогава изглеждало като незначителна промяна - вземането на книгата и намаляването на размерите й - в ретроспектива било прието за ключово нововъведение в демократизацията на печатното слово. С превръщането на книгите в по-евтини, по-достъпни, по-преносими и поради това по-желани, те разширили пазара за всички издатели, повишавайки още повече ценността на грамотността.

Ето така изглеждат истинските революции. Старите механизми стават негодни, преди на тяхно място да се появят нови. Значимостта на всеки отделен експеримент не е очевидна в момента на появата му; големите промени спират, вместо тях се разпространяват малките промени. Дори революционерите не могат да предскажат какво ще се случи. Колективните споразумения, че основните институции трябва да бъдат запазени, се обезсмислят от самите хора, които сключват тези споразумения (и Лутер, и църквата са настоявали в продължение на години, че каквото и друго да се случи, никой не говори за схизма). Старите социални договори, след като бъдат разрушени, не могат нито да бъдат поправени, нито бързо заместени с други, тъй като всякакъв подобен договор се затвърждава в продължение на десетилетия.

Така е и в наши дни. Когато някой иска да знае какво ще замени вестниците, той всъщност иска да му кажат, че не изживяваме революция. Той иска да му кажат, че старите системи няма да станат негодни, преди новите системи да бъдат налице. Той иска да му кажат, че някогашните социални договори не са застрашени, че основните институции ще бъдат запазени, че новите методи на разпространение на информация ще усъвършенстват предишните практики, вместо да ги пратят в небитието. Такива хора искат да чуят лъжи.

А все по-малко и по-малко стават хората, които могат убедително да изрекат подобна лъжа.

* * *

Ако искате да знаете защо вестниците имат толкова голям проблем, най-очебийният факт е следният: инсталирането и работата на печатната преса са изключително скъпи. Този икономически аспект, нормален от Гутенберг до наши дни, ограничава конкуренцията, същевременно поставяйки на везната положителни резултати за притежателя на печатницата; чудесна двойка от икономически ефекти, които се подхранват един друг. Във въображаем град с два перфектно балансирани вестника единият вестник рано или късно ще постигне някакво малко предимство - топ-новина или важно интервю - към който момент и рекламодателите, и читателите ще започнат да го предпочитат, макар и в незначителен мащаб. В резултат на това за вестника ще бъде по-лесно да получи следващите пари от реклама при по-ниски разходи в сравнение с неговия конкурент. Това ще увеличи неговата доминация, което допълнително ще задълбочи тези предпочитания - и процесът ще се повтаря отново и отново. Крайният резултат е географско или демографско сегментиране между вестниците - или монопол на единия вестник върху локалната масова читателска аудитория.

В продължение на дълго време, всъщност по-дълго от живота на който и да е във вестникарския бизнес, печатната журналистика се е преплитала с тези икономически фактори. Разходите за печат са създали среда, където супермаркетите имат желание да субсдират кореспондентския пункт в Ирак. Това не се дължи на някаква дълбока връзка между рекламата и отразяването на събития, нито има нещо общо с реални желания от страна на супермаркетите да наливат бюджета си за маркетинг в международни кореспонденти. Това е било просто съвпадение. Рекламодателите са имали твърде малък избор извън това да използват парите си по този начин, тъй като всъщност не са имали какъвто и да е друг рекламен носител.

Някогашните трудности и цените на печата са принуждавали всеки да го прави в подобен набор от организационни модели; това сходство ни е накарало да смятаме Daily Racing Form и L’Osservatore Romano за част от един и същ бизнес. Това, че връзката между рекламодателите, издателите и журналистите е ратифицирана от един век културни практики, не я прави по-малко съвпадение.

Ефектите на намаляване на конкуренцията поради цената на печата бяха премахнати от Интернет, където всеки плаща за инфраструктурата, след което всеки може да я използва. И когато супермаркетът, локалният дистрибутор на бяла техника, юридическата фирма, търсеща да наеме секретарка - и хлапето от съседната улица, продаващо колелото си, вече можеха да използват тази инфраструктура, за да се измъкнат от досегашните си взаимоотношения с издателя, те го сториха. Така или иначе те никога не са давали съгласието си да финансират кореспондентския пункт в Ирак.

