Трето ниво

- Да, заповядайте, седнете. Свободно е. Кафе ли? Да, с удоволствие. Не успях да закуся. Да, по време на полета ще дадат кафе, знам. Но тук е по-хубаво. Тук като цяло е хубаво. Защо да е неуютно? Ами да, нито тук, нито там. Прекрасно е така. При вас това се нарича “вкъщи”, знам. Не, не кафенето на летището, естествено, че не. Това чувство.

- Не, не половинката ми ме изпращаше. Много сте наблюдателен. Да, и аз ви забелязах. Не, любим човек. Чудесен човек. Разделихме се днес, всъщност. Не, не за седмица. Завинаги. Но още не го знае.

- Нищо не се е случило, просто дойде моментът. Ние винаги сами знаем кога е настъпил моментът. И можем сами да решаваме. Тези, които са на първо или на второ ниво - те нищо не решават. Аз съм на трето, ние можем.

- Трудно е за обясняване. Наистина ли ви е интересно? Разбирате ли, ние не сме като всички други. Умеем едно нещо, нещо много важно. Можем да правим така, че човекът да се чувства така, както винаги е искал да се чувства. Неразбираемо ли звучи?

- Ето вие, например, искате да се чувствате сякаш сте най-добрият? Че ви обичат и никога няма да ви изоставят? Че вече не сте сам, че повече не се налага никъде да бягате, че сте дошли където сте искали? При вас това се нарича - “аз съм вкъщи”. Като в ръцете на мама? Може и така да се каже.

- Ами, това го има у нас. Не, не са ни учили, такива се раждаме. Просто ние сме създадени за това. Ето вижте, в телефона си имам фенерче. Включвам го и го насочвам към вас. И вие се оказвате в това... поле? в този лъч? И в него сте съвсем различен, и за вас всичко е съвсем различно. Такова, каквото сте искали. Горе-долу така работи, но не е в телефона. А вътре в мен.

- Аз съм трето ниво, мога да го изключвам. Страхотно е. Така имам заряд за няколко души. Първо ниво не могат така, те се включват само веднъж и това е. Докато не се изчерпат. И лъчът им е по-слаб. А на десето въобще нито да се включваш, нито да се изключваш не е нужно, то само си грее на всички страни, залива всички наоколо. Но такъв е имало досега само един.

- Малко сме, да. И малцина знаят за нас. Не, не е тайна. Просто - защо? Не, мерси, вино не искам, още едно кафе, моля.

- Не, никой не ми посочва, сам избирам. Не знам. Някак си виждам на кой има нужда да му дадеш. Не, реално всички имат нужда, но не мога да се разкъсам, така че да има за всички. И без това нямам чак толкова много в себе си, трето ниво съм, не пето. Просто виждам. Гледам човека и виждам какъв ще стане, ако го заредя със себе си. А стават просто поразителни! Такива, каквито трябва. И после, когато всичко приключи, са други завинаги.

- Естествено, че не разбират. Защо им е? Те си мислят, че просто най-после им е провървяло. После изобщо нищо не мислят, просто живеят. Не, естествено, че не го ценят. На нас това не ни е нужно. Ние не изпитваме глад. Защо ни е хляб, ако ние самите сме хляб?

- О, това много рядко се случва. Такива съвпадения са почти невъзможни. Но ми харесва, че помислихте за това. И аз често съм мислил за това. Имах една любима. Прекрасен човек. Аз я избрах. Или поне така си мислех. Но с нея нещо не беше както трябва. Прегръщах я и не можех нищо да направя. Просто се залепвах за нея и лежах като в топла вана. И да се откъсвам от нея беше като да излезеш от гореща вана на студа навън. Сякаш са те изключили от система. Така разбрах, че и тя е от нашите.

- Не, това не може, не. Не сме създадени за това.

- Не, мерси. Ще се оправя, нямам багаж. Никой не ме посреща. Още не е време за това.

- Не, и това не. Вече казах - още не е време за това.

Конгруентност на общуването

Посвещава се на конгруентността на общуването.

— Защо убихте мъжа си?
— Той открадна моите родители.

Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.

— Пояснете?
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (когато се държиш добре). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.

И ти идва времето да се омъжиш.

Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".

Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.

Озадачената от това събитие дъщеря...

— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.

— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.
— Да.

— И как се случи то?
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".

— И вие го нарекохте така?
— И аз го нарекох така.

Есен

 Всякакви сходства
с реални лица и събития
са тотално съвпадение

Те винаги се караха. Винаги. Не че не умееха другояче, но тя имаше избухлив характер, а той беше твърде обидчив. Още от първия ден, когато за първи път се запознаха, когато и на двамата им спря дъхът, когато разбраха, че са се намерили един друг. Даже тогава - защото тя веднага изсумтя: да бе, нищо особено не е, изобщо не е моят тип, а той, естествено, отговори със същото, изпъчвайки гърди и изсумтявайки. В караници мина първата им среща... После втората...

Продължавайки да се карат, те се нанесоха да живеят заедно и винаги се смееха, като ги питаха как успяват да го правят - защото знаеха, че с никой друг не се карат. Само помежду си. Защото даже да дишат при раздяла им беше тежко. Тя се смееше. Винаги се смееше. Той се гордееше - никой друг нямаше такава жена, и тя се караше само с него. И той вече не помнеше, а и не искаше да помни какво е било, когато нея я е нямало. Карайки се, решиха да се оженят. Дори на сватбата се караха - но всички свикнаха и всички им завиждаха. Не защото искаха да се карат, а защото искаха такава жена и такъв мъж, с които така да се карат - като с никой друг. И да се смеят след това. Да се смеят гърлено - така, както умееше само тя. И някой като него да гледа с обожание, когато някоя като нея се смее така...

Но веднъж тя наистина се скара с него, а той действително ѝ се обиди. И те спряха да се карат. И станаха образцова двойка - бяха пределно вежливи и усмихнати, защото повече не се караха. И тя все по-рядко се смееше гърлено...

Той не се караше с нея, когато тя си събираше багажа, не се караше, когато я изпращаше до таксито, не се караше, когато казваше, че всичко е наред. Усмихваше се, когато махаше след нея... Усмихваше се, когато се качваше в апартамента с празния гардероб. И едва качвайки се и виждайки още веднъж празния гардероб, той разбра окончателно: вече няма с кого да се кара, което означава, че вече и няма с кого да се усмихва... Той си наля голяма чаша уиски, запали цигара, въпреки че не пушеше, и излезе на балкона - оставаше му само да чака....

Всичко ще бъде наред

Woman in the rain © berdaku

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!

Шепот в мрака

"Замалко, ама."

Ако пушехме, сигурно щяхме да се виждаме един друг като червени точки в мрака. В нощта има една странна свежест и особена, почти есенна тъмнина, която с лекота поглъща звездите. На улицата мирише на влага и гъби, на зрели ябълки, обсипали дърветата и накланящи клоните към земята. Макар че уж е още рано за ябълките - есента още не е настъпила, въпреки постоянния дъжд, създаващ илюзията, че сме някъде в края на октомври.

Ако пушехме, щяхме да се виждаме един друг като червени точки - и можеше да мълчим и да наблюдаваме как проблясват звезди на края на цигарите, при всяко дръпване. Тя обаче ги спря отдавна, а аз никога не съм ги почвал; бихме се изгубили, бихме се разтворили безследно в мрака, ако мълчахме. Бродим по мократа от дъжда трева и разговаряме. Странно е някак – след толкова години като че ли можем да говорим за всичко. Не да преразказваме накратко съдържанието на миналия си живот, не да открехваме внимателно сърцето, най-важното - това, което трябва другият да знае, но за някои винаги ще си остане тайна. Просто разговаряме. Сега вече може да почукаш на всякакви врати, или по-скоро вече знаем кои врати не си струва да отваряме, за да не изпопадат от тях върху главите ни прашни кутии, закачалки, стари обувки и прочие неизхвърлени боклуци.

