петък, април 18, 2014

Пътят напред


Очите ѝ блестят, но видът ѝ е объркан - защото е свикнала той да е до нея. Ако ще да закрива слънцето – той винаги би се отместил, ако забележи, че го прави. Или съзнателно ще го закрие, създавайки нужната в този момент сянка. Но сега тя е сама и затова стъпва леко, внимателно, нерешително, макар под краката ѝ да няма примерно висящ мост, а най-обикновена кална златишка пътечка, и да няма нито една пропаст в полезрението ѝ. Върви напред - самотна и леко присвита фигура - потискайки в себе си желанието непрекъснато да се оглежда. Напомня си, че трябва да се старае да стане по-силна - така де, няма той винаги да я съпровожда, защитавайки от всевъзможни опасности и несгоди. Припомня си, че вече не гука по детски, изкривявайки думите, и не върти копчетата на ризата му, защото всъщност отдавна е пораснала. Избива я на смях (естествено, смее се на самата себе си). Прихва и разтърсва глава, сякаш е кихнала, след което вдига глава към слънцето. Походката ѝ става по-твърда и уверена.

И в този момент той я догонва, с широки и бързи крачки, поема си дъх и избърсва чело:

- Извинявай, малката, - защото тя естествено е малка, особено до него - забравих дали заключих вратата и се наложи да се върна. Тук не ти е София, никой няма да влезе ей така, естествено, но човек трябва да се пази, за да го пази и Господ.

И тя се смее звънливо, подскача, посяга да му разроши косата, а после се обръща и тръгва с гръб напред - къде се дяна внимателността и неувереността ѝ? – за да го гледа, да го вижда, а и защото баща ѝ винаги ѝ е забранявал, а той няма да ѝ забрани. Естествено, той ѝ разрешава далеч не всичко и се мръщи за това-онова, особено ако тя се самозабравя, и не може да се каже, че винаги му харесват нейните капризи, но какво да се прави – така и не се е наиграла, и така са се наредили нещата: той е големият, тя – малката. А той наистина е голям, скоро установи, че е станал над сто килограма, докато тя напоследък може да се скрие в кашон от телевизор - особено с тези тренировки, които прави в последно време - и неведнъж той я хваща, вдига я на ръце и я носи накъдето пожелае, а тя, заливайки се от смях, се съпротивлява. Защото, естествено, тя си е възрастна. И дори доста сериозна. А всички тези изпълнения са само опит да се удържа в границите на ролята - роля, ненатрапена всъщност от никого, просто така са се наредили нещата.

И тя действително има нужда от неговата подкрепа – защото понякога все пак ѝ се иска да се отпусне и да остави някой друг да се грижи за нещата наоколо. Защото преди са ѝ попадали някакви неориентирани хипстъри – които се е налагало тя да води подир себе си, да се грижи за тях, да ги закриля. Докато не среща Него – и той я хваща в ръцете си, за да я сложи грижовно на дланта си, да я погали леко, с пръст, и да издуха прашеца върху нея.

В началото тя дори плачеше – както плачат хора, преминали през голямо изпитание, през шок, и в крайна сметка спасили се - и оправяше размазания си грим, упреквайки самата себе си "Такава съм глупачка.. колко съм глупава!". И честно казано, така и не можа да свикне. Боеше се, че ако се огледа – току-виж той вече е изчезнал, и всичко е както преди, както обикновено – "Какво толкова, като си сама, ще се справиш, всички живеят така, сами". И потискаше в себе си желанието да се огледа наоколо.

Затова изведнъж тя става сериозна, обръща се на сто и осемдесет градуса и тръгва, както вървят обикновените хора – не назад, а напред. Защото трябва да се върви напред, нали?

Той се замисля за миг: "Да не ми се обиди нещо?", и забързва крачка, за да я догони – лесно е, нейните две крачки се равняват на една негова. И така вървят един до друг: той – гледайки към нея, наблюдавайки я внимателно, тя – прехапала устни, за да не гледа непрекъснато в широкото му, загрижено лице.

И е абсолютно невъзможно да определиш, кой на кого е по-нужен.

вторник, януари 21, 2014

Ти никога няма да бъдеш щастлив

Във връзка с един днешен текст на Нора се сетих за една чернова от миналата година.
Сега вече не гледам на нещата по този начин, но все пак... иска ми се да я споделя.
И аз не знам защо.