* * *

Печатните медии вършат голяма част от сериозната журналистическа работа на обществото, от "наводняването на района" - отразяването на всеки аспект от мащабен новинарски сюжет, до ежедневното досадно занимание да присъстват на срещата на общинския съвет, в случай че изникне нещо интересно. Това покритие на новините създава предимства дори за хората, които не четат вестници, защото работата на печатните журналисти се използва от всички - от политиците, през прокурорите и радиоводещите, до блогърите. Вестникарите често отбелязват, че вестниците донасят ползи за обществото като цяло. Това е истина, но няма нищо общо с наличния проблем; аргументът “Ще усетите липсата ни, когато ни няма!” никога не е бил основа за кой знае какъв бизнес-модел. Така че кой ще отразява всички тези новини, ако някакъв сериозен процент от заетите в момента във вестникарския бизнес хора изгубят работата си?

Не зная. Никой не знае. Всички ние колективно изживяваме момента от 1500 г., когато е по-лесно да кажем какво вече не работи, отколкото какво ще се появи на негово място. Тази есен Интернет навършва 40 години. Достъпът за масови потребители съществува за по-малко от половината от този период. Употребата на Web като нормална част от живота за мнозинството от хората в развитите страни е от по-малко от половината от този период. Ние тъкмо сме навлезли в това. Дори революционерите не могат да предскажат какво ще се случи.

Представете си през 1996 г. да приканите някой разбиращ Мрежата човек да изкаже мнение за потенциала на craigslist, тогава навършил само година и все още непревърнал се в голяма фирма. Отговорът, който почти със сигурност бихте получили, би бил екстраполация: “Мейлинг листите могат да бъдат силни инструменти”, “Социалните ефекти се преплитат с цифровите мрежи” и други подобни празни приказки. Това, което никой не би ви казал - и не би могъл да ви каже, е това, което всъщност се случи: craiglist се превърна в решаващ компонент от онлайн инфраструктурата. Не идеята за craigslist, или бизнес-моделът им, или дори софтуерът, стоящ зад сайта. Craigslist сам се разпространи, за да обхване стотици градове, и се превърна в част от масовите представи какво е възможно в наше време. Експериментите се разкриват като повратни точки едва в ретроспектива.

В постепенния преход на craigslist от "интересен, макар и незначителен експеримент" до "фундаментален и променящ фактор", има един възможен отговор на въпроса “Ако старият модел вече не функционира, какво ще работи на негово място?”. Отговорът е: нищо няма да работи, но всичко би могло. Сега е моментът за експерименти - много различни експерименти, всеки от които ще изглежда също толкова незначителен при стартирането си, колкото беше craigslist, колкото беше Wikipedia, колкото са били и octavo томовете.

Журналистиката винаги е била субсидирана. Понякога това са били веригите от супермаркети и хлапето с колелото. Понякога е бил Ричард Мелън Скейф. Все по-често това сме вие и аз, отделяйки от нашето време. Списъкът с модели, които гарантирано работят в наши дни, като Consumer Reports и NPR, като ProPublica и WikiLeaks, не може да бъде разширен така, че да обхване всеки общ случай, но пък и нищо няма да е отговор за общия случай.

Обществото не се нуждае от вестници. Това, от което се нуждаем, е журналистика. В продължение на век императивите да бъде подкрепяна журналистиката и да бъдат подкрепяни вестниците са били толкова тясно обвързани, че са били неотличими един от друг. Това е било чудесно съвпадение, но когато това съвпадение приключи, както сега това става пред очите ни, ще се нуждаем от много други начини да подкрепяме самата журналистика.

Когато изместим вниманието си от "спасете вестниците" към "спасете обществото", императивът се променя от "да запазим сегашните институции" към "да правим това, което проработи". А това, което работи в наши дни, не е същото като това, което е вършило работа някога.

Не знаем кой е Алдус Мануциус на съвременната епоха. Би могъл да бъде Крейг Нюмарк или Катерина Фейк. Би могло да бъде Мартин Низенхолц или Емили Бел. Или би могло да бъде някое 19-годишно хлапе, за което малцина от нас са чували, работещо върху нещо, което няма да осъзнаем като жизненоважно, докато не отмине поне едно десетилетие. И все пак всеки експеримент, замислен да осигури нови модели за журналистиката, ще бъде нещо по-добро от криенето от реалността, особено в година, когато за много вестници немислимото бъдеще вече се е превърнало в минало.

През следващите няколко десетилетия журналистиката ще бъде изградена от застъпващи се специални случаи. Много от тези модели ще разчитат на аматьори за изследователската работа и писането на текстовете. Много от тези модели ще разчитат вместо на печалби на спонсорство, отпускане на помощи или дарения. Много от тези модели ще разчитат на запалени 14-годишни деца да разпространяват резултатите. Много от тези модели ще се провалят. Никой експеримент няма да замести това, което губим в момента с отмирането на новините върху хартия, но с времето натрупването на нови експерименти, които работят, може да ни даде журналистиката, от която се нуждаем.