Странно е някак - да не се боиш да питаш, да не би да чуеш нежелан отговор, или въобще нищо да не чуеш. Да не се опасяваш, че ще изглеждаш лишен от такт. Или празноглав. Или повърхностен. Или че ще изръсиш някоя глупост. Не е нужно да се безпокоиш дали няма да засегнеш опасна тема – много от тях отдавна са открити и отбелязани на картата, а други, досега неизлезли на бял свят (знам, че ги има)… – нима няма да намерим в себе си търпение и деликатност, за да не отидем твърде далеч?

Разговаряме, и си мисля: какво хубаво още се крие зад завоя, до който още не съм стигал? И се усмихвам.

Не пушим, затова изобщо не се виждаме в мрака. Но се чуваме един друг.

Което е много по-важно.

The desperate kingdom of love

Усещането е толкова трепетно и остро, сякаш никога не е имало нищо преди. "Е, ние сме възрастни хора, бла-бла-бла" отива на кино, няма ги всичките тези глупости – това е при тези, които си търсят "спътник в живота", или "партньор за взаимни удоволствия", които им е скучно и просто трябва да се онождат с някого, просто да се поизчукат "без обвързване", или да се оженят за някой "подходящ"... Колко мъртви са тези думи, в кавичките – вонята от тях достига до мен дори през екрана. Тези, които възприемат нещата така, не са ли живи мъртъвци?

Когато се влюбваш истински, това винаги е толкова случайно и неочаквано, и сякаш дори някак си ненужно в конкретния етап. Не си готов, всичко това (вече) не те засяга – уверен си – мислил си си, че това повече не може да се случи с теб, особено пък сега. По дяволите, ако ми бяха казали половин година по-рано, бих се разсмял с горчивина, "бе вие ебавате ли се с мен?..."

Пропускаш първите симптоми – глупавата усмивка при мисълта за нея – тя просто е такава… такава… страхотна, какво го увъртаме.

Когато се влюбваш истински, е адски наивно.

Много е странно, къде се дява и как бързо изчезват привидно здраво залепналите наслоения на цинизма. Красотата на музиката отново предизвиква сълзи – става ти ясно "заради какво е направено това" – и някъде в теб се заражда нещо подобно, от същия материал.

Как се включва тази програма? Как работи това?

След като разочарованията са ликвидирали, унищожили, смазали у теб тази способност.

След като някога изграденото кралство се е рушило бавно и болезнено, как после е изтлявало и гнило, и ти си тлял и гнил с него.

Няма никаква истина, никаква вечност, никаква романтична памет.

След като някой, който дълги години ти е бил любим, ти става просто добър познат.

А този, който си считал за красив и благороден, се отнесе с теб толкова уродливо, че да не ти остане и една жива емоция, освен оглушителен, всепоглъщащ шок, и контузен от този шок, още дълго ще се усмихваш в лицето му, сякаш нищо не се е случило.

След като започнеш да считаш за уродлив самия себе си.

След като пред теб изведнъж като на операционна маса се покаже цялата неугледност и порочност на човешката натура, и ти в ужас "никога, никога повече", не избягаш надалеч, свивайки се от отвращение при мисълта за сближаване с който и да е, принципно…

Но ето че тя просто взема твоята ръка в своята, стопля замръзналите ти пръсти с устни, и ти замираш от наслада. Без притеснение, просто отдавайки се изцяло. Още сега, отдавайки се. И ако така постъпеше някой друг, би имало неловкост, раздразнение, или дружелюбно-снизходително "е, щом искаш"… но нищо дори наподобяващо това, което се случва сега. Вече разбираш какво се случва. Ти отново си на тази странна земя, в това desperate kingdom of love, падаш или летиш – не е много ясно, и да се съпротивляваш, да забавиш темпото може само в началото, и го правиш, слабо, опитвайки се да разреждаш това със срещи с други хора, но…

Само тя е Жената. Това осъзнаване е толкова несъзнателно и безпогрешно, тотално и безкомпромисно.

Иска ти се да се смееш и да плачеш едновременно, защото е непоносимо прекрасно – това, което се случва с теб, и защото знаеш, че това чувство е смъртно.

Проблемът с пода

(Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни)

На третия ден нонстоп дъжд ѝ свършиха цигарите и тя реши да излезе от къщи и да дошляпа до магазина. Същевременно да види що за купчинка се е натрупала до оградата. Май вчера се е появила. Или онзи ден?
Завчера ѝ звъня ухажорът ѝ. Тя си повтори наум думата и се засмя – за първи път в последните дни.
Тя се беше прибрала по родните места, за да може малко "да си полежи в леговището, да си оближе раните" - така каза на най-добрата си приятелка, която знаеше какво се беше случило.
Макар че всъщност нищо особено не се беше случило. Човекът, с който тя ходеше през последната половин година, я беше зарязал. Но това не се случваше чак толкова рядко. Тя плака, напива се, седя по цели нощи у приятелки и дори една нощ реши да си реже вените – но в това режевенозно настроение пристигна в празната родна къща, и набързо ѝ мина. Оттогава прекарваше там такива дни. Намираше си някаква работа за вършене и след седмица беше като нова.
А ухажорът така и не разбираше, че няма да го огрее. Ето днес отново звъня и каза: "Знам къде си. Да ти донеса нещо?". Тя му беше затворила телефона.

Трябваше обаче да отиде за цигари.

Тя си облече якето и голямата шапка за дъжд, която ѝ беше останала от дядо ѝ.
Излезе от вратата и тръгна към портата и изведнъж видя, че до чимшира, който беше там, с гръб към нея седеше човек. Не беше купчина, а човек седеше на земята, отпуснал ръце и отметнал глава в протрита шапка. От ръката му беше паднал пистолет. Тя го заобиколи и се изплю: беше чучело. Стара ватенка, панталони и ръкавици, натъпкани със слама. В шапката беше набита сламка и за нея беше закрепена с безопасна игла голяма снимка на ухажора ѝ. Пистолетът беше детски, пластмасов.
- Пу, дагоева! – тя срита чучелото с крак и си помисли, че трябва да изчака слънцето и жегата, за да изсъхне тази гадост и да може да я изгори.
Излезе от портата, измина буквално петдесетина метра до ъгъла, когато я догони кола.
- Госпожице, да ви откарам до хоремага? – беше ухажорът.
- Майтапчия, - озъби се Тя. – Мадам Тюсо на половин работен ден.
И тръгна нататък.
Той изскочи от колата, обърна я към себе си и изведнъж падна на колене, върху мокрия асфалт на калната улица. Обхвана я през краката.
- Недей - заяви тя. – Не обичам никого.
- Ако никого не обичаш и през цялото време сменяш мъжете като носни кърпички, защо сред тях, в този… в това… - той се запъна - в тази върволица няма място и за мен? С какво съм по-лош? С какво?! – той вече почти крещеше.
- Имаш ли цигари? – попита тя.
- Имам, естествено, - отвърна той.

Тя го хвана за ръка и го поведе към къщата.

Направиха го още в коридора, почти без да се събличат: той не можеше да изтърпи повече.
После тя се протегна за дънките си и обличайки ги, го подкани:
- Айде, да те няма. И ми остави цигари.
- В колата имам цял стек.
- Донеси ми три кутии и изчезвай.
- Евтиния. - рече той.
- Направо жълти стотинки. - кимна тя.
- Добре де, никого не обичаш - каза той. – Случва се. Нещо като тъжна безчувственост. А някога ще можеш ли да обикнеш? Не мен, къде ти! Някого.
- Мечтая да обикна - отвърна тя. – Не знам какъв ще бъде - умен, богат, или ще е пълно нищожество. Но ще умирам от покорство, разбираш ли? И ще ми се прииска да му мия пода в мръсната му къща…
- Моля? – попита ухажорът. – Как така?
- Ще мия подовете в къщата му, ще пълзя на колене, ще изстисквам парцала в кофата и от това ще свършвам от щастие…
Изведнъж той я стисна за гърлото.
- Пусни ме… - захриптя тя. Той обаче стискаше здраво.

