Мир, труд, март

Позакъсняло, но все пак да се изкажа за 8 март, че досега не ми остана време от други неща. Пък и междувременно ми изкристализира мисълта в главата, покрай непрекъснатото събиране на пари за рождени дни на колеги.


Няма нищо по-омерзително в календара от наследените от соца празници.

За Коледа и Нова година всичко е ясно: идеята да изпада цялата страна в принудителна отпуска едновременно би могла да дойде само в рамките на "дайте да разрушим комунизма" и вероятно е коварна стратегия на подлия Запад. Защото разумен човек, грижещ се за благото на страната и народа си, просто не би могъл да измисли такова нещо. Ти естествено можеш да работиш, и въобще имаш други планове, но не - почивай, копеле. При това два пъти по-скъпо от нормалното — не си само ти толкова умен, да почиваш по Нова година.

С което не казвам, че имам нещо против подаръците и всичко останало. Просто, доколкото от мен зависи, бих си празнувал една конкретна дата в първата седмица на януари - и на нея бих отделял цялото внимание и пари, които отиват по Коледа и след нея.

Останалите празници са пределно иронични в абсурдността си. "Те си имат Априлско въстание, което честват през май. Така им е всичко".

За 3 март като национален празник, когато се празнува подписването на формален договор, който така и никога не е влязъл в сила, изобщо няма да говоря. Това е такава висша форма на фетишизъм към празни дати и събития, че дори не е абсурдно.

Май признавам само един тип празници — примерно някакъв "празник на прибиране на реколтата", който става точно след събирането на реколтата. Тотален грях, култ към плодородието, ебе се всичко, което мърда — реколта е, все пак! "И прочие такива".

При това празникът трябва да настъпва, когато реколтата наистина е събрана и има за какво да се празнува, а не в ден, в който предците ни са събирали реколтата преди 1000 години, а ние, офисните плъхове, можем сега само да получим почивен ден и да се натряскаме за пореден път.

Така че денят на национално освобождение трябва да се празнува веднъж (в деня на истинското освобождение, няма да повярвате), а Нова година и други годишнини просто са лишени от смисъл (да се празнува неизбежността е върховен маразъм). Вярно, и тази идея може да бъде развалена, като започнем да "поливаме" всичко наред, започвайки от покупката на нови дънки.

Впрочем се отплеснах, не ми беше мисълта за карнавалната култура и офисните празници.

8 март от празник на борбата на жените за равноправие се е превърнал в точно обратното — в празник на специални права от рода на "Е хайде поне днес се върни от работа трезвен, купи букет и се дръж като мъж, да те ева!". Какво може да се отговори на това? Правилно: "Ама нали сте се борили да работите само по 10 часа на ден и да получавате колкото мъжете? Давайте напред тогава!".

Въобще, заради някакви комунистически лесбийки сега само харчове.

Друг е въпросът, че празниците на култа към вагината и фалоса са си много уместни, нещо повече, при нормалните примитивни народи ги е имало от векове. Тъй че цялата ненавист към 8 март при офисните хамстери идва точно от това: това са недоджендърни празници, недоразумение и издевателство.

Пропускам факта, че няма официален ден на мъжа - айде ще сложим вместо него Гергьовден като ден на армията, така де, повечето от нас са били в казармата (аз не съм, за което не съжалявам де :D). Денят на армията обаче изглежда е напаснат най-вече да е близо до приемането на немската капитулация на 9 май, или поне нищо по-забележимо в този месец не е ставало, доколкото помня. Най-умните естествено ще възразят, че това е "денят на св. Георги Победоносец", което обаче не прави честването му тогава по-смислено. Май Денят на пастиря, който се пада на същата дата, би бил доста по-уместен, ама това си е само мое мнение.

Истинският джендърен празник на фалоса би трябвало да бъде, първо, напролет (съвпадащ с първите посеви), второ, като подаръци трябва да има всевъзможни приношения на фалоса, с други думи, в този ден жените трябва просто да бутат на който си поиска, а не да подаряват глупости от типа на дезодоранти.

