петък, септември 26, 2014

Всичко ще бъде наред

Woman in the rain © berdaku

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!

сряда, септември 24, 2014

Без хляб и пощада


Ако страшно ти е провървяло и си попаднал на свястна жена - една такава умна, добра, красива, успешна победителка, с която ти е хубаво и спокойно, и тя дори те е обикнала, тоест вече ти е съвсем хубаво и спокойно, а после тази умна, добра, красива, успешна победителка започва да минава край теб, без дори да те докосва, не се обръща, когато влизаш, и въобще се старае да не те гледа много-много - това значи, че е спряла да те харесва. Какво толкова... случва се.

Най-гадното в това е, че отново ти е не-хубаво и не-спокойно, и даже ти е още по-кофти отпреди, но никаква измама няма в това; както и преди си живееш с умна, добра, красива, успешна победителка - просто са ти отнели всъщност само една дреболия. А това, че именно тази дреболия е била по-важна за теб от всичко друго - това няма как да си го подшиеш към делото и няма за какво да й се сърдиш, просто ти е някак много тъжно.

Когато избираш жена, която не е забележителна с нищо, но виждаш в нея потенциал - значи се надяваш, разчиташ, вярваш в нея, и от това ти е малко по-малко кофти от обикновено, и разчиташ, че още съвсем мъничко - и ще ти стане съвсем не-кофти. И когато тази жена, на която са дали такъв кредит, не само че остава никоя, но и не те жали и не държи на теб - това значи, че не те обича, даром те е погубила.

Редом с нея ти е гадно и горчиво, но да я виниш всъщност няма за какво. Защото ти си заложил на неподходящ кон, а от нейна страна никаква измама не е имало, освен евентуално съвсем минимална - кредита тя не ти го е върнала, преглътнала го е изцяло и не се е задавила. Получила е мъж, за който дори не е имала правото да претендира, и си живее и занапред както преди. Може да я презираш, но да й се сърдиш, наистина, просто няма за какво.

А понякога се случва да избереш жена, която няма нищо и никога няма да ти даде нищо, защото е толкова добра с теб, че дори от това само почти спира да ти е гадно. Никакви кредити и никакви аванси, нищо не очакваш от нея, вземаш я такава, каквато е, само заради добротата й. Е - тогава, когато такава жена, от която общо взето изобщо не се е очаквало да има някакви претенции към теб - защото нормално не би имала шанса дори и да те сънува - когато такава жена започва да ти се зъби и да ти вика, това означава просто, че е изнагляла.

И тук вече може да й се сърдиш, защото тази жена действително те е измамила, защото единствената й ценност е била фалшива, защото този чек не е бил обезпечен с нищичко.

А може би просто е спряла да те харесва. При бедните, включително и бедните духом, нещата не са много по-различни, отколкото при богатите, а твоите чувства не вълнуват нито едните, нито другите.

петък, август 01, 2014

Шепот в мрака



"Замалко, ама."

Ако пушехме, сигурно щяхме да се виждаме един друг като червени точки в мрака. В нощта има една странна свежест и особена, почти есенна тъмнина, която с лекота поглъща звездите. На улицата мирише на влага и гъби, на зрели ябълки, обсипали дърветата и накланящи клоните към земята. Макар че уж е още рано за ябълките - есента още не е настъпила, въпреки постоянния дъжд, създаващ илюзията, че сме някъде в края на октомври.

Ако пушехме, щяхме да се виждаме един друг като червени точки - и можеше да мълчим и да наблюдаваме как проблясват звезди на края на цигарите, при всяко дръпване. Тя обаче ги спря отдавна, а аз никога не съм ги почвал; бихме се изгубили, бихме се разтворили безследно в мрака, ако мълчахме. Бродим по мократа от дъжда трева и разговаряме. Странно е някак – след толкова години като че ли можем да говорим за всичко. Не да преразказваме накратко съдържанието на миналия си живот, не да открехваме внимателно сърцето, най-важното - това, което трябва другият да знае, но за някои винаги ще си остане тайна. Просто разговаряме. Сега вече може да почукаш на всякакви врати, или по-скоро вече знаем кои врати не си струва да отваряме, за да не изпопадат от тях върху главите ни прашни кутии, закачалки, стари обувки и прочие неизхвърлени боклуци.