Новината на деня: якутски крави със сутиени

Колкото и да не съм податлив на медийни истерии, просто не мога да пропусна тази фундаментална новина. Цитирам накратко (курсивът е мой):

Интересен начин да повишат млеконадоя в руското селище Оймякон избраха местните жители. Там хората намериха предназначение на сутиените, които според самите тях така или иначе не вършели работа на жените им.

Сега фермерите се заловиха лично да шият сутиени за виметата на кравите, за да ги предпазят от силните студове и така да си осигурят необходимото количество мляко, съобщи МИГнюз.

"Най-впечатляващ бе моментът, когато по време на тръс се смъкваха сутиените на някои крави. Тогава те, чисто по женски, си ги оправяха с копита.", разказват очевидци.

Дето се вика: говорим ти дъще, сещай се снахо :)

Поздрав за колегите по повод гениалната новина:

P.S. Не, това не е събитието на деня. Събитието е този феноменален запис на Крисчън Бейл по време на снимките на Terminator: Salvation. Операторът минал зад него по време на работа на снимачната площадка, за да оправи осветлението, и Бейл избухнал. Каруцарска лексика от най-висок клас :)

Коритаров not live

Жалко за Нова ТВ. Разбирам реакциите на новите собственици, особено предвид поведението на Коритаров (и в частност спрямо Юрген Рот по време на гостуването му). И все пак някак си твърде грубо, директно и цензурно звучи. Отдавна не го гледам - както заради тона на водене, така и заради личната му липса на морал (трябваше да се оттегли, когато му извадиха досието, а не да се оправдава). И все пак по своему ми е криво, защото в някаква степен той е представител на едно изчезващо поколение журналисти. Което аз уважавам ако не друго, най-малкото заради годините, в които те правиха журналистиката, което ние сега само можем да мечтаем да правим. Те имаха шанса да бъдат живи свидетели на събития, които сега няма вече как да се случат.

Някой би казал: "ами добре че го махат - тъкмо ще има повече място за нови лица". Съжалявам, но ще цитирам още един представител на същото поколение - Бочаров. Да, ама не. Колкото и да не харесвам Коритаров и вече бившото му предаване, няма друг в момента в която и да е от големите телевизии, който да може да постигне неговото ниво. Бареков ли? Хайде не ме разсмивайте. Винаги ще предпочитам самозабравил се професионалист от старата гвардия пред всякакви некадърни парвенюта - и бих застанал твърдо зад него, въпреки че, както казах многократно досега, не го харесвам като стил, поведение и всичко останало. Дори когато един кадърен човек премине границата, в която да го търпят на работното му място, той си остава кадърен. Жалко за Нова, защото с това те окончателно обезглавяват този блок (при цялото ми уважение, Лора просто не умее да поддържа критичен тон и сама на екран ми стои някак...)

Не знам да вярвам ли на слуховете за Вальо Златев, който след интервюто с една от информаторките на Рот уредил изхвърлянето му от Нова. Иска ми се да не е вярно, най-малкото заради новите собственици. Но тъй като нямам достатъчно информация отвътре, трудно ми е да съдя доколко това е възможно да е истина. Засега го поставям само в графата "вероятни, но непотвърдени слухове". Също така ми е твърде любопитно коя ще бъде следващата му месторабота. Това ще покаже дали са му останали още някакви приятели и/или покровители...

Междувременно чета в New York Times, че "лицето на промяната" Обама ровичкал дълбоко в личните неща на кандидатите за пост в неговата администрация. Уважавам поривите му да няма конфликти на интереси, но според мен той прекрачва разумните граници. Дневници? Електронна поща? Абе, холан, има ли такива неща като "лично пространство"? (Ще го река по вашему, щото вие български не разбирате - абе вие да сте чували за privacy?)

Какво значи това да съобщаваш за всичко, с изключение на глобите за паркинг под $50? Всички публикации в блогове, всичко във FaceBook? Та дори и всички никове в чатове и форуми? Плюс всички биографии, които си подавал някъде за последните 10 години? Хайде, за теб самия - нали кандидатстваш за пост - да разберем подобно ровичкане. Но и за членове на семейството, включително възрастни и живеещи отделно?! Че и за имиграционния статут на бавачката, икономката и шофьора?

А дори у нас се намериха хора, които да повярват на неговата реторика...