- Ваше превъзходителство, г-н съдия! - той се прокашля. - Защо извърших това ужасно престъпление?
Трагедия в три действия. Действие първо. Аз съм на 21. Влюбвам се. Правя предложение. Отказ. "Много си добър, но… Нужен ми е друг човек. Да му мия подовете и да бъда щастлива". Действие второ. Аз съм на двайсет и шест. Приятелката ми в порив на интимност говори за бившия си: "Бях готова на всичко, само да остане с мен, подове миех, с ей тези ръце" - и показва наманикюрените си пръстчета… Действие трето. Аз съм на 33. Но защо не аз, ваше превъзходителство? Правя ѝ подаръци, целувам ѝ ръцете и краката, посрещам я и я изпращам, готов съм да дам целия си живот, в радост и нещастие, докато смъртта ни раздели, аз съм умен, свестен, силен и богат, а тази кучка има нужда от някакъв гъз, на който да мие подовете. Затова я удуших, а после за по-сигурно я и заклах! – той извади с лявата си ръка автоматичен нож; с щракване от него изскочи синьо острие. – Но първо ѝ белязах лицето… - и той убоде бузата ѝ с острието на ножа; капчица кръв се търкулна надолу, оставяйки бледа алена диря.
- Мили мой - изведнъж прохриптя тя. Той леко поотпусна гърлото ѝ. – Мили мой, скъпи, любими, прости ми, обичам те - шепнеше тя, - обожавам те, искам да бъда твоя робиня, ще ти мия подовете…
- Сега - озъби се той. – Още сега.
- Да, да, да - тя се разрева. – Сега и завинаги.
Той я хвана за косата и я поведе към колата.

Пътуваха, без да продумат.
При супермаркета той спря.
- Отивам да купя кофа и парцал - каза хладно той.
Погледна я. Плю си на пръста и изтри следата от кръв от бузата й. Тя го хвана за ръката и я целуна. Изведнъж устните му потрепнаха.
- Прости ми - той я прегърна. – Напълно обезумях. Ще ми простиш ли? Не ми трябва да миеш никакъв под, хайде да се прибираме у дома…
- Все пак купи кофа и парцал - прошепна тя. – Каза, че ще го сториш…
Той я целуна.
После влезе в магазина.
Тя излезе от колата, огледа се и вдигна ръка. Спря очукана лада-такси, прозорецът ѝ се отвори:
- Накъде?
Тя назова адреса. Шофьорът кимна. Тя седна.

Ами ако?

И тя казва: ами ако бях друга? Ама съвсем друга.

Той я гледа ехидно, усмихва се само с очи и уточнява: в какъв смисъл друга? Че има най-различни други.

Естествено, че са различни, - възклицава тя и се удивлява как той не разбира веднага, - но не говоря за всякакви други, а за много конкретни други. Такива - изключително красиви други. Не такива като мен.

Той свива рамене: все пак не разбирам. Може ли малко по-конкретно?

И тогава тя се замисля, заглежда се някъде в тавана, мисли си, че може би би трябвало да го боядисат. И още трябва да се изпрахосмуче и измие подът, че дори и като гледаш тавана, се вижда каква кочина е. Но подът и боядисването на тавана са за по-нататък. А сега й е нужно спешно да си формулира мислите. Допреди малко тя знаеше със сигурност - буквално й беше на езика, тичаше там като побъркана мартенска мравка. Сега, ей сега. И тогава тя си спомня: по-конкретно? - печели време, опитва се да говори с по-малко думи, за да се разбира веднага, - Добре, по-конкретно. Ей такава съвсем различна - краката да ми почват от ушите, косата да е до коленете, талията да ми е такава, че да я обхванеш с ръце и още място да остава, очите да са огромни и зелени, устните - дебели, носът - фин, а челото - огромно, толкова голямо, че отдалеч да се вижда колко умна съм.

Той я спира: чакай, какво общо има тук умът? Започна с външността - не се откланяй, продължавай, слушам те.

Тя замлъква и мисли какво още е останало извън списъка. И разбира, че поне по този параграф като че ли това е всичко. Така и казва: това е.

И това е всичко? - той изглежда разочарован. - И това е твоето загадъчно "да бъдеш друга?"

На нея й става супер-обидно, почти до сълзи: не, естествено, че не! - Аз тепърва започвам. Но нали ти самият каза, че ако е за външността, да продължавам за външността. А за външността казах вече всичко. Мога да продължа нататък - вече не за външността.

Той мълчи и на нея й се струва, че той също мисли, че трябва непременно да се измие подът. А може би пък не. И тя вече почти започва да доразвива тезата си, но тук той се обажда: А, не! Почакай. Дай сега аз да кажа. За какво са ти крака от ушите? Това е някаква безумно странна конфигурация. Ето, представи си - няма шия, няма брадичка, няма гърди (на това знам, че би се зарадвала!), няма коремче - няма нищо, само крака. Отврат - това звучи като филм на ужасите!

Тя се ядосва и го прекъсва: ама ти самият перфектно разбираш, че просто изразът е такъв!

Той я гледа: да, разбирам. Но представи си, че беше казала, че искаш това. Вълшебниците, знаеш ли, не са непременно отличници по анатомия - имат си малко по-друга специализация. И си представи, че би получила точно това - зелени очи, коса, а всичко останао - само крака. И талия направо на краката - някъде при колената. Впрочем и така ти обхващам талията. Между другото, който не успява да я обхване, не талията е виновна - ръцете са му малки, кой е виновен за това? Та така - сега имам въпрос: наистина ли ти трябва нещо такова? Защото на мен - не. И за какво ти е коса до коленете? Ще ти е твърде топло. Че и цялата къща ще е в косми. Не спори - давай нататък.

Нататък. Добре. Тя има още много нататък. И казва: и бих била супер-умна. Много по-умна от всички. Най-умната на света.

Той не слуша и я прекъсва: това вече дори и няма да го обсъждам. Ти всичките тези всички не ги познаваш въобще. И всъщност ти и така си си най-умната, накъде повече?

Идиот! - зачервява се тя и разбира, че по-нататък няма смисъл да обсъжда това. Добре, - продължава тя, внимателно подбирайки думите си, - бих могла примерно да съм спец по оправяне на компютри, да правя лазаня, или да карам кола, или...

Той на секундата размахва ръце: За нищо на света! Ако умееше да оправяш компютри, или да правиш лазаня, за какво бих ти бил аз? Сори - не съм съгласен. Тези, които умеят, да отиват да си живеят някъде другаде. Не става! Давай нататък.

Тя не може повече да си спомни какво е било нататък. Определено знае, че е имало нещо. Но не помни. Затова изсумтява: обърка ме, забравих всичко! Имаше още много. Ама чакай, поне на това отговори - все пак, ако бях съвсем друга?

Той кой знае защо се усмихва, сякаш е измислил най-важния довод - този, който ще обясни всичко. Знаеш ли, - казва той и се приближава, - ако беше друга, за нищо на света не би погледнала този идиот с дългата коса, черната риза и коженото яке в "Баба Яга" - тогава. А ако не би го погледнала, каква разлика има каква би била?

По-силно

Има основи, на които се крепи светът. Целият свят. Той наистина се крепи на костенурки и слонове, просто костенурките на всички са различни.

Всеки си има свои собствени костенурки. Тези, при които се прибираш вечер: погали ме, моля те, и помълчи. Помълчи така силно, че да чуя как мълчиш. За да разбера за какво мълчиш. Тихо... Мълчи, моля те, само че по-силно.