Ти никога няма да бъдеш щастлив, защото не умееш да се радваш на малките неща и на това, което е тук и сега - и винаги искаш нещо по-голямо, нещо различно, и всъщност дори не можеш да формулираш какво точно. Хората, изпитващи удоволствие от една добра вечеря или сън, ти се струват извънземни, нещо нереално, ти просто физически не си в състояние да разбереш и споделиш тяхната мотивация - и отдавна мечтаеш да измислят най-после таблетки, заместващи и едното, и другото. Не искаш да купуваш нищо, в моловете започва да ти се повдига, надпреварата за нови електронни джаджи ти предизвиква прозявка, а оправянето на падналата завесата в спалнята се превръща в потребителски подвиг. Никога не си мил прозорците на къщата си - и не помниш кога за последно си гладил нещо. Касиерите в McDonalds те познават по име и физиономия, а печката я пускаш само за да си запалиш цигарата. 

Ти винаги си тръгваш пръв, защото винаги си мислил, че си достоен за нещо по-добро, а после те се омъжват и избират музика за сватбеното парти - и ти казват, че са я видели на улицата, и че тя никога не е изглеждала толкова щастлива - още по-малко, когато е била с теб. Ти все още незнайно защо събираш за спомен дреболии в кутия от обувки Camel Active, макар че всеки път, когато я отваряш, те не предизвикват у теб никакви емоции, нула, zero, nilch, просрочени консервирани сливи в кошницата за отстъпки. Ти много пиеш, малко ядеш, и ходиш за суджу в 3 часа през нощта. Не помниш кога за последно си правил секс трезвен, или нещо те е трогвало до дълбините на душата ти. 

Ти кой знае защо все още пишеш в този блог, макар че хората, които са ти били интересни, отдавна не пишат. Теб пък те четат хора, които не си виждал от години. Казват ти, че на нещата трябва да се гледа по-позитивно, и всеки път като чуеш това, на лицето ти се появява саркастична гримаса. Хора, чийто живот е по-беден и скучен от твоя, кой знае защо са хиляди пъти по-щастливи от теб. Вероятно твоят живот ти изглежда отвратителен, но определено не се разстройваш от този факт.

Ти... си аз.

четвъртък, януари 16, 2014

Готвим се за лятото


Преди време се бях разговорил с колежка (която отдавна вече не работи при нас, но това е друг въпрос) на тема "седмичните диети са измама за наивници". Сега понеже попадам на всякакви безумни текстове онлайн на тема "Грозната истина за отслабването", се присетих за този разговор и ме досърбя да си кажа как според мен е правилно.


Логично, конкретен адресат на този текст няма, нито претендирам за абсолютна правота - всеки е в правото си да е несъгласен с мен, или да вземе само една малка част от това, което съм споделил тук и да го използва както прецени за добре. Не съм треньор по фитнес, нямам и амбициите да ставам такъв - тъй че се допитайте до по-големи специалисти и не приемайте на вяра всичко, което четете в Интернет :)

(Бележка за тези, които са ме виждали IRL: това, че знам, че нещо е правилно, не значи, че непременно го спазвам... :D)

За да изглеждаш яко (и да се чукаш яко), и на мъжете, и на жените са нужни четири неща: кардио, силови упражнения, йога и най-трудното — "по-малко ядене".

По ред на важността:

1. По-малко ядене

Тук всичко е ясно. Всяка временна диета се възприема от организма като "трябва да изчакаме, властелина ни го е прихванало нещо". Изчакваме — и си отяждаме. И така в затворен кръг.

Ако всеки ден до края на оставащия ви живот си недояждате само по 100 калории, ще губите излишното тегло бавно, но "завинаги" (просто няма да има откъде да се вземе).

"Диетата" трябва да бъде постоянна. Всяка непостоянна диета трябва да бъде балансирана, или просто иначе още по-бързо ще откинете копита. Гугълнете примерно за диетата DASH. Там има прости и логични препоръки, от типа на "използвайте месото само като незначителна част от хранителния режим" и "стига сте яли чиста захар".

Забравете за какъвто и да е екстремизъм, от типа на суровоядство. Или Дюкан. Или "лечебен глад"/"детокс". Няма да ви уча кои диети са ок и кои не са, разчитам, че имате достатъчно разум в главите си да гугълнете и да проверите какви са кофти последиците от една или друга "даваща магически резултат" нашумяла програма .

2. Кардио

Кардиото едва ли не го проповядват като "задължително за отслабването". Кардиото не "гори мазнини" само по себе си; за една тренировка максимум да изгорите толкова калории, колкото можете да компенсирате с маааааааааааааалко парченце шоколад.

Изходът? Метода "по-малко ядене" никой не го е отменял, но ако към него се добави и кардио, ще отслабнете два пъти по-бързо. Да, все пак много-много бавно, но също завинаги.