С вагиналния празник не е по-различно — по незнайни причини в този ден е прието да се идентифицират съществата от биологичен женски пол с любимите жени и някак да им се напомня това, макар че, естествено, в никакъв кошмарен сън не би ви хрумнало, че някоя си 60-годишна и 200-килограмова лелка е жена, а не трети пол.

"На всяка жена по лале/карамфил" — не, това не е празник, ще ме извинявате.

Жените чувстват това и искат на всеки по карамфил, а специално на тях, любимите и скъпите, минимум букет еднометрови рози. Но и това не е редно - за такива поводи има годишнини от сватбата, рождени дни, годишнини от първия секс и прочие лични неща.

Ако искате наистина архетипен женски празник, няма какво да дърпате чергата към себе си, така де. Дайте да празнуваме жената "като такава".

Тоест е ясно, че това ще е някакъв карнавалоподобен празник, в топло време, когато жените си покриват лицата, но оголват всичко, което не им се свиди - и се отдават по собствено желание на напълно непознати мъже, при това предпазвайки се и спазвайки правилата и нормите за безопасност. Накратко, вакханалии с човешко лице.

Ето на такива празници съм съгласен.

P.S. И тук ще пусна едно фундаментално видео за женското равенство на заплащането:

Защото нея вече я няма

Image © Ginger Tyson

Има места, където се старая да не ходя никога. Съзнателно ги избягвам, а ако няма как да не мина оттам, се опитвам да профуча колкото може по-бързо, задържайки дъх. Боя се от това, че изведнъж… ще срещна… И знам, че отдавна живее в друг район, град, свят, но кой знае, именно в този момент… защото не само злодеите се изкушават да се върнат на местопрестъплението.

И съвсем наскоро с облекчение разбрах: вече няма от какво да се боя. Защото тя никога няма да се върне. Защото нея вече я няма.

Слава богу, с нея нищо не се е случило. Жива e, здрава, вероятно дори щастлива. Редовно качва снимки във Facebook. Жъне успехи.

И не четете "вече я няма" като "вече я няма за мен" - ненавиждал съм в живота си само един човек, съвсем друг, а и я ненавиждах не повече от месец, след което й простих греховете - и миналите, и бъдещите. Някои хора разбиват сърца нарочно, други - между другото, а някои се познават достатъчно добре, и предупреждават – не се доближавай; а ако не си ги послушал, кой е виновен? Пък и нищо не се е разбивало, после разбрах, че все пак малко се беше понапукало, но пък с каква красива линия на пукнатината, нали?

Няма да мога да я срещна по една проста причина: Нея, такава, каквато беше – тогава, преди години, когато небето първо цъфваше в дъги, а после се терзаеше в бури и потопи, и рядко на барометъра се появяваше "слънчево" - Нея такава вече я няма. Оттогава тя се е променила, а аз, очаквайки да видя в тълпата точно определено лице, абсолютно бих могъл да я отмина, едва докосвайки я с поглед. И едва ако се окажем заедно за известно време, по-дълго от миг, с изненада бих започнал да разпознавам познатите черти и до болка познатите жестове - и да събирам две и две. И много слоеве, наслоили се за времето, в което не сме се виждали, би се наложило заради това да бъдат свалени. А тази, която обичах, е останала само на снимки и в паметта ми, които не ги застрашава нищо.

Тя се е променила - до такава степен, че понякога си задавам въпроса: а какво е това, което ни е обединявало някога, споявало ни е в единна топла плът? За какво сме разговаряли с часове, топлейки с дъха си слушалки, и сме били готови на какво ли не, за да може поне за час да преодолеем разстоянието, което ни е разпръсвало толкова надалеч? А ето – клетките са се сменили, нови интереси, идеи, мечти, фантазии - и само в студените дълбини се долавят корените на това, което някога не успя да пробие през хладната замръзнала почва и да даде кълнове.

И не, не ми казвайте, че хората не се променят – те се променят всеки ден. За да останат такива, каквито са били и преди, в основните неща.

Post Coitum

Photo © Steven Meert

Първо въобще нищо не ти е нужно - само този поглед, тази кожа, това дихание, да, още, о, да.