Странно е някак - да не се боиш да питаш, да не би да чуеш нежелан отговор, или въобще нищо да не чуеш. Да не се опасяваш, че ще изглеждаш лишен от такт. Или празноглав. Или повърхностен. Или че ще изръсиш някоя глупост. Не е нужно да се безпокоиш дали няма да засегнеш опасна тема – много от тях отдавна са открити и отбелязани на картата, а други, досега неизлезли на бял свят (знам, че ги има)… – нима няма да намерим в себе си търпение и деликатност, за да не отидем твърде далеч?

Разговаряме, и си мисля: какво хубаво още се крие зад завоя, до който още не съм стигал? И се усмихвам.

Не пушим, затова изобщо не се виждаме в мрака. Но се чуваме един друг.

Което е много по-важно.

петък, април 18, 2014

Пътят напред


Очите ѝ блестят, но видът ѝ е объркан - защото е свикнала той да е до нея. Ако ще да закрива слънцето – той винаги би се отместил, ако забележи, че го прави. Или съзнателно ще го закрие, създавайки нужната в този момент сянка. Но сега тя е сама и затова стъпва леко, внимателно, нерешително, макар под краката ѝ да няма примерно висящ мост, а най-обикновена кална златишка пътечка, и да няма нито една пропаст в полезрението ѝ. Върви напред - самотна и леко присвита фигура - потискайки в себе си желанието непрекъснато да се оглежда. Напомня си, че трябва да се старае да стане по-силна - така де, няма той винаги да я съпровожда, защитавайки от всевъзможни опасности и несгоди. Припомня си, че вече не гука по детски, изкривявайки думите, и не върти копчетата на ризата му, защото всъщност отдавна е пораснала. Избива я на смях (естествено, смее се на самата себе си). Прихва и разтърсва глава, сякаш е кихнала, след което вдига глава към слънцето. Походката ѝ става по-твърда и уверена.

И в този момент той я догонва, с широки и бързи крачки, поема си дъх и избърсва чело:

- Извинявай, малката, - защото тя естествено е малка, особено до него - забравих дали заключих вратата и се наложи да се върна. Тук не ти е София, никой няма да влезе ей така, естествено, но човек трябва да се пази, за да го пази и Господ.

И тя се смее звънливо, подскача, посяга да му разроши косата, а после се обръща и тръгва с гръб напред - къде се дяна внимателността и неувереността ѝ? – за да го гледа, да го вижда, а и защото баща ѝ винаги ѝ е забранявал, а той няма да ѝ забрани. Естествено, той ѝ разрешава далеч не всичко и се мръщи за това-онова, особено ако тя се самозабравя, и не може да се каже, че винаги му харесват нейните капризи, но какво да се прави – така и не се е наиграла, и така са се наредили нещата: той е големият, тя – малката. А той наистина е голям, скоро установи, че е станал над сто килограма, докато тя напоследък може да се скрие в кашон от телевизор - особено с тези тренировки, които прави в последно време - и неведнъж той я хваща, вдига я на ръце и я носи накъдето пожелае, а тя, заливайки се от смях, се съпротивлява. Защото, естествено, тя си е възрастна. И дори доста сериозна. А всички тези изпълнения са само опит да се удържа в границите на ролята - роля, ненатрапена всъщност от никого, просто така са се наредили нещата.

