сряда, юли 29, 2015

Обида



Скъпи,

както вече, вероятно, искрено се надявам, си забелязал, не разговарям с теб. Вече три дни. Силно се надявам, че си го забелязал, а не си помислил, че просто изведнъж ми се е приискало да помълча и да те оставя на мира. Не ми се иска да те оставя на мира, но не мога нищо да ти кажа. Не разговарям с теб. Много добре знаеш защо. Това, което стана преди три дни, ми нанесе тежка психическа травма. Не знам как повече да живея така, не знам как изобщо да разговарям изобщо с теб след това, не знам как да те погледна. Това, че идвам и лягам до теб в леглото, не означава нищо. Към изключително тежкото ми емоционално състояние не е нужно да се добавя и травмирано физическо. Можеш да не се хилиш. Не опошлявай момента! Изтрий веднага тази идиотска усмивка от лицето си! Сигурна съм на сто процента, че дочитайки до това място, ти все още си три реда назад. Алоу! Още не съм приключила. Та така. Или ти ще дойдеш - дори бих казала на колене, но ми е жал за коленете ти и не ми се дават пари за проктолог - или не знам даже какво ще правя. Да разговарям с теб дотогава нямам намерение. Разбра ли ме? Не, сериозно - разбра ли? Ако си разбрал, би кимнал. Сега кимаш просто така. Само защото съм казала да кимаш. Ако беше разбрал - би кимнал искрено, от сърце. Но ти това принципно не можеш да направиш - