четвъртък, август 25, 2011

Порасни!



Не, все пак никога няма да пиша под прозорците "Слънце (коте, рибке, зайче), обичам те!" Не ми харесват ванилени или ментолови лиги по прозорците, плюшени мечоци и сърчица на разни места. И макар понякога да приемам да го правя (по изключение), не ми допада да гледам картинки с крилати (къдраво-порочни) момиченца и да чета тъжни, навеждащи на мисли за самоубийство текстове - и дреме ми за всичките боровинкови нощи, небесни аромати, вълнени чорапи и ризи, чаши чай и кафе, свити под тялото крака, и белези или татуировки. И да... не ми дреме и за мигли, гримове и мартини.

А всичко това е просто защото желая от теб деца. Защото желая да пека с теб картофи и месо, а не да чета статуси във всевъзможни псевдосоциални мрежи и интернети. Защото те желая в потресаваща, безсрамно къса рокля - на потресаващи 12-сантиметрови токове. Естествено, с потресаващи цици и дупе, с вчесани или невчесани коси на главата.

Защото желая теб, а не това, което в първия абзац е увито в хипстърски шалове и снимки на котенца. И аз, като повечето нормални мъже, искам да те скъсвам от секс и леглото да подгизва под нас, а не само да се прегръщаме, увити в одеяло, пиейки чай или шампанско на свещи. И искам да ти подарявам не плюшени играчки, или някакви безумни ръкавички с дебилна розичка на тях, а може би най-малкото събраните съчинения на Мураками, или първия сняг, скрит в камерата на хладилника, или дрехи и обувки, страхотни слушалки или впечатлила ме картина.

Не че въобще не искам да чувам "мър", "цунки" и "желая ти меки и влажни сънища" - но ми е не по-малко приятно да ми креснеш, че ме ненавиждаш - и след минута да стенеш от целувки, да не ми даваш да заспя с разговори за какво ли не - и да ме удряш бясна с възглавницата, защото не те слушам.

Напий се с водка или уиски най-после, да го еба. Поне до степен да поизпуснеш самоконтрол. И потроши някоя чиния, нарежи ми връзките на обувките, и устрой истерия — нормална — защото ме обичаш и не можеш да понасяш моята ревност - или моя непукизъм. Защото въобще не се променям - и почти никога не те разбирам. Защото и аз те обичам, идиотко - и ти ме обичаш именно такъв, и именно заради това. И без стихове за "Това е цената на любовта", или, мътните го взели, пълни с патос думи от рода на "Ти не ме виждаше", никакви "Ще те разфрендя и изтрия навсякъде". Кажи ми каквото те тормози. И се успокой. Защото ти си жена, а аз съм мъж.

Защото на мен повече от всичко ми се иска да те скъсам от ебан и да похапна хубаво, каквото и друго понякога да ме прихваща; винаги е било така, и така и ще бъде; и това е напълно естествено. И искам да ям и да се еба с любима жена, а не с нервозна кифла, кършеща пръсти и обсипваща света си с всякакви "сладурести" неща в стил weheartit - а с жена, която знае кой съм всъщност аз и кой е самата тя. С жена, която не пише "лека нощ" в скайп или по sms, а пристига, без да ме е предупредила, за да се сгуши в мен и да заспим впити един в друг. Която винаги говори с мен, винаги прави нещо заедно с мен - и ми дава ми да разбера, че в едно или друго мога да бъда по-добър, а не "няма да имам сили постоянно да те убеждавам в теб самия"; която не се изнизва — именно изнизва, стремително и буквално за цели вечности — по няколко пъти в месеца на пичка си лелина, или в море от сълзи.

Да бъдеш зряла жена означава не само да умееш да пиеш и да ебеш - а да бъдеш мъж не значи само да разказваш приказки за красивия живот.

И да, животът и отношенията са, когато двамата заедно си направите тотална ДУПКА, а после заедно, хванати за ръце, влизате в нея, наричайки я свой ДОМ - предизвиквайки неподправен ужас у родителите си, но нямайки никакво намерение да излизате оттам.

Ако ми кажеш, че съм безумен, няма да се учудя. Нещо повече, убеден съм, че е така. Но това съм аз :)

Ако можеш, обичай ме.

събота, август 13, 2011

За вкусната и здравословна храна



- Мейдей, мейдей! Ястреб вика Змей! Ястреб вика Змей! Код червено!
- Змей на линия. Ястреб, потвърдете идентификация!
- Редник от морската пехота Фредерик Джеронимо Джонсън, номер 23689, ниво на достъп седем. Кодова дума: квашиоркор.
- Идентификацията потвърдена, на връзка е генерал Макмъланд. Рапортувайте, редник!
- Сър, те преодоляха първия и втория рубеж. Обкръжени сме, мащабни сили на противника се отделиха от атакуващите маси и се движат на северозапад. Сър, насочват се към вас.
- Разбрано, редник. Доложете текущата обстановка.
- Сър, в момента се сражаваме с превъзхождащите сили на противника, те загиват със стотици, но продължават да атакуват. Сър, те просто са безброй!
- Прекратете паниката, редник! Колко боеспособни единици техника и личен състав имате на разположение?
- От техниката са ни останали три сапьорски лопатки и канареножълт чадър. Чадърът още се държи, сър, но се боя, че няма да е годен още дълго. Противникът използва тежка артилерия. Наоколо всичко е станало направо на кайма, сър!
- Редник Джонсън, рапортувайте за старшите офицери?
- По-голямата част от тях е на страната на врага, сър. Първи на страната на врага премина женският състав на гарнизона, сър! Боя се, че нямаме вече как да удържим позиции, сър - те приложиха химическо оръжие! Нашите вентилационни системи не се справят!
- Редник, с голямо съжаление сме принудени да ви съобщим, че тази война е изгубена.
- Как така, сър? Ами нашите идеали? Всичко, в което сме вярвали в последните 35 години?
- Уви, редник, противникът отдавна е живял сред нас, действал е отвътре - оказал се е по-силен от нас, съблазнил ни е и ни е развратил. В деня, когато подгласничката на мис Америка стана пухкава негърка, всичко вече беше свършено. Това беше сигнал за атака. Ние слизаме под земята, за да може в тъмата на подземията да отглеждаме в аскетизъм и ненавист към калориите ново поколение хора. Благодаря за добрата служба, редник, можеш да сгънеш чадъра и да се предадеш на милостта на барбекютата и пържените картофи.
- Благодаря, сър - гордея се, че служих редом с вас!
- И аз ти благодаря, Фредерик Джеронимо Джонсън, твоята страна няма да забрави твоя строен облик!
- Сър, последен въпрос. Уверени ли сте, че дебелаците няма да се доберат до вас и под земята?
- Уверен съм, редник, до нас няма да стигнат! Тунелите ни са тесни - и все още при нас няма Макдоналдс. Благодаря за службата, редник. Край на връзката.
- Край на връзката, сър. Ами да отида да изям някое суджу ли, що ли...

Вече към вечерта дебелаците бяха превзели телеграфа, телефона и телевизията. По всички канали се предаваше кулинарното шоу "Двамата дебеланковци". Така светът научи, че моделиерите, редакторите на лъскави списания модните фотографи и диетолозите са избити до крак - и вече можем да ядем всичко.

четвъртък, август 11, 2011

Всичко трябва да бъде естествено

Интересуват ме нейните целувки. Има ли такива в природата? Ако ги няма сега, имало ли ги е някога? Или са изчезнали впоследствие? Има ли на света мъж, който би могъл да разкаже какви са били - нейните целувки? Знае ли тя, че това е красиво, нормално явление и удоволствие, което всъщност удължава живота? Може би е знаела, но после е забравила.

Помня перфектно как на втория ден на реалната ни връзка спокойно се целунахме, макар преди това никога да не съм го умеел – приятелски да целунеш някого, когато го срещаш. Но като че ли оттогава е минала цяла вечност. И целувките й свършиха. Съсредоточихме се върху интензивността. Върху дълбочината на проникването. Броя пъти. Всички тези характеристики са по-близо до спорта. И все пак аз изпитвам удоволствие. Включително и от това, че я целувам.

В много книги и филми се леят сълзи и сополи за първия мъж, който жената, видите ли, никога не забравя. И за първата жена, която никога не забравяш. Глупости. Осъзнавам, че първата жена, с която съм разбрал наистина какво е секс и какво е истинска жена, съм срещнал на 32 години. Но сега се оказва, че тя минава почти без целувки, без които аз по никакъв начин не искам да минавам в живота си? Веднъж тя ме целуна на гърба между раменете - и оттогава в мигове на особено силна любов към нея, когато тя особено ми липсва - ме пари кожата между раменете. Защото все пак не дълбочината на проникване, а целувките повече от всичко изразяват любов и емоция - и се запомнят. Защото проникването и интензивността чисто технически могат да бъдат повторени. А целувките винаги са различни. И остават в спомените ти завинаги. Да, интересуват ме нейните целувки. Жадувам за тях. Те са ми жизнено необходими.

И още ме интересува нейната усмивка. Не смехът, не реакцията на разказан виц, а реакцията на радост. Тя, естествено, се усмихва, когато чуе нещо забавно, но почти не се усмихва, когато й е наистина приятно. (Всъщност дали някога й е наистина приятно?) Сякаш по-скоро присвива очи. Обръща се - и никога, никога не можеш да бъдеш уверен, че нещо наистина й харесва. За да можеш например да разбереш това - и да го направиш пак. Не, няма да се получи. При нея всичко е под контрол. Под толкова тотален контрол над емоциите, който води едва ли не до изчезването на самите емоции. При това не само негативните, но и напълно позитивните. Особено ако дълго злоупотребяваш с този контрол.

И нейните емоции също ме интересуват. Но в тази насока по-добре да не започвам да ровя, защото се боя какво ще открия. Боя се на моменти дори, че може въобще да ги няма. Просто да отсъстват. А колкото по-късно науча за това, толкова по-добре за мен. Но и да разбера за това, ще съжалявам само за това, че тя не е извлекла максимума удоволствие от мъж като мен.

Къде е у нея този център на удоволствията? Представям си, че нейният център на удоволствията е като извор, барикадиран от всички страни с големи, точно срязани камъни, плътно притиснати един към друг със суха мазилка. До този извор достъпът е ограничен, затворен с бариера и бодлива тел. Има само малки тунелчета за измъкване и релакс. Но на света има толкова много радости! И животът може да ги дари. И аз мога. Взима ли тя? Получава ли? Консумира ли? Ще е жалко, ако не го прави.

И още ме интересуват нейните постъпки. Защото тя категорично избягва постъпки, както и всякакви други крайности. Яркости. Рязкости. Тя плавно преминава от едно състояние в друго, от една ситуация в друга – прелива се, преплува, плъзга се. Или незнайно защо се държи сякаш всичко "просто се случва". Защо да вдигаме шум? "Всичко трябва да бъде естествено". Всичко е добре смазано и по възможност добре овлажнено. А ако трябва да се движиш на сухо, това е абсолютно краен случай. Значи тогава постъпката все пак е наложителна. И тогава се действа. Как действа тя? Какви случаи и какви необходимости смята тя за крайни? Ето в този смисъл ме интересуват нейните постъпки.

Някъде дълбоко, под повърхността, лежат отговорите на тези въпроси. Причините и отговорите са изсипани в някаква купчина, която очевидно тя не иска да докосва. Или просто не й се занимава. И кой знае защо ми се струва, че в тези дълбини няма нито една цепка, нито един отдушник, няма дори малък отвор - там всичко е равно, загладено, зазидано в бетон, поръсено с водица за придаване на свежест - и озвучено с хармонична, тиха музика. И нищо не можеш да направиш по този въпрос.

Човек с такава конструкция от причини "защо да не се случи нещо"... невъзможно е да го направиш щастлив. А толкова ми се иска да видя нейната усмивка, да разбера какви са нейните целувки, да усетя нейната лека ръка на косите си, или да бъда вътре в тази ръка. И най-накрая да уловя емоция в гласа, в постъпките, в движението, в НЕЩО!!! Така или иначе ще получа от нея удоволствие, защото тя перфектно владее техническата страна на нещата, когато пожелае. Но няма да съумея да бъда щастлив. Колко несправедливо е, че АЗ не мога. И всъщност не спирам да се боя, че ще се намери някой, който прекрасно ще смогне. И за него това ще бъде нещо много естествено. Каквото и трябва да бъде всичко в нейния живот.