Тоест кардиото — това е като "правилната диета", тоест също е занимание за цял живот.

От кардиото има милион други ползи — например по-добре ти става оная работа! Тя става заради притока на кръв, кръвта идва от сърцето, а сърцето на гръцки за тези, които не подозират, е "καρδιά".

Подобрява се цветът на кожата, спираш да се задъхваш и да се потиш като кон по време на секс и си в състояние да издържиш без сериозни проблеми секс-маратон, сравним по продължителност с програмата ти от упражнения.

Походката престава да бъде полюшваща се, приисква ти се да тичаш, да скачаш и да пееш.

Появява се и способност да разбираш езика на животните. (Добре де, някои си я имат и без кардио, тук шмекерувам :))

Кардиото просто и банално "ускорява метаболизма" и почваш да се чувстваш жив човек. Ето и цялата полза.

3. Силови упражнения

И тъй взехме торба говна, изтръскахме от нея говната чрез първите две точки. Получихме едно такова вяло торбенце, което като че ли не е дебело, но не е и от най-приятните за ръката и окото. В краен случай ще стърчат кости, върху които ще е опъната кожа.

Силовите упражнения — особено за жените — не оформят теглото, а релеф от твърда мускулна тъкан. Именно върху този релеф красиво се опъва кожата. Ако няма мазнина, огромна мускулна маса не е нужна, достатъчно е просто вече съществуващите мускули да не са вяло говно. Ако съществуващите мускули и без това са си ок, просто върху тях има и някое друго килце, силовите упражнения не е задължително да са много, но все пак трябва да ги има.

За тези редки късметлии, които се боят да не би да се "пренапомпат", най-добре да захванат упражнения със собственото тегло — от тях няма как да се пренапомпат, защото това тегло не се повишава.

("Пренапомпват се" всъщност основно хората, които не са успели да спрат навреме и са увеличавали нонстоп вдиганото тегло. И са зобили анаболи, естествено).

4. Йога

В най-добрата книга за фитнеса за дебили (The Navy SEAL Physical Fitness Guide) е написано, че "фитнесът" е сума от различни характеристики, всяка от които може да бъде оценена поотделно. А не една характеристика, от типа на "мускулест тип — супер, мацките са ти в кърпа вързани".

Характеристиките впрочем са такива: Agility, Cardiorespiratory endurance, Balance, Muscular endurance, Coordination, Muscular strength, Speed, Body composition, Power, Flexibility, Reaction time.

Както лесно можете да се досетите, йогата качва поне три характеристики от списъка.

Защото йогата далеч не е само духовно развитие, дагоева, но и поне +10 към чисто прагматични показатели от типа на "баланс". Ако жената иска да бъде като "котенце", а не като "хипопотамче", с баналното отслабване нищо няма да се постигне, нужна е точно гъвкавост, например.

"Слабата крава още не е сърна", именно.

Плюс че се откриват възможности за нови пози в секса.

За мъжете йогата пък е начин да свалят готини мадами, който не е толкова позорен, колкото са примерно танците или сайтовете за запознанства.

Кофти аспектът на диетите и фитнеса

С една дума: трябва много воля. И вътрешна мотивация - ако опреш до това да търсиш мотивацията извън себе си, вече си прецакан - значи изкушението е толкова силно, че трябва някой да те бута, за да му устояваш. От което не следва, че не ти е нужна подкрепата на партньора и семейството например - ако той/те не вярват, че ти можеш да го направиш, това като минимум ти усложнява задачата в пъти.

Втората драма е търпението - ако си тръгнал с идеята да влезеш във форма в точно определен срок, всяко претегляне на кантара се превръща в мини-драма - "ами ако сега не съм свалил(а) достатъчно и губя набраното до момента темпо?". А, и още нещо - пиенето на противозачатъчни забавя свалянето на килограми. Което ни връща към казаното по-горе - "завинаги" е доста дълго време, тъй че резултатите няма как да се получават бързо.

Трети, най-осезаем минус, е осъзнаването, че веднъж хванал се на хорото, ако се пуснеш, се връщаш там, където си бил в началото. С други думи, или трябва да си готов да не спираш упражненията в продължение на години (за което осезаем плюс е те да не изискват твърде много време и да могат да се намъкват във всякакви периоди, така че да можеш все пак да ходиш на работа и да спиш!), или да приемеш, че след като веднъж достигнеш желаната цел, все пак малко трябва да му поотпуснеш края и да си позволяваш някои радости от живота, дори и те да са нездравословни. Да напомням ли старата поговорка: "Воденето на целесъобразен и здравословен начин на живот ще удължи жалкото Ви съществуване" :D

Трябва ли ви диета/фитнес? 

