събота, октомври 11, 2014

Конгруентност на общуването

Посвещава се на конгруентността на общуването.


— Защо убихте мъжа си?
— Той открадна моите родители.

Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.

— Пояснете?
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (когато се държиш добре). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.

И ти идва времето да се омъжиш.

Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".

Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.

Озадачената от това събитие дъщеря...

— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.

— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.
— Да.

— И как се случи то?
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".

— И вие го нарекохте така?
— И аз го нарекох така.

сряда, октомври 08, 2014

Есен


 Всякакви сходства
с реални лица и събития
са тотално съвпадение

Те винаги се караха. Винаги. Не че не умееха другояче, но тя имаше избухлив характер, а той беше твърде обидчив. Още от първия ден, когато за първи път се запознаха, когато и на двамата им спря дъхът, когато разбраха, че са се намерили един друг. Даже тогава - защото тя веднага изсумтя: да бе, нищо особено не е, изобщо не е моят тип, а той, естествено, отговори със същото, изпъчвайки гърди и изсумтявайки. В караници мина първата им среща... После втората...

Продължавайки да се карат, те се нанесоха да живеят заедно и винаги се смееха, като ги питаха как успяват да го правят - защото знаеха, че с никой друг не се карат. Само помежду си. Защото даже да дишат при раздяла им беше тежко. Тя се смееше. Винаги се смееше. Той се гордееше - никой друг нямаше такава жена, и тя се караше само с него. И той вече не помнеше, а и не искаше да помни какво е било, когато нея я е нямало. Карайки се, решиха да се оженят. Дори на сватбата се караха - но всички свикнаха и всички им завиждаха. Не защото искаха да се карат, а защото искаха такава жена и такъв мъж, с които така да се карат - като с никой друг. И да се смеят след това. Да се смеят гърлено - така, както умееше само тя. И някой като него да гледа с обожание, когато някоя като нея се смее така...

Но веднъж тя наистина се скара с него, а той действително ѝ се обиди. И те спряха да се карат. И станаха образцова двойка - бяха пределно вежливи и усмихнати, защото повече не се караха. И тя все по-рядко се смееше гърлено...

Той не се караше с нея, когато тя си събираше багажа, не се караше, когато я изпращаше до таксито, не се караше, когато казваше, че всичко е наред. Усмихваше се, когато махаше след нея... Усмихваше се, когато се качваше в апартамента с празния гардероб. И едва качвайки се и виждайки още веднъж празния гардероб, той разбра окончателно: вече няма с кого да се кара, което означава, че вече и няма с кого да се усмихва... Той си наля голяма чаша уиски, запали цигара, въпреки че не пушеше, и излезе на балкона - оставаше му само да чака....

петък, септември 26, 2014

Всичко ще бъде наред

Woman in the rain © berdaku

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!

сряда, септември 24, 2014

Без хляб и пощада


Ако страшно ти е провървяло и си попаднал на свястна жена - една такава умна, добра, красива, успешна победителка, с която ти е хубаво и спокойно, и тя дори те е обикнала, тоест вече ти е съвсем хубаво и спокойно, а после тази умна, добра, красива, успешна победителка започва да минава край теб, без дори да те докосва, не се обръща, когато влизаш, и въобще се старае да не те гледа много-много - това значи, че е спряла да те харесва. Какво толкова... случва се.

Най-гадното в това е, че отново ти е не-хубаво и не-спокойно, и даже ти е още по-кофти отпреди, но никаква измама няма в това; както и преди си живееш с умна, добра, красива, успешна победителка - просто са ти отнели всъщност само една дреболия. А това, че именно тази дреболия е била по-важна за теб от всичко друго - това няма как да си го подшиеш към делото и няма за какво да й се сърдиш, просто ти е някак много тъжно.