Напоследък съм започнал да чувам зле. Когато тихо мълчиш или силно говориш, не мога да те чуя. Не чувам негодуванието сутрин, нервозността ти вечер. Не чувам почти майчинското: какво става? - късно нощем. Късно през нощта, защото сме на различни краища на костенурката. Тя седи някъде на дясната предна лапа и внимателно се опитва да разбере как стоят нещата на лявата задна. На лявата задна всичко е наред. На лявата задна е паднал сняг. Но този сняг е измамник. Той пада за час, струва ти се, че този път ще се задържи задълго. А той само си играе с теб. Разиграва те, както в детството те разиграваха момичетата. Разиграваха те, казвайки, че знаят къде са тайните ти, които си крил ежедневно. Криеше ги сам - съвсем сам. Само за себе си. Понякога още и за Нея, единствената. За да я придърпаш и да й кажеш: гледай, но на никого не разказвай, обещай! Но главното, за да отидеш, когато няма никой, и да ровиш из тайните си. Да ровиш, докато не се покаже разноцветното и скъпоценното. Няколко мига на любуване, и после бързо отново да го скриеш. На никого. Ни-ко-го. Освен на Нея. Но само веднъж.

Снегът те разиграва. Сутрин го има, през деня вече го няма. Той ти се подиграва, подиграва се на твоите слонове, костенурки и прочие. Изглеждат му смешни. И с право. Той е вечен, а ти... Кой си ти?

Ти си никой. Ти си всичко. Ти съществуваш. Това е най-важното. Можеш да пипнеш, да ощипеш, да се стреснеш: ама какво правиш - аз съм тук, наистина, тук съм. Тук съм - че къде другаде да бъда? Ти си тук, защото ти се иска да бъдеш тук. Ти имаш сто възможности и триста неизползвани идеи. Ти имаш цял сандък с желания и всички те лежат в този сандък, който е някъде далеч на тавана. Там вероятно му е и мястото. Понякога, когато ти е особено нужно, се качваш на висока стълба, вадиш го, едва балансирайки, стараейки се да не паднеш: най-после можеш да го отвориш. Най-отгоре има някакви непознати желания. Те, макар и да е миришат на нафталин, като тези, които са по-надолу, но пък и никак не можеш да ги познаеш. Кой е искал това? А после втори слой. Това го помня. Със сигурност го помня. Това беше тогава - кога тогава? Хм... Какво значение има, не съм толкова стар; този сандък... по-добре да го поставим на мястото му. После ще се върнем към него. Какъв смисъл има да се ровиш в нафталина - по-добре желай нещо сега.

Стъмва се. Вечерта е най-интимното време. Тя те обхваща от всички страни и те заставя да бъдеш по-нежен, малко по-добре да слушаш, малко по-малко да мислиш, малко повече да мечтаеш. Мълчи, моля те, по-силно, защото чувам трудно. Казах ти вече - напоследък почнах да чувам по-зле. Мълчи за това, че ще ме прегърнеш, ще пием вино и ще бъде поредната вечер. Просто вечер. Мълчи, моля те, по-силно.

Цветята на живота

Реших да проверя на практика експеримента с растения, описван къде ли не, който доказва, че те разбират всичко и реагират на думи и мисли.

Завъдих си две цветя. Поливах ги и ги наторявах еднакво.

На първото растение говорех колко е прекрасно, колко много го обичам и колко много се радвам, че го има на този свят.

На второто казвах, че го ненавиждам, че то е мръсна, негодна за нищо кучка, понякога го игнорирах по няколко дни и плюех на листата му.

След два месеца експеримент първото растение разцъфна с пищни цветове и заяви, че аз съм кретен, гъз, парцал и мъж под чехъл и не съм достоен за него, събра си нещата и се пренесе при друг стопанин, който ще го обича повече.

Второто ми носи храна в леглото, чисти вкъщи, готви, прави ми масаж на краката и се кълне, че ще остане с мен до края на живота ми.

Who’s your daddy?

Посвещава се на кризата на брачната институция,
на всички приятели и познати, които са се развели,
канят се да се разведат или си мислят, че не се канят,
а също така и на три от петте ми любими жени.

В петнадесетата година на спокоен семеен живот, отмерено поклащайки се в колянно-лакътна позиция, Теодора най-накрая не издържа и едва забележимо изписка "Наречи ме твоя мръсна кучка".

Съпружеският живот преди не изобилстваше от шумове и звуци, ако не броим равномерното тежко дишане, затова дори този полу-шепот прозвуча предизвикателно шумно.

Николай се напрегна, но като човек мек и предвидлив, си взе време за размисъл, без да прекратява ритмичните фрикции, за да не издаде промяната на емоционалното си състояние на никого, дори на самия себе си.

"Интересно, какво пак я е прихванало моята глупачка?", — с нежност и умиление си помисли той.

Да, жената трябва да е с капризи — това е известно на всички. Това не влиза в списъка й с домашни задължения, тоест не е "длъжна", никой не я моли за това, но е неотменим природен закон, като "снегът е мек, но студен".

Няма къде да се денеш от женските капризи, но при добрата жена дори капризите са добри, полезни в домакинството, или поне безвредни, предизвикващи умиление. "Гледайте какво може моята".

Да плете костюми за хамстери, да събира плюшени играчки, или примерно да пее, или дори да рисува...

Качеството на каприза е показател, по който е лесно да се разбере добра ли е жената.

Когато капризите са адски много, се получава като цяло въобще не жена, а някаква турбо-кифла. Впрочем това на някои им харесва. Смотани нещастници под чехъл. Издребняват мъжете, ех!

Николай въздъхна, продължавайки унило да надвисва отзад над миниатюрното дупе на жена си като охранена поклащаща се скала.

Неправилни капризи в жената особено не се забелязваха, но и правилни също, което плашеше, тъй като създаваше усещане за смътна неопределеност.

Кой я знае, тихите води са най..., и прочие. Може пък да крие нещо?

Така обикновено и се случва: жениш се за една, затваряйки си очите за дребните й странности, с годините те растат и закриват всичко останало и се получава, че си женен за съвсем друга. Ама не сме се разбирали така!

А при Теодора всичко е тихо и мълчаливо като партизанин.

Впрочем ако добре се замисли, тревожни червени лампи все пак имаше.

Ту на спагетите гледа накриво и седи в ъгъла и яде някаква трева, макар че после, вярно, спира, щом я попиташ на майтап дали я е гнус с мен да яде нормална храна или просто си отглежда глисти. Ту изведнъж й се отще да ходи в Турция, а веднъж от палто се отказа, което й купих от тринадесетата заплата, исках да я изненадам.

Питам, абе какво има, може с нещо да съм те засегнал, или палтото не ти харесва, а тя тресе глава - "не", — вика, — "скъпи, всичко е супер, благодаря ти", — а е потънала в сълзи.

Вярно, сега това палто го носи по веднъж на две години, колкото да не е без хич, но няма да ходя да го връщам я, все пак е подарък. Пък и какво бих казал? Вземете си палтото обратно, че жена ми е идиотка и сама не знае какво не е наред?

Какво ли не съм правил за нея. Гърбя се на работата като катър. Цветя на всички празници, както се и полага, само дето не и на моя рожден ден. Годишнините ги помня, с тъщата и тъста се разбираме, макар че особено тъстът е чешит и колкото повече остарява, толкова повече чешитлъкът му ми лази по нервите.

Ама не, току-виж плъзне от нея цялата тая идиотия, като от баща й, и тогава всичко отиде на кино.

Току-виж вземе например да си завъди и любовник — не дай си боже, а градчето ни е малко. Малко ли й е нормалният секс веднъж в месеца, като при нормалните хора, без такива непристойности - че и откъде въобще е набрала такива пориви?

Може пък вече и да си е завъдила. Нищо чудно, вечно е замислена все за нещо. Ама че змия! В пазвата си я отгледах!

"Ах ти, мръсна кучка!", — изкрещя Николай и за първи път през последните 15 години хвана любимата си жена за косата.

Усмивка в слушалката

Photo © skinnykidrobot

Тя се усмихва в слушалката. Сякаш усмивката може да бъде чута. Сякаш тя не е безшумна като слънчевата светлина или паяжината от отразени слънчеви лъчи на дъното на морето. Но тя притиска слушалката към ухото си и се усмихва. Защото знае, че това е всичко, което е потребно в този момент.