Ако не се харесвате, когато се гледате в огледалото - категорично да. И все пак бъдете реалисти за това, което очаквате да постигнете. Ако изначално телосложението ви не е идентично с това на Кейт Мос, колкото и да се стараете, ще оставате неудовлетворени от резултатите. А, и моля ви се, спрете най-после да цитирате прословутата й фраза за това как нищо не можело да се сравнява като вкус с усещането да бъдеш слаб. Разбирам, че имате нужда да си внушите, че сладките неща не са толкова привлекателни, но номерът не е да се самозалъгвате, а да съзнавате, че макар все пак те да са безумно изкусителни, добрата физическа форма е по-приоритетна за вас от добрия вкус - и сте готови да ядете всякакви повърни, само и само да я постигнете. Ако и това не е добра мотивация - здраве му кажи.

петък, януари 10, 2014

Защо блогосферата в сегашния й вид трябва да умре



Основната разлика на съвременната блогосфера™ от старата топла лампова не са спам-ботовете в коментарите, поръчковите текстове или туитъроблогърските сбирки, които напоследък стават все по-туитърджийски и все по-малко блогърски. Главната разлика е в това, че в съвременната блогосфера е практически невъзможно да се запознаеш с човек, с който да намерите общ език.

Преди 8-10 години, когато в блогосферата се мотаеха стотина български писачи, основно работещи в рекламно-издателския бизнес, можеше да флиртуваш в коментарите дори със затворени очи - вероятността да се насадиш на контрольорка от СКГТ или шофьор на такси беше нищожно малка; можеше максимум да се насадиш на трипер, и то едва ли. В такива практически лабораторни условия по-голямата част от блогърите отдавна се изчукаха и дори се изпожениха помежду си във всичките възможни комбинации - и на тяхно място така би постъпил всеки друг.

Но първопроходството е едно, а тълпата - друго; аз примерно винаги съм бил предпазлив да въртя отношения на този терен; двата ми ранни опита да превръщам онлайна в IRL завършиха крайно неприятно. Е, последният ми опит опровергава тезата ми :) Но в този случай човекът е не толкова маниакален блогър, колкото просто наистина стъпил на земята и мислещ човек, което променя доста нещата.

Номерът е, че хората, особено жените (но не само те), реагират силно на текст. По-добре устен, но и писменият върши работа. Основната грешка е в сбъркания постулат, че а) от текста можеш да разбереш много за човека и б) блог-постовете са само малка видима част, върхът на, кхм... айсберга на сложната натура на въпросния блогър.

Формално погледнато, точка А не е чак толкова грешна. Ако потребителят пише "Отидохме с жената до Lidl, купихме мезета на примоция", основното за него вече като цяло сте го разбрали. Точка Б също съдържа частица истина: ако текстът започва с думите "Отново нощувах в изтрезвителя", вероятно останалите аспекти на тази личност ще откривате няколко години и е добре, ако историята не приключи в травматологията.

Хората, обаче, и особено жените, рядко четат житейски истории, те четат т.нар. интересни блогове, робувайки междувременно на същите тези заблуди. Прочитайки при някого прилично есе или хумореска, те си представят какви несметни съкровища съдържа авторовата душа и колко весело ще бъде с него в леглото впоследствие.

Само че те не се досещат за една малка тайна. Всичко, което авторът е имал да каже, може и вече да го е казал с въпросния пост. И това да не е върхът на айсберга, а да е целият айсберг (и не е едноименната салата, която да има слоеве, ако перифразираме Шрек). В някои случаи това не е черешката върху тортата, а цялата сладкарница. Човекът, който в свободното си време безплатно пише за зайчета, нищо интересно няма да ви съобщи нито в леглото, нито в трамвая - целия себе си той, ще прощавате, че ви убивам илюзиите, вече е вложил в изкуството.

Има още няколко нюанса. Ако човекът е професионален публицист, т.е. съчинява текстове в своето издание целодневно, а след вечеря, неспособен да се удържи, се самореализира и себеизразява и в социалките, аз само бих се обезпокоил от подобна маниакалност. Оттам направо една ръка разстояние остава до израза "моето творчество". Ако той, наопаки, си кисне примерно в IT отдела на някоя фирма за добив на ценни метали, а в свободната си минутка тича по организирани за блогъри събития и публикува в блога си огнедишащи репортажи - това показва, че той се е родил в семейство на социалистически инженери, където са му внушили, че да си журналист е страхотна, престижна професия, не е като да стърчиш пред чертожната дъска. Младеж/девойка с такъв културен бекграунд няма да ви хареса в леглото нито преди, нито след, гарантирам ви го. (Освен ако се е избавил навреме от този бекграунд, което става само със съдействието на стъпил на земята и мислещ партньор, но това граничи с фантастиката.)