И тя действително има нужда от неговата подкрепа – защото понякога все пак ѝ се иска да се отпусне и да остави някой друг да се грижи за нещата наоколо. Защото преди са ѝ попадали някакви неориентирани хипстъри – които се е налагало тя да води подир себе си, да се грижи за тях, да ги закриля. Докато не среща Него – и той я хваща в ръцете си, за да я сложи грижовно на дланта си, да я погали леко, с пръст, и да издуха прашеца върху нея.

В началото тя дори плачеше – както плачат хора, преминали през голямо изпитание, през шок, и в крайна сметка спасили се - и оправяше размазания си грим, упреквайки самата себе си "Такава съм глупачка.. колко съм глупава!". И честно казано, така и не можа да свикне. Боеше се, че ако се огледа – току-виж той вече е изчезнал, и всичко е както преди, както обикновено – "Какво толкова, като си сама, ще се справиш, всички живеят така, сами". И потискаше в себе си желанието да се огледа наоколо.

Затова изведнъж тя става сериозна, обръща се на сто и осемдесет градуса и тръгва, както вървят обикновените хора – не назад, а напред. Защото трябва да се върви напред, нали?

Той се замисля за миг: "Да не ми се обиди нещо?", и забързва крачка, за да я догони – лесно е, нейните две крачки се равняват на една негова. И така вървят един до друг: той – гледайки към нея, наблюдавайки я внимателно, тя – прехапала устни, за да не гледа непрекъснато в широкото му, загрижено лице.

И е абсолютно невъзможно да определиш, кой на кого е по-нужен.

вторник, януари 21, 2014

Ти никога няма да бъдеш щастлив

Във връзка с един днешен текст на Нора се сетих за една чернова от миналата година.
Сега вече не гледам на нещата по този начин, но все пак... иска ми се да я споделя.
И аз не знам защо.

Ти никога няма да бъдеш щастлив, защото не умееш да се радваш на малките неща и на това, което е тук и сега - и винаги искаш нещо по-голямо, нещо различно, и всъщност дори не можеш да формулираш какво точно. Хората, изпитващи удоволствие от една добра вечеря или сън, ти се струват извънземни, нещо нереално, ти просто физически не си в състояние да разбереш и споделиш тяхната мотивация - и отдавна мечтаеш да измислят най-после таблетки, заместващи и едното, и другото. Не искаш да купуваш нищо, в моловете започва да ти се повдига, надпреварата за нови електронни джаджи ти предизвиква прозявка, а оправянето на падналата завесата в спалнята се превръща в потребителски подвиг. Никога не си мил прозорците на къщата си - и не помниш кога за последно си гладил нещо. Касиерите в McDonalds те познават по име и физиономия, а печката я пускаш само за да си запалиш цигарата. 

Ти винаги си тръгваш пръв, защото винаги си мислил, че си достоен за нещо по-добро, а после те се омъжват и избират музика за сватбеното парти - и ти казват, че са я видели на улицата, и че тя никога не е изглеждала толкова щастлива - още по-малко, когато е била с теб. Ти все още незнайно защо събираш за спомен дреболии в кутия от обувки Camel Active, макар че всеки път, когато я отваряш, те не предизвикват у теб никакви емоции, нула, zero, nilch, просрочени консервирани сливи в кошницата за отстъпки. Ти много пиеш, малко ядеш, и ходиш за суджу в 3 часа през нощта. Не помниш кога за последно си правил секс трезвен, или нещо те е трогвало до дълбините на душата ти. 

Ти кой знае защо все още пишеш в този блог, макар че хората, които са ти били интересни, отдавна не пишат. Теб пък те четат хора, които не си виждал от години. Казват ти, че на нещата трябва да се гледа по-позитивно, и всеки път като чуеш това, на лицето ти се появява саркастична гримаса. Хора, чийто живот е по-беден и скучен от твоя, кой знае защо са хиляди пъти по-щастливи от теб. Вероятно твоят живот ти изглежда отвратителен, но определено не се разстройваш от този факт.

Ти... си аз.