В началото той опитваше внимателно, почти свенливо, сякаш докосвайки студената вода с крайчетата на пръстите - първо един разговор на няколко дни, после по вечерите. Но бързо затъна. Още след седмица присъствието й му беше потребно вече толкова често, колкото храната, водата и въздуха.

Той се обаждаше, излизайки от офиса за бутилка вода. Набираше номера, докато чакаше автобуса. Няколко минути поемане на нейния дъх, нейния аромат, нейния свят - като дълго чаканата от зажаднял пушач цигара, след която можеш да се затичаш отново нататък – зареден с радост и желание за живот. До следващия път, когато отново ти е потребен този глас.

Тя се ласкаеше от неговия интерес. От това упорито, натрапчиво желание да говори с нея отново и отново. Но в началото той се тревожеше – а за какво всъщност ще си говорят? Обмисляше евентуални теми, запомняше любопитни новини от телевизията… дори си записваше тук-там нещо - и го слагаше в джоба, като камъчета, които в някой решаващ миг би трябвало да послужат за спасение. Тя се хващаше за тях - заинтригувана, но същевременно повърхностна, желаейки по-бързо да преминат през тях и от осмислените, съдържателни разговори да преминат към простите думички, лекомислената нежност и смях. Той много бързо разбра, че думите му всъщност нямат значение – не в смисъл, че той за нея е празно пространство и мнението му не се взема под внимание; просто и на двамата им беше потребно нещо съвсем различно – не информация, а чиста емоция. Ласкаво, галещо сърцето споделяне, несериозни намеци, шеги за нещо, разбираемо само за тях двамата.

Тя можеше дори и въобще да не говори - просто да остава с него на дистанция един телефонен разговор, да мълчи в слушалката, само от време на време изпускайки като дихание своя лек смях и нежно наивно гукане. Защото той говореше за двама, разказвайки всичко наред – всякакви глупости: как вижда през прозореца на улицата да минава териер в забавна червена дрешка и дори шапка в тона на дрехата, а го разхожда мъж в раздърпан анцуг, а вероятно и двамата ги е обличала една и съща жена; че е видял в Интернет нов концептуален автомобил – за един шофьор, приличащ на летяща чиния на колела; че мъжете в каубойски шапки изглеждат като идиоти и смотаняци, макар като ги нахлузват на главата си, да мечтаят за нещо съвсем друго; че има на света едно безкрайно солено море, където в сезона на дъждовете отгоре се появява тънък пласт вода - и облаците се отразяват в него, а наоколо няма нищо и можеш да си представиш как вървиш по небето; или как снегът отсреща се топи, а синьото небе се блъсва в него като в странно размито огледало.

Понякога той я пита: "Хей! Още ли си тук?" - и тя го успокоява, че естествено, че е тук, с него – с характерния си нежен глас, който той винаги се надява тя да не използва пред никого другиго. И тогава той се откъсва от оглеждането на околния свят и се гмурва в нея, в тишината и полусянката… за кратко, до мига, когато кратката пауза завърши - и го очаква работата, асансьорът, автобусът, или трябва да изсипе почти цялата си заплата на касата.

Тя се усмихва в опустялата слушалка, знаейки, че няма да мине и час, и той пак ще изпита неясно вълнение, стремеж, жажда… усещането, че нещо не му достига… и тя отново ще чуе "Хей! Привет! Толкова ми липсва твоят смях… Това е абстиненция, зависимост, нали?"

Снежно

Излизаме на прага. Плътният мрак очаквателно стои на самия ръб на светлото петно. Цари пълна тишина. Удивителна тишина. В тази черна, плъстена тишина, като на празна сцена, осветена от лампите, бавно и тържествено пада снегът.

- Нашата първа зима… - изричам едва доловимо.

И осъзнавам, че зимата съществува, за да бъде преживяна. Време, когато всяка крачка не остава незабелязана – оставя следа... дори ако тя ще бъде заличена след пет минути, но зная, че тя е там, под нозете ни – някъде ме води, и някого е довела при мен. И е непоносимо да гледам гладкия бял лист, разбирайки, че той е толкова девствен, неприкосновен, чист, така че заставам и отмятам глава, може би с надеждата тя да се промъкне и да се притисне в мен. Стоя, вдигнал лице към небето, гледам направените от памук облаци - и дали снежинки падат върху очите ми, или светът се размива в цветни петна, тъй като, без да се усетя, вече имам сълзи в очите, а нея все така я няма…

- Замръзна ли? – питам. – Дай си ръцете тук.

Тя покорно протяга зачервените, наистина поизтръпнали длани, и аз ги грабвам в своите и незабавно ги пъхам в джобовете. Тя няма какво друго да стори, освен да се доближи до мен и да притисне буза до небръснатото ми лице. Ръцете й се топлят в моите джобове, дишам леко върху шията й и галя с пръсти линията на любовта – която се е оказала на точното място… и си мисля, че зимата сближава повече от безгрижното, самодостатъчно лято.

Имаше време, когато много харесвах зимата. Харесваше ми усещането да вървя по улицата, върху попукващия, зърнист сняг, да се приближа до някой непознат вход, да се изправя на пръсти, да се протегна - и с нервен смях (защото естествено знам, че не бива) да откъсна от козирката дълга ледена висулка. Да я захапя, студена, кой знае защо горчива, но невероятно прозрачна и ярка - чувствайки как зъбите ми замръзват, и как тя се топи в устата, нагрявайки се за секунди, вече превърнала се в обикновено парченце лед. Да го търкулна из устата, или да го изплюя в краката си, да продължа напред, да сгреба шепа сняг и да я направя на топка, здраво стискайки я в ръкавиците... защото най-приятното от всичко това е не толкова да маркираш в бяло средата на електрическия стълб, а отървавайки се от снежната топка, да събираш от вълнената си длан ледените парченца, внимавайки да не захапеш и ръкавицата, защото тогава толкова противно скърца по зъбите…

А още е толкова приятно да стегнеш – много здраво – връзките на високите кънки и да крачиш адски неуверено върху изправените, притиснати от обувките крака, докато накрая стигнеш до леда, и там забравиш за всичко, освен дългата линия на плъзгане, когато се плъзгаш колкото можеш на един крак, а после най-накрая поставяш на леда и другия - и след поредица от плавни криви се опитваш да се обърнеш и дори да тръгнеш назад, съвсем леко придвижвайки крака… И още е толкова хубаво да се завърнеш в един момент – на топло, и в началото ти се струва горещо и ужасно задушно, а после развиваш шала, измъкваш се от многобройните дрехи и се усещаш вече съвсем гол, а на масата вече се издига парата от горещата чаша с чай, а леглото те зове беззвучно, а отвъд прозореца кой знае защо вече е настъпил мрак…

Мълчим дълго, после тя повдига поглед. Макар да гледам в далечината, веднага се завръщам при нея, съвсем леко се усмихвам с крайчетата на устните и неочаквано рязко казвам:

- Внимавай!

След миг тя се въргаля в снежната преспа. След минута вече тича подир мен, в движение свивайки снежна топка. След час двамата вече сме в леглото. Отвън вече е абсолютно черно, нечии стъпки попукват по чистия сняг, прокарвайки път – вероятно не нанякъде, а може би към някого… или може би до магазина, за цигари или заветната бутилка… Пред нас е цялата зима – първата ни зима, и ми се иска да я загриза, като снега в детството, на големи хапки, за да свърши по-скоро.

На човек е нужен друг човек, непременно

За да пие с него нагарчащо кафе от огромни чаши, може даже с домашно направени бисквити или бонбон в блестящо фолио, а после понякога на устните да остават трохички.

За да седи на парапета, отпуснал краката си в дънки и смешни кецове - и да говорите за нещо важно: например за бензиновата дъга в локвите.

За да се обади пет минути след като сте се разделили - и да попита: "Е, как си?". И страшно да се успокои, чувайки в отговор: "Всичко ми е наред".