Юзърите, пишещи безплатно филипики на тема политика, въобще не ги разглеждаме, опасявайки се за бъдещото потомство и психичната му наследственост, а сред потребителите с Y-хромозома броят им е потресаващ. Пишещите за политика за пари - още по-малко, хора с такива доходи гарантирано нищо интересно няма да ви разкрият.

В крайна сметка стигаме до парадоксален извод. Ако човек пише в блога си много и страстно - това е практически гаранция, че с него не бива да си имате работа. Ако пише малко, рядко и неохотно,  съществува все пак някаква вероятност той да е що-годе свестен човек. Свестността на кандидата по такъв начин се оказва обратнопропорционална на активността му в блогосферата™. В контекста на тази логика внезапно обаяние придобиват девствено чистите блогове - зад всеки от тях теоретично може да се крие нормален човек, занимаващ се с нормални неща.

А истинските принцове и принцеси пък хептен и идея си нямат, че съществуват всички тези ваши интернети.

вторник, декември 03, 2013

The desperate kingdom of love


Усещането е толкова трепетно и остро, сякаш никога не е имало нищо преди. "Е, ние сме възрастни хора, бла-бла-бла" отива на кино, няма ги всичките тези глупости – това е при тези, които си търсят "спътник в живота", или "партньор за взаимни удоволствия", които им е скучно и просто трябва да се онождат с някого, просто да се поизчукат "без обвързване", или да се оженят за някой "подходящ"... Колко мъртви са тези думи, в кавичките – вонята от тях достига до мен дори през екрана. Тези, които възприемат нещата така, не са ли живи мъртъвци?


Когато се влюбваш истински, това винаги е толкова случайно и неочаквано, и сякаш дори някак си ненужно в конкретния етап. Не си готов, всичко това (вече) не те засяга – уверен си – мислил си си, че това повече не може да се случи с теб, особено пък сега. По дяволите, ако ми бяха казали половин година по-рано, бих се разсмял с горчивина, "бе вие ебавате ли се с мен?..."

Пропускаш първите симптоми – глупавата усмивка при мисълта за нея – тя просто е такава… такава… страхотна, какво го увъртаме.

Когато се влюбваш истински, е адски наивно.

Много е странно, къде се дява и как бързо изчезват привидно здраво залепналите наслоения на цинизма. Красотата на музиката отново предизвиква сълзи – става ти ясно "заради какво е направено това" – и някъде в теб се заражда нещо подобно, от същия материал.

Как се включва тази програма? Как работи това?

След като разочарованията са ликвидирали, унищожили, смазали у теб тази способност.

След като някога изграденото кралство се е рушило бавно и болезнено, как после е изтлявало и гнило, и ти си тлял и гнил с него.

Няма никаква истина, никаква вечност, никаква романтична памет.

След като някой, който дълги години ти е бил любим, ти става просто добър познат.

А този, който си считал за красив и благороден, се отнесе с теб толкова уродливо, че да не ти остане и една жива емоция, освен оглушителен, всепоглъщащ шок, и контузен от този шок, още дълго ще се усмихваш в лицето му, сякаш нищо не се е случило.

След като започнеш да считаш за уродлив самия себе си.

След като пред теб изведнъж като на операционна маса се покаже цялата неугледност и порочност на човешката натура, и ти в ужас "никога, никога повече", не избягаш надалеч, свивайки се от отвращение при мисълта за сближаване с който и да е, принципно…

Но ето че тя просто взема твоята ръка в своята, стопля замръзналите ти пръсти с устни, и ти замираш от наслада. Без притеснение, просто отдавайки се изцяло. Още сега, отдавайки се. И ако така постъпеше някой друг, би имало неловкост, раздразнение, или дружелюбно-снизходително "е, щом искаш"… но нищо дори наподобяващо това, което се случва сега. Вече разбираш какво се случва. Ти отново си на тази странна земя, в това desperate kingdom of love, падаш или летиш – не е много ясно, и да се съпротивляваш, да забавиш темпото може само в началото, и го правиш, слабо, опитвайки се да разреждаш това със срещи с други хора, но…

Само тя е Жената. Това осъзнаване е толкова несъзнателно и безпогрешно, тотално и безкомпромисно.

Иска ти се да се смееш и да плачеш едновременно, защото е непоносимо прекрасно – това, което се случва с теб, и защото знаеш, че това чувство е смъртно.