Всичко ще бъде наред

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!