Всичко трябва да бъде естествено

Интересуват ме нейните целувки. Има ли такива в природата? Ако ги няма сега, имало ли ги е някога? Или са изчезнали впоследствие? Има ли на света мъж, който би могъл да разкаже какви са били - нейните целувки? Знае ли тя, че това е красиво, нормално явление и удоволствие, което всъщност удължава живота? Може би е знаела, но после е забравила.

Помня перфектно как на втория ден на реалната ни връзка спокойно се целунахме, макар преди това никога да не съм го умеел – приятелски да целунеш някого, когато го срещаш. Но като че ли оттогава е минала цяла вечност. И целувките й свършиха. Съсредоточихме се върху интензивността. Върху дълбочината на проникването. Броя пъти. Всички тези характеристики са по-близо до спорта. И все пак аз изпитвам удоволствие. Включително и от това, че я целувам.

В много книги и филми се леят сълзи и сополи за първия мъж, който жената, видите ли, никога не забравя. И за първата жена, която никога не забравяш. Глупости. Осъзнавам, че първата жена, с която съм разбрал наистина какво е секс и какво е истинска жена, съм срещнал на 32 години. Но сега се оказва, че тя минава почти без целувки, без които аз по никакъв начин не искам да минавам в живота си? Веднъж тя ме целуна на гърба между раменете - и оттогава в мигове на особено силна любов към нея, когато тя особено ми липсва - ме пари кожата между раменете. Защото все пак не дълбочината на проникване, а целувките повече от всичко изразяват любов и емоция - и се запомнят. Защото проникването и интензивността чисто технически могат да бъдат повторени. А целувките винаги са различни. И остават в спомените ти завинаги. Да, интересуват ме нейните целувки. Жадувам за тях. Те са ми жизнено необходими.

И още ме интересува нейната усмивка. Не смехът, не реакцията на разказан виц, а реакцията на радост. Тя, естествено, се усмихва, когато чуе нещо забавно, но почти не се усмихва, когато й е наистина приятно. (Всъщност дали някога й е наистина приятно?) Сякаш по-скоро присвива очи. Обръща се - и никога, никога не можеш да бъдеш уверен, че нещо наистина й харесва. За да можеш например да разбереш това - и да го направиш пак. Не, няма да се получи. При нея всичко е под контрол. Под толкова тотален контрол над емоциите, който води едва ли не до изчезването на самите емоции. При това не само негативните, но и напълно позитивните. Особено ако дълго злоупотребяваш с този контрол.

И нейните емоции също ме интересуват. Но в тази насока по-добре да не започвам да ровя, защото се боя какво ще открия. Боя се на моменти дори, че може въобще да ги няма. Просто да отсъстват. А колкото по-късно науча за това, толкова по-добре за мен. Но и да разбера за това, ще съжалявам само за това, че тя не е извлекла максимума удоволствие от мъж като мен.

Къде е у нея този център на удоволствията? Представям си, че нейният център на удоволствията е като извор, барикадиран от всички страни с големи, точно срязани камъни, плътно притиснати един към друг със суха мазилка. До този извор достъпът е ограничен, затворен с бариера и бодлива тел. Има само малки тунелчета за измъкване и релакс. Но на света има толкова много радости! И животът може да ги дари. И аз мога. Взима ли тя? Получава ли? Консумира ли? Ще е жалко, ако не го прави.

И още ме интересуват нейните постъпки. Защото тя категорично избягва постъпки, както и всякакви други крайности. Яркости. Рязкости. Тя плавно преминава от едно състояние в друго, от една ситуация в друга – прелива се, преплува, плъзга се. Или незнайно защо се държи сякаш всичко "просто се случва". Защо да вдигаме шум? "Всичко трябва да бъде естествено". Всичко е добре смазано и по възможност добре овлажнено. А ако трябва да се движиш на сухо, това е абсолютно краен случай. Значи тогава постъпката все пак е наложителна. И тогава се действа. Как действа тя? Какви случаи и какви необходимости смята тя за крайни? Ето в този смисъл ме интересуват нейните постъпки.

Някъде дълбоко, под повърхността, лежат отговорите на тези въпроси. Причините и отговорите са изсипани в някаква купчина, която очевидно тя не иска да докосва. Или просто не й се занимава. И кой знае защо ми се струва, че в тези дълбини няма нито една цепка, нито един отдушник, няма дори малък отвор - там всичко е равно, загладено, зазидано в бетон, поръсено с водица за придаване на свежест - и озвучено с хармонична, тиха музика. И нищо не можеш да направиш по този въпрос.

Човек с такава конструкция от причини "защо да не се случи нещо"... невъзможно е да го направиш щастлив. А толкова ми се иска да видя нейната усмивка, да разбера какви са нейните целувки, да усетя нейната лека ръка на косите си, или да бъда вътре в тази ръка. И най-накрая да уловя емоция в гласа, в постъпките, в движението, в НЕЩО!!! Така или иначе ще получа от нея удоволствие, защото тя перфектно владее техническата страна на нещата, когато пожелае. Но няма да съумея да бъда щастлив. Колко несправедливо е, че АЗ не мога. И всъщност не спирам да се боя, че ще се намери някой, който прекрасно ще смогне. И за него това ще бъде нещо много естествено. Каквото и трябва да бъде всичко в нейния живот.