Когато избираш жена, която не е забележителна с нищо, но виждаш в нея потенциал - значи се надяваш, разчиташ, вярваш в нея, и от това ти е малко по-малко кофти от обикновено, и разчиташ, че още съвсем мъничко - и ще ти стане съвсем не-кофти. И когато тази жена, на която са дали такъв кредит, не само че остава никоя, но и не те жали и не държи на теб - това значи, че не те обича, даром те е погубила.

Редом с нея ти е гадно и горчиво, но да я виниш всъщност няма за какво. Защото ти си заложил на неподходящ кон, а от нейна страна никаква измама не е имало, освен евентуално съвсем минимална - кредита тя не ти го е върнала, преглътнала го е изцяло и не се е задавила. Получила е мъж, за който дори не е имала правото да претендира, и си живее и занапред както преди. Може да я презираш, но да й се сърдиш, наистина, просто няма за какво.

А понякога се случва да избереш жена, която няма нищо и никога няма да ти даде нищо, защото е толкова добра с теб, че дори от това само почти спира да ти е гадно. Никакви кредити и никакви аванси, нищо не очакваш от нея, вземаш я такава, каквато е, само заради добротата й. Е - тогава, когато такава жена, от която общо взето изобщо не се е очаквало да има някакви претенции към теб - защото нормално не би имала шанса дори и да те сънува - когато такава жена започва да ти се зъби и да ти вика, това означава просто, че е изнагляла.

И тук вече може да й се сърдиш, защото тази жена действително те е измамила, защото единствената й ценност е била фалшива, защото този чек не е бил обезпечен с нищичко.

А може би просто е спряла да те харесва. При бедните, включително и бедните духом, нещата не са много по-различни, отколкото при богатите, а твоите чувства не вълнуват нито едните, нито другите.

петък, август 01, 2014

Шепот в мрака



"Замалко, ама."

Ако пушехме, сигурно щяхме да се виждаме един друг като червени точки в мрака. В нощта има една странна свежест и особена, почти есенна тъмнина, която с лекота поглъща звездите. На улицата мирише на влага и гъби, на зрели ябълки, обсипали дърветата и накланящи клоните към земята. Макар че уж е още рано за ябълките - есента още не е настъпила, въпреки постоянния дъжд, създаващ илюзията, че сме някъде в края на октомври.

Ако пушехме, щяхме да се виждаме един друг като червени точки - и можеше да мълчим и да наблюдаваме как проблясват звезди на края на цигарите, при всяко дръпване. Тя обаче ги спря отдавна, а аз никога не съм ги почвал; бихме се изгубили, бихме се разтворили безследно в мрака, ако мълчахме. Бродим по мократа от дъжда трева и разговаряме. Странно е някак – след толкова години като че ли можем да говорим за всичко. Не да преразказваме накратко съдържанието на миналия си живот, не да открехваме внимателно сърцето, най-важното - това, което трябва другият да знае, но за някои винаги ще си остане тайна. Просто разговаряме. Сега вече може да почукаш на всякакви врати, или по-скоро вече знаем кои врати не си струва да отваряме, за да не изпопадат от тях върху главите ни прашни кутии, закачалки, стари обувки и прочие неизхвърлени боклуци.

Странно е някак - да не се боиш да питаш, да не би да чуеш нежелан отговор, или въобще нищо да не чуеш. Да не се опасяваш, че ще изглеждаш лишен от такт. Или празноглав. Или повърхностен. Или че ще изръсиш някоя глупост. Не е нужно да се безпокоиш дали няма да засегнеш опасна тема – много от тях отдавна са открити и отбелязани на картата, а други, досега неизлезли на бял свят (знам, че ги има)… – нима няма да намерим в себе си търпение и деликатност, за да не отидем твърде далеч?

Разговаряме, и си мисля: какво хубаво още се крие зад завоя, до който още не съм стигал? И се усмихвам.

Не пушим, затова изобщо не се виждаме в мрака. Но се чуваме един друг.

Което е много по-важно.