За да разкаже за това, че на улицата ръми и въобще иде есен, а на село ябълките се развалят, защото няма кой да ги събере… язък.

За да може понякога да се държите да ръце, защото това е много важно: просто да се държите за ръце.

За да оправиш разрошената му прическа, все едно имаш правото да го правиш - и после да осъзнаеш: да, имаш това право.

За да ти се усмихва: не защото е смешно, а защото иска да ти се усмихва и от това му е хубаво.

За да те загръща понякога с одеяло: не, ти можеш и сам, разбира се, но това е нещо съвсем друго - и далеч не е толкова интересно.

За да се вълнува за теб, ако си излязъл без чадър, защото навън е облачно. И ти да се вълнуваш в отговор: и защо той не си е сложил топлия ръчно плетен пуловер, който си му подарил.

За да може, когато му е зле, и на теб също да ти е зле, но не защото ти харесва да ти е зле, а защото на него му е зле - и от това ти става кофти.

За ма може понякога да се нацупиш и да се чувстваш много обиден, а после да се помирите - и да ви стане толкова хубаво на мига…

За да се смее, гледайки как ти пъхтиш, за трети пореден път опитвайки се да си вържеш проклетата вратовръзка така, че единият й край да не е много по-дълъг от другия.

За да намери някое много красиво и нежно цвете, а после да разказва на всички, че заедно сте го намерили - и всички да разберат, че държите един на друг.

За да може дълго-дълго да спорите кой все пак ще изнесе боклука - и въобще да не го изнесете, защото той поначало не ви пречи, а сте спорили за това само защото за всичко останало сте съгласни.

За да може, ако изведнъж оплеска ястието в кухнята, весело да го излееш в тоалетната - и да отидете на ресторант, а после още и да се поразходите, докато не се стъмни, броейки будните прозорци на отсрещните къщи.

За да го гледаш с нежност, когато той прави нещо вкъщи - и много се старае, дори ако няма представа как то се върши.

За да забрави изведнъж да купи мляко, а ти дори и да не се разстроиш - защото всъщност за какво ви е това мляко?

За да тъжиш, когато отдавна не сте се виждали - от цял час, а после да се видите и всичко отново да е наред - дори минувачите да станат някак си по-красиви.

На човек е нужен друг човек, непременно. А иначе защо ни е това небе? И пеперудите, например. И листата. И капките дъжд. И снежинките…

Сега

Понякога тя нахлува в живота ти като шумен цигански табор. С песни, танци, весели викове. Дрънчейки на акордеон с пълна сила, с пъстри разноцветни шатри. Празник, феерия, искрящо безумие. Не е нужно да й обясняваш нищо. Тя просто няма кога да те слуша. Тя е дошла да се весели. И сама знае кога да си отиде. Ти дори и няма да успееш да се опомниш, а в твоя дом вече е пусто - и само вятърът свири през цепките на недозатворените прозорци. А още вчера на същото място се въртяха шарени поли, виното се лееше като река - и миришеше на огън и подправки. А сега има само гаснещи въглени. И още тук-там проблясват парченца от паднали лъскави гирлянди. Такава и ще я запомниш. Като порочна циганка, звънтяща със своите евтини гривни, бляскаща с тъмните си очи, мамещи, опиващи, замайващи…



Колкото и да си силен, твърд и ошлайфан от живота, отново обиквайки (и няма значение за кой път и на каква възраст!), ставаш безпомощен, като бебе. И за миг се обновяват всички клетки на организма. И тотално се изтриват рефлексите, отработени с годините, дозакрепени от болка, кръв, разочарование. Ето че буквално преди миг си бил център на вселената. Непоколебим, статичен, като Айфеловата кула. И целият свят се е въртял около теб. А сега…

Сега ти си просто малка клетка върху нечие тяло. Но жива, уязвима, и всички кръвоносни съдове са навън. А ръцете са насреща, а носът е насочен срещу вятъра. В търсене на аромата, единствено важен, даряващ живот. И отново се луташ хаотично в търсене на това родно, топло усещане. И вярваш, безразсъдно вярваш, че този път, този път... е наистина. Този път няма да те подведат. Както майката не би подвела детето си.



А понякога се случва тя да дойде като далечна позната: сластен силует, дама пика, преизпълнена със скръб и молба в погледа: "Стопли ме, опитоми ме - и аз ще бъда твоя до края на дните ти. Ще ти изтегля всичките жили, ще изпия капка по капка кръвта ти, ще ти изям черния дроб. А ти за това ще ме утешаваш, отдавайки ми се изцяло. Ще ме глезиш, ще ми угаждаш, ще ми прислужваш. Не, повече! Още повече! Толкова ми е хубаво да страдам с теб…" Тя ще изпълни всичкото място в твоя дом, в твоя живот, ще измести всичко, което дотогава ти е било скъпо, ще стане твоят свят. Защото само тя знае как трябва да бъде. И знаеш, че няма да можеш да я напуснеш, без той да се срине. Защото всъщност останало ли е нещо в теб, което да не е част от нея?



Послушно вървиш към разтворените ръце, доверчиво усмихвайки се: "Ето ме! Тук съм. И целият съм твой! Вземи ме. Стопли ме. Прегърни…". Чакаш, с цялото си същество. Чакаш нова доза ласка и нежност. Изпитвайки мъките на завършен наркоман. И все пак, кога, кога отново? Защото всъщност не можеш другояче. И ти трябва повече. И по-често. Постоянно!

Растеш. Не, врастваш се. С всичките си пори, клетки, фибри... с всичко. И не можеш да се откъснеш. Дори вече не разбираш къде си ти. Толкова възрастен, самостоятелен. И къде е този нов, толкова потребен ти организъм. А нима всъщност вие един в друг не сте присъствали преди?! И някак сте живели!!! Е, или поне така ви се е струвало…



Най-трудно от всичко е с момичето с доверчивия поглед. Наивно, малко и искрено - до болка. И на всичко се налага да я учиш - да яде, да ходи, да говори. Тя ще ти дарява радост. Както и всичко, в което има частица от теб. И безсънните ви нощи, и възторгът от първите ви победи. При нея всичко е насериозно, всичко е наистина. Просто не може да ти се обърне езикът да кажеш: "Хайде, върви! Късно е. Въобще отдавна ти е време да лягаш да спиш…" Тя с топлата си буза се притиска към ръката: "Моля те, нека остана още малко?". И си отива, но после. Сама, когато дойде времето й. И когато двамата разберете, че е пораснала, че вече нямаш какво да й дадеш, че сега има свой собствен път. Или че ти си твърде стар, твърде уморен. Че може би вече не й е нужно да й сплиташ косите, да й разказваш приказки преди лягане, да я люлееш на люлките…



Сякаш си прикован към апарат за изкуствено дишане. Само че то, изкуственото, всъщност е истинското! Сега. В това единствено ваше сега. Колкото и да продължава то. И, по дяволите, не е важно! Няма значение какво ще стане после. Ако ти просто умееш така. Ако това сега просто го има. Значи… Просто дишай. С пълни гърди. Значи ти си още жив. Животът – той винаги е точно сега.

Това е само твоята любов. Любов-празник, любов-болка, любов-грижа. Както чувстваш, както умееш, както можеш. Ако смогнеш. И ако срещнеш любовта…

Каква история да ви разкажа?

Изглежда сякаш няма нищо по-лесно от разказването на история. Простичка. Линеен сюжет, без извивки и нечаквани обрати, прост като военен виц. Няма нищо по-просто. Такива истории са милион и още една-две, като двойките, които се целуват на задния ред в киното. А сега малко да поусложним задачата. Нека разкажем проста история за провинциален град. Не провинциално градче, където всичко е толкова скучно, че само по себе си се превръща в чеховска трагедия. Нека разкажем история за няколкохиляден град. Провинциален, средно голям, тромав, с крадлива управа и стари автобуси. С история, паметниците на която приличат на гнили обломки от неподдържани зъби. С герои, от които не са останали дори гробове. И да разкажем история за периферните, спални райони, повече наподобяващи гето. Или да ви разправим за малките хора, които като цяло са доволни от живота си: биричка в петък, водчица в събота, секс веднъж на три седмици, че и под одеялото, само и само да ги остави на мира.