А след половин час вече се протягаш доволно - бъди така добър, подай ми запалката, да хапнем нещо, как мислиш, ресторантите вече отворили ли са? Ама то още няма и 6 часа, хайде да отидем до мола, там мярнах едни шапки с панда, ще ми помогнеш ли да избера? А, впрочем, току-що си спомних, че един приятел продава лаптоп, на теб нали ти трябваше, дай да му звъннем още сега. А през уикенда какво ще правиш? Че взех едни абонаментни карти за операта, има много добра постановка, хайде да отидем заедно, а? Да, и аз те обичам, хайде, ставай де, да вървим.

Първо естествено нищо не ти е нужно, само никой да не се обажда, никъде да не тичаш, само да не ви разделят, да не ти я отнемат, да те оставят да й се нагледаш, само това да се повтаря всеки уикенд, да, още веднъж, да, не спирай, о, да.

А след две години вече се оглеждаш деловито - подай ми пепелника, моля те, дай да закачим тази завеса още сега, да, държа я, малко по-вляво, и въобще би трябвало да подменим тези прозорци, аз вече проучих, ето ти списък с цените; хайде да идем да вземем обувки, че моите пропускат, знам място, където ти взехме чудесни ботуши, абе разбра ли, всъщност Ralph Lauren имат сега една акция за очила, от толкова отдавна не сме били на море, хайде да идем, или на отидем на хижа, защо да не си направим резервация още сега? Да, върхът си, айде дръж си вече завесата.

Първо въобще нищо не ти е нужно, защото всичко вече го имаш, а после се оказва, че това е само началото - и трябва да направиш още толкова много неща; и всичко това е толкова важно и интересно, защото това е животът и бъдещето, а не всякакви глупости - стига, разбира се, това да не е последната нощ и последният час.

Защо няма да ви дам работа

Бих могъл да взема на работа 12 души, с заплата €760 на ръка, но няма да го направя. Обяснявам защо.

Унгарският блогър Андор Якаб през лятото на 2011 г. публикува статия, посветена на взаимоотношенията на държавата, работодателите и работниците. Статията е масово обсъждана в унгарските медии и блогосферата, като предизвиква нееднозначни реакции, и досега е била преведена на няколко езика (през януари т.г. се появи и английски превод). Ето я по-долу:

Бихте могли да работите в моята компания, действаща в сферата на услугите, в прекрасен офис. Това не е телемаркетинг, не е и измама. Бихте изпълнявали сериозна работа, която изисква навици и умения, по 8 часа на ден, 5 дни в седмицата. Бих ви взел на законна работа, бих ви плащал данъците. Бих могъл да осигуря такава работа на дузина хора, но няма да го направя - и ето защо.

Не бих взел на работа жена.

Причината е много проста: жените раждат деца. Нямам правото да ги питам искат ли да раждат. Ако бих имал такова право и тя би отговорила, тя би могла умишлено да ме излъже. Или да промени решението си.

Не ме разбирайте превратно. Нямам проблем с това, че жените раждат деца. И аз самият съм се появил така на бял свят, и децата ми също. Не бих взел на работа жена, защото когато тя чака дете, тя излиза в "майчинство" за три години, и аз не мога да я уволня. Ако иска две деца, отпуската й трае вече шест години.

Работата, естествено, все пак трябва да се върши. Така че ще взема на работа някой, който ще работи вместо нея, докато тя прекарва дълги години в отпуска. Но не мога да я уволня не само тогава, когато не е на работа - не мога да го направя и тогава, когато се върне. Затова ще се наложи да уволня този, който е работил вместо нея през цялото това време. Когато жената се връща на работа от "майчинство", по закон се налага да й вдигна заплатата до сегашното ниво за нейната позиция. Освен това е нужно да й дам отпуската, която тя е натрупала за времето на "майчинството". Когато тя, в крайна сметка, се върне на работа, тя може да започне с изцяло платен 2-4-месечен отпуск.

Още не бих взел на работа хора над 50 години.

Не защото имам проблем с най-опитните професионалисти. Не бих ги наел, защото скоро те ще влязат в т.нар. "защитена възраст". И ще попадна с тях в клопка точно както бих попаднал с назначената жена. Не можете да уволнявате хора в предпенсионна възраст, трябва да им плащате заплата и всички останали разходи, дори и ако работят зле. Не мога да уволня "защитен служител", но някой все пак трябва да върши нужната работа, и аз съм принуден да наема друг човек.