Изглежда сякаш всички истории са еднакви. Геният облича простичкият сюжет за враждата на две семейства в тогата на трагедията и залива олтара на високата литература с кръвта на двама влюбени тийнейджъри. Но декор за това не е Мадан, или примерно Димитровград, декорът е Верона. И изглежда, че не е толкова важна средата, колкото самата идея. Но картината без впечатляващи декорации не се получава. Как можеш да минеш заедно с героите по улици, които не са нищо повече от сив фон? Какво служи на автора за почва, за основа, ако не мащабните архитектурни паметници, самите стъпала на които са свидетели на впечатляващи истории? Докато тук си говорим за обикновен спален крайградски район. Простичка, като пластмасова бутилка с евтино вино, местна бандитска тайфа. Ленива полукриминална история за любовта на Марчето и Киро, които биха могли да бъдат гейове и да се оженят, но са гейове от различни райони. Което означава проблеми и война.

Изглежда като да има изход. Трябва просто да се потопиш в детските спомени. В тях са всички отговори. Или чернота и тлен, ужас и мрак. Или светлина и добро, мед и сладолед по петдесет стотинки във вафлена фунийка. Като че ли всичко е добре, има основа, има обстоятелства. Но тогава сюжетът се получава дребнав. За да разкажеш добра история за провинциално детство в такъв град, в който няма за какво да се заловиш, трябва да спазиш закона за премахването. Да бъдеш като избит зъб, премахнат, нежелателен елемент, да се окажеш в състояние на осъзнаване на загубата на някаква важна част от теб. Накратко, да бъдеш столично парче, което има по-широк поглед върху нещата, по-точен. Да имаш по-добър прицел. А за това ти е необходим столичен блясък. Защото както и да го въртим и сучем, столичният блясък се постига по само един начин - с досаден еднообразен труд. Пък и столицата най-често е само груба шкурка, съдираща от обикновения провинциалист цялата му домашност, мекота, наивност, шлифоваща го до такъв предел, когато се оголват не само зъбите и нервите, но и талантът. И осъзнавайки този факт, става някак глупаво да заплашваш столицата с гръм и жупел, седейки си на трикракото столче някъде в Петърч. Но всъщност си говорихме за историите.

Как да се признаеш в любов на град, който не съществува? Как да изградиш декор, който не е в състояние да нарисува нито един художник и сценограф, колкото и гениален да е той? Може би трябва просто да измислиш една любов, да нарисуваш нещо различно от това, което виждаш всеки ден. Да си мислиш, че има не само настояще, което е сега - и което ще бъде и после, а че бъдещето все пак съществува. Чака. Ти нали си вярвал в него като дете? Е, и то вярва в теб сега. Вярва в твоята история. Вярва, че ще намериш за какво да се заловиш и как да го разкажеш. Важното е преди всичко да започнеш. После бъдещето ще покаже - нужни ли са за твоята история разкошни столични декорации, или ти е достатъчен вход с захабена ключалка и надпис на вратата "Развлечения, позвънете", за да увлечеш читателя.

И все пак - каква история да ви разкажа?

Недей

Photo © Tom Munro

Само не се влюбвай… Твоята ръка. Моята ръка. Горещи. Парещи. Дръж ме здраво. Защото ще избягам. Дръж ме здраво. Но не се влюбвай. Докато не го сторя аз. Иначе ще избягам. Дръж. Да вървим. Къде? Все едно. Слабост. Малко се боя. Желая. Зная, че и ти. Ръце. Пръсти. Чувстваш ли как се боя от теб? По-близо. Не, още е рано. Още не е моментът. Да отидем там. Отиваме. Дъжд. Буря. А ние отиваме. Да тичаме? Под дърво. Стой. Стой. Почакай. Не. Не, не настоявай. Капки падат върху бузите. Върху пламенното тяло. Върху гърба. Върху раменете. Охлаждащи капки. Ти си гореща. Какъв контраст. Какво блаженство. Каква романтика. Ела по-близо до мен. Стой. Аз сам ще се протегна към теб. През падащата вода. През шума на листата. Като в забавен кадър. Всичко замира. Миг първи. Ето сега. Сега. Първи път. Първи. Шепнешком. Желая. Само не се влюбвай. Устни. Нежно. Нежно. Едва докосвайки се. По-смело. Сега, каквото поискаш. Ако ще и тук, ако ще и сега. Сега не се боя. Взимай. И дръж здраво. За да не избяга. Само не се влюбвай. Дишай. Вдишване. Издишване. Искам да чуя как дишаш. Искам да зная. Ти. И водата. Всичко заедно - да се побъркаш. Гледай ме. Гледай загорялата кожа. Стичащите се капки дъжд. Мокрите коси. Не мисли за нищо. Какво значение има сега. Коя си ти. Кой съм аз. Просто се наслаждавай. Само не се влюбвай. Всичко е мокро. Вода. Буря. Дъжд. Стихия. Ти и аз. Реално. Тревожно. Толкова важно. Да сплетем пръсти. Да сплетем ръце. Да сплетем тела. В тъмнината на нощта. Под сиянието на мълниите. Сред вода и шум от капки. Под музиката на природата. Желаем. Заедно. Обичаме. Живеем. Сега. Под дъжда. После. Мен няма да ме има, но ти ще видиш. Ще излезеш под дъжда и ще почувстваш. Това сплитане на ръцете. Тези звуци. Шепот. Мен. Това блаженство. Това безумие. Предупреждавах те: само не се влюбвай.

Танц

Photo © Marilyn Bouchard

… А нощем той я учеше да ходи.

- Хайде, давай, не е сложно! – Той протегна към нея двете си ръце.
- Страх ме е! Още никога не съм ходила!
- Не се притеснявай, скоро ще танцуваш! Искаш ли да се приближа и да те държа?
- Давай. Ама няма ли да ти е тежко?
- Не, разбира се, какво говориш! – Той се приближи повече, но не я взе на ръце, а държеше ръцете си около раменете й, за да може всяка крачка, която тя прави, да бъде сякаш под негова защита.

Беше я страх. Много. Даже затвори очи. После, обаче, отново ги отвори - и тръгна. Внимателно, крачка подир крачка. Той беше прав. Скоро й хареса. Крачките й бяха все още скромни, малко смешни, ту забравяше да огъне колене, ту неправилно преместваше крака - но той търпеливо чакаше, протягаше ръка и я придържаше за талията, когато тя се препъваше. И не се смееше като останалите, когато тя размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие.

И той наистина беше прав. Скоро тя вече танцуваше.

Останалите, присмивайки им се, питаха: защо им е потребно? Така или иначе никой никога нямаше да ги види, пък и за какво е нужно? Не е тяхна работа да ходят, да танцуват, а и заедно едва ли ще бъдат още дълго. Пък и тя ще го забрави.

Тя беше прекрасна, невероятно красива кукла. И всички те не бяха прави, защото тя така и не забрави дървения манекен без лице, просто манекен, върху който премерваха куклените дрехи, когато я бяха шили, този, който я научи да ходи и да танцува.

Който й даде това, което никой друг не беше поискал да й даде. Ръката си, защитата си, нови знания - вярата си в това, че тя може да върви.

Играчките в работилницата продължаваха да се смеят на стария манекен. Те не разбираха за какво му е нужно това? Да учи да ходи и да танцува една кукла, която утре вероятно ще я купи или отнесе новият й собственик? И защо въобще й е на куклата да ходи - толкова добре си е да си седиш на рафта, или на масата… Но всяка нощ той упорито скачаше от масата и я учеше да прави нови стъпки.

Струваше му се, че така ще е по-добре. Че тази кукла трябва да умее да върви, да танцува, да подскача - и че най-важното е в този момент да не я притискаш, а да й помагаш и да вярваш в нея.

Така той правеше света малко по-добър.

Трябва да признаем, че се получаваше много добре. И споменът за него не избледняваше… и тя се усмихваше нощем, танцувайки.

Портрет на мъжа като млад

Той има кучка. Малка, черна и рошава. И обича да я гледа в очите, когато се прибира. В тях има толкова щастие и радост! Той вижда как тя го обича. Обича го просто така, с искрена кучешка любов.

Той не разбира как това е възможно. Как е възможно да обичаш просто така, за нищо? Не може да бъде. И в главата му се прокрадва съмнение. А ако всъщност това не е любов, а само благодарност за храната и разходките? А ако опита да престане да я храни? Ще има ли пак толкова щастие в очите й? Но скоро той улавя погледа й и си мисли, че да се издевателстваш над животните е жестоко. Става му жал за нея - и отново я храни, и я чеше зад ухото. И отново чете в очите й щастие.

Но мисълта за това - защо всъщност го обичат, не му дава мира. А може би тя го обича, защото той я съжалява? Трябва да провери. Трябва да се опита да стане жесток. И да види. Страданията на кучето? Не! Разбира се, че не. На него самия му става интересно - ще може ли той самият да убие в себе си всичко човешко: радост, състрадание, любов. Защо? Ами за да разбере най-после, защо всъщност го обичат.
Той не помни знаменитата фраза на марта от "Същият този Мюнхаузен": "Нима, за да разбереш, че човек е жив, трябва задължително да го убиеш?!" Просто не помни.

И той пропъжда кучката от своя дом. Даже не я пропъжда. Веднъж излиза с нея - като за обикновена разходка, след което прави крачка назад и затваря вратата зад себе си. А тя, объркана, остава на улицата - не сваляйки изпълнения с надежда поглед от затворената врата.
Не, да я убива той няма намерение – той искрено вярва, че тя ще си намери нов стопанин, че ще тръгне подир този, който ще я храни. И той се затваря в къщата. Затваря се плътно, така че да не остане и малък отвор. За да не вижда този въпросителен поглед.
Но мислите предателски се връщат към виещото пред оградата куче. Как е тя? Но той пропъжда от себе си тези мисли. Защото той просто е решил да провери. Следователно трябва да доведе започнатото докрай!

А проверява всъщност вече не нея, а себе си. Ще може ли той да живее спокойно, знаейки, че някъде умира от скръб близко му същество? Жалко, че не е чел "Малкия принц" на Екзюпери, иначе би съзнавал, че "носим отговорност за тези, които сме опитомили".
А може би тя и не умира въобще? Може би той се е оказал прав - и тя вече го е заменила с друг заради прехраната? Трябва да провери. Той внимателно подбутва завесата и… попада на любящия поглед. Как му се иска да се приближи и да я погали!

Но това е слабост! А той трябва да бъде силен. Силен и жесток. Защото той е мъж!

Понякога тя пролайва. Рядко и късо. Сякаш пита: "Защо?" Тя не е гризала мебелите, не е цапала пода, не е шумяла нощем. Тя не може да разбере със своя кучешки мозък, че един човек може да има други ценности. Че в света на хората дори любовта може да има своя цена. Защото за нея той е най-добрият, най- силният, най-мъжественият. За нея.

Но той е човек. На него това му се вижда малко. Трябват му доказателства! Той трябва да докаже сам на себе си, че е мъж! Да, засега той още понякога се изпуска. Твърде пресни са още в паметта спомените за техните съвместни игри. Например веднъж той излиза навън през вратата и й хвърля кокал.
Тя даже не се опитва да се хвърли към него, просто мълчешком го гледа - и само бясно размахва опашка, не вярвайки на щастието си. Даже му се привиждат сълзи в нейните очи. И той се опитва да се оправдае: "Помниш ли, когато при игра случайно ме ухапа?" Тя не помни.
А той отново вече се ругае за внезапната си слабост, и за хвърления кокал, и за несръчното оправдание. Но някъде в дълбините на душата му се таи мисълта: "А защо е всичко това? Нима им беше лошо заедно? На нея – да се радва, че той съществува, на него - да се радва, че дарява някому щастие?" Но и тази мисъл той пропъжда от себе си. Какво толкова, че лишава и себе си, и нея от радост. Има и по-важни неща.

Да гледа в бъдещето той също не иска. Какво ще стане, когато тя се отчае да го чака и си отиде? Когато си отиде, просто защото разбере с кучешкия си мозък, че в света, където всичко има своя цена, няма място за безкористна любов.
Що за проблем, казва си той – винаги може да си намери друго куче! А съвестта… Какво общо има всъщност тук съвестта? Той нищо лошо не е направил - никого не е убил, не е ограбил. Той просто е искал да знае!
Ех, не е чел той Еклесиаст, че "знанието умножава печал".

И ето че веднъж той се събужда в едно ранно утро, вслушва се в усещанията си и разбира: свърши се! Той вече знае, за какво може да бъде обичан! Той е победил в себе си слабостта. Чувства се силен, умен и безжалостен. Чувства се почти бог. Чувства се в правото си да екзекутира и помилва. Широко разтваря вратата и излиза на улицата.
И гледа отгоре надолу към мръсното измъчено същество, което някога е било любимото му куче. И предвкусва вече как то ще допълзи по корем при него, очаквайки вече не ласка – а коричка хляб от ръцете на полубога. А той… той тепърва ще си помисли дали да я пусне в къщи.

Тя става. Изтръсква се от прахта. Погледът й се плъзга край него. Тя не познава този мъж. Това не е веселият и жизнерадостен човек, който тя някога е обичала. Това не е нейният стопанин. Тя вече няма стопанин. Тя е свободна!
И тя се отвръща от него и си отива. Постепенно крачките й се ускоряват. За миг тя се спира, с пълни гърди вдишва опияняващия аромат на свободата - и без да се оглежда назад, се затичва към новия ден.

Без тъга

Или още да предположим, че живее човек. По-точно даже не човек, а Кърт.

Къртът, както е общоизвестно, копае дупка. Главното за Кърта е в дупката винаги да има Резервен Изход. Той започва да я строи именно от Резервния Изход, а едва след това достроява всичко останало. Иначе той нервничи, и въобще е един много внимателен Кърт - дори яйцата си държи в различни помещения.

И ето че копае Къртът своята дупка не надясно и не наляво, като някой тъп идиот, а строго в съответствие с линиите на магнитното поле, с всичките му завихряния и флуктуации, съобразно своите никому неизвестни представи за отпред и отзад. Той не е тактик, а по-скоро стратег, сверява се през секунда с показанията на амперметъра, който е разположен направо в носа му, там, където е и барометърът, анемометърът и резервът от хранителни вещества за случаи на гладни времена.

И веднъж, естествено, непременно се случва нещо с този Кърт: изведнъж вратата излита от рамката и от тавана се сипе мазилка — Мечокът е дошъл или просто така, Пиздец някакъв неодушевен.

И мъдрият предвидлив Кърт без да бърза, си облича палтото, взема под лявата си мишница увитата във вестник рибица, под дясната — дебеломер и пергел и спокойно тръгва към Резервния Изход.

А там стои и го очаква Смъртта.

Всичко е помнел Къртът: и за Нещастните, и за Щастливите, и за Доброто, и за Злото, и за Любовта всичко е пресметнал, и за Ненавистта, а за Смъртта е забравил. Защото, оказва се, не умее да държи в главата си повече от шест различни неща едновременно.

Толкин казваше, че човек след смъртта си пребивава в света, който е изфантазирал приживе. Значи за Дима Горчев не са се променили много нещата. Там той вероятно си има дом, печка, куче с лош характер и пиещи съседи. Мир и покой му желая, както се полага на един истински Маестро.
Може би и малко повече слънце. Там му е добре.
А на нас тук ще ни е малко пусто.