Бих наемал на работа само мъже между 25 и 50 години.

Да ги вземеш на работа също е рисковано, защото нямам право да ги уволня по каквато и да е причина (примерно, че доходите ми са недостатъчни, или не ми харесва как работят). Голям е рискът те да заведат дело - и с голяма вероятност да спечелят. Но с този риск все пак бих се справил.

Ще ми струвате €1572.


Това са актуални данни за 2011 г. от калкулатора на заплати http://www.nettober.com/. Както можете да забележите, вашата заплата от €760 ще струва на моята компания €1572. Единственият начин някак да намаля тази двукратна държавна надценка, е да ви плащам по-малко. Но няма да ви наема на по-малка заплата, защото според мен няма да можете да живеете нормално с по-малко от €760. Ще изпаднете в депресия, ще съсипете живота си, компанията ми и дори мен самия. Тоест не искам да наемам някого за по-малко от тази сума.

Такива дивотии стават само в Унгария.


Тази графика е от проучване на Deloitte. Както можете да забележите, държавата взема половината от вашата заплата. Вбесява ме това, че ви плащам повече от €1500, но вие получавате малко по-малко от половината от това. Особено предвид това, че здравната грижа, която вие получавате, с нищо не е по-добра от това, което получава всеки, работещ за МРЗ.

Също така трябва да вземам предвид, че 35-годишният човек има 25 дни отпуска в годината. Което означава, че някой трябва да го замества в продължение на месец. Ако ми трябват 12 работници, налага се да наемам тринадесети, за да замества всички останали, които излизат в отпуска.

Но все пак, въпреки всичко казано дотук, аз бих могъл да ви дам работа.

Аз съм смел предприемач. Предприемачите поемат рискове, затова бих могъл да си продам апартамента и да заживея под наем. Надявам се, че тези €90 000, които ще получа срещу апартамента, ще са достатъчни. Смело ще започна своя бизнес, а ако не потръгне (което често се случва със стартъпите), няма да страдам чак пък толкова.

Моята компания ще предлага великолепни услуги, които е невъзможно да бъдат осигурени без достойни условия за труд. Ще взема на работа 13 души - 12 на постоянна работа и един за заместване по време на отпуски. 14 души заедно с мен ще могат да работят в комфортен, добре оборудван офис с квадратура 158 м². Това ще ми струва по 10 евро на месец на квадрат, плюс 3,5 евро на квадрат за комунални услуги. Тоест общо 2133 евро месечно.

Ето ежемесечните ми разходи:

Наем на офис: €2133
Заплати: 13 x €1572 = €20 436
Други разходи: (счетоводство, маркетинг и т.н.): €3058
Общо: €25 627

Доста страховито за ежемесечна сметка, нали? Толкова се налага да плащам ежемесечно, без значение какви са ми доходите. И в добрите, и в лошите месеци. И в лятното затишие, и преди Коледа, когато работата ще е много по-малко.

Най-вероятно фирмата няма да може да продава повече от 1000 часа услуги на месец. Тоест за да изляза начисто, цената ми трябва да бъде €25 627 / 1000 = €25 на час. Но това не е достатъчно, трябва ми и някаква печалба.

Не съм алчен, а и пазарът е свит. Затова ще сложа надценка от 20%. Това ще повиши моята ставка до €30 на час (произнася се като «трийсет евро плюс ДДС», €37,5). Бих закръглил тази сума (надолу), така че клиентите ми да плащат по €37 на час за нашите услуги.

7 евро от тази сума директно отиват за държавата, 30 са доход за фирмата. Аз съм оптимист. Нашият маркетинг "кърти", плановете ми работят идеално, можем да продаваме по 1000 часа услуги на месец. Бизнесът върви, а аз съм доволен от моите служители.

И това генерира доход за фирмата от 1000 x €30 = €30 000.

€4373 са печалба. Бих могъл да плащам на себе си €2446, и това би струвало на фирмата €3144. От тази сума €1521 бих получавал като чиста заплата (два пъти повече от служителите ми), а доходите на фирмата биха били €1229 преди данъчно облагане. Бих платил €122 под формата на данък печалба, плюс 2% от дохода на фирмата, тоест €600. В крайна сметка всеки месец на сметката на фирмата остават €507.

Така аз мога да печеля €1521 месечно, но да не забравяме, че съм си продал апартамента и съм вложил средствата в компанията. Тоест се налага да наема жилище поне за €300, иначе ще стана бездомен. Ще живея скромно, няма да харча много и жена ми също ще работи. Пък и време за харчене надали ще имам в излишък, тъй като за разлика от моите служители аз ще работя по 12 часа на ден, включително и през уикендите.

Така аз мога да натрупвам по €900 месечно, и моите инвестиции от €90 000 ще се избият след 100 месеца. Трябват ми 9 години, за да си върна средствата, вложени във фирмата, и едва след това ще мога да си купя ново жилище. След това ще мога да живея в рамките на свития бюджет, няма да плащам наем, но и да пестя също няма да мога. Ще живея като европеец.

При тези обстоятелства - надявам се, че са очевидни - не изгарям от желание да си продам апартамента и да вложа парите в нова компания.

Но абсолютно гарантирано няма да го направя по четири причини.

1. Конкурентите продават същата услуга, незаконно, при крайно скапани условия, само за €9 на час. Те просто си прибират парите в джоба - без касова бележка, даже без ДДС. Те не поемат отговорност, не дават гаранция, официално те не правят нищо. Няма официални, законни следи от съществуването им. Не се налага да наемат офис и да наемат счетоводител. Занимавайки се с тази работа по пет часа на ден, те лесно и бързо заработват €1000. Те ще покажат среден пръст на моята оферта за работа за €760, където не им разрешават да кръшкат, а ги карат да идват всеки ден навреме и да спазват много високи професионални стандарти. И няма да им позволят да мамят клиентите, а ако го правят, ще бъдат уволнени.
2. Конкурентите ще провеждат дискредитиращи кампании срещу моята фирма. Мога да се сблъскам с антикапиталистическа пропаганда, в която ще бъда представян като алчно копеле, което взема €37 за нещо, което другите правят за €9. Ще стана враг на прекрасния унгарски народ, докато останалите честно работят да част от моята цена.
3. Моите сътрудници може да дойдат на работа само за да изучат тайните на моя бизнес и да ми откраднат клиентите. Те ще ги примамят с лъжи, че ще им осигурят същото качество и обем услуги, но при по-ниска цена. След като откраднат достатъчно клиенти, може да решат, че да навредят на моята компания и да бъдат уволнени е отлична идея. После могат да заведат дело, твърдейки, че съм ги уволнил незаконно, и да спечелят делото. А междувременно те ще работят спокойно с моите откраднати клиенти, привличането на които ми е струвало цяло състояние. И естествено те ще бъдат обидени. Ще тръбят по всякакви форуми и ще разказват, че са работили в моята компания и затова знаят какво говорят. Услугите ми не само са твърде скъпи, но и качеството ми е пълно говно.
4. Оплакванията срещу всичко това няма да помогнат, защото на никой не му дреме.

Ето затова в общи линии и не давам работа никому. И мисля, че по същите причини много предприемачи, започнали собствен бизнес, също няма да създават работни места. И затова все повече хора остават без работа, купуват все по-малко стоки и по този начин плащат по-малко ДДС. И затова честните компании стават все по-малко, и те наемат все по-малко служители и плащат по-малко данъци. Затова държавата получава по-малко средства за социални помощи, и именно затова социалните помощи скоро ще заприличат на концлагер.

Ще ви дам работно място само ако:

1. Мога да ви уволня в мига, в който пожелая.
2. ДДС бъде понижен до 20% (а още по-добре до 15%).
3. Ако държавата взема за себе си "само" 30% от вашите пари.
4. Ако по-високият доход не носи със себе си по-високо наказание.
5. Ако държавата се бори с корупцията, а не с честните компании.

Докато това не се промени, няма да ви дам работа. Докато държавата не победи корупцията във всички възможни аспекти, няма да стартирам собствен бизнес и да създавам работни места.

---

* Естествено, законите в България не са идентични с тези в Унгария, нито ставката по ДДС е същата. Има доста неща, с които не съм съгласен като идеи в този текст, но дава доста храна за размисъл.

P.S. Продължение по темата.

Ежедневието

"Ако ви се струва, че някой си позволява твърде много,
значи отказвате на себе си твърде много"

Той казва:

- Колегите ме канят на пейнтбол, ще дойдеш ли с нас?

Тя отговаря:

- Като че ли не… май…

- Да не би да се опасяваш, че ще ти останат синини? Тогава ще кажеш, че аз съм те стиснал. Здраво. Пък и кой освен мен ще ги види, а? А? А? – добавя той игриво.

Тя обаче не е в настроение за шеги. Мисли си: "Нима е толкова неясно, че искам да отида, колко много го искам? Ако ще на пейтбол, или на конни надбягвания, или дори на ръгби. Някъде, ако ще и на пичка си лелина, само да се махна от къщи. По-надалеч. Нови впечатления, смяна на обстановката, блясък в очите… Колко можеш да се пържиш в едно и също… Как може той да не го вижда? Дотолкова да не ме разбира и да не чувства? Изобщо останало ли е нещо между нас, ако така…".

- Сигурна ли си, че не искаш? – пита той, не съвсем разбирайки какво точно влага в тази фраза – надежда или съмнение. Той определено знае, че иска да се позабавлява малко - и може би пък и наистина няма смисъл да я мъкне със себе си. Защото ще се наложи да я учи на всичко.

Тя отговаря "не", устните й са стиснати. Той вижда, че тя е засегната, но не разбира защо. Нали той й е предложил да отидат заедно? А би могъл да я постави пред свършен факт ("отиваме с колегите да стреляме") или да излъже нещо красиво, което тя никога не би могла да провери.

А може би… мисълта го осенява – тя иска той да тръгне. Сам. Защо? Някакви тайни планове ли има? Иска с някой да се срещне, докато той там тича разпенен? С кой? С някой състудент? С ухажор от социалните мрежи? С този, новия, за който тя (подозрително) малко говори. Твърде малко, видите ли, го познава, няма и какво да каже… Освен, че "не е в неговата категория". Тя, която има такова око за хора и ситуации - и умее да изръси такива невероятни лафове, че да се задавиш от смях - дори в градския транспорт, привличайки погледите на пътниците, които са постоянно недоволни… Радва се човекът, забавно му е - когато животът е толкова тежък!

- Тогава и аз никъде няма да ходя, - решава той. И се тръшва редом на леглото, сякаш се е наканил да прекара остатъка от дните си не само с нея, но с нея на това легло.

- Не, ти отиди. Върви, - тя се старае да контролира гласа си, за да не премине във вик. Това би било твърде просто – подсказка за деца от предучилищна възраст. Истерия, сълзи – и той ще разбере, че нещо не е наред, ще започне да разпитва и… тя сама ще си каже всичко. Ще му обясни, ще му разкаже. Колко е трудно да се въртиш в колелото на рутината – будилник, настроен на един и същи час, противна, но прилично платена работа, проблеми в семейството, които стават все по-тежки с всяка изминала година, традиционните филми от "Замунда" вечер, секс всяка нощ и по няколко пъти на ден през уикендите, напиване с приятелки веднъж месечно, пътуване до морето веднъж годишно… шибано ежедневие! Как ако заседнеш в барабана на пералнята, няма как да се измъкнеш от него, докато не свърши програмата - само да успееш да си поемеш въздух, когато той те изхвърли на повърхността.

Тя се самосъжалява. Гласът й става твърде равен и той, естествено, чува това и забелязва, че нещо не е наред.

- Не искам да се забавлявам сам, без теб. Несправедливо е, - и се усмихва.

Това е добра фраза, точно каквото е нужно. Сълзите все пак избиват на очите. Но това са съвсем други сълзи – радостни, спокойни. Обезоръжени.

- Защо така, бе душо, - той я хваща за ръце. – Както поискаш, така ще бъде.

Вече може и да се съгласи. Или примерно да отидат на кино. "Шерлок Холмс" върви вече втора седмица, скоро ще го спрат, а пейнтболът никъде няма да се дене.

През пролетта май дори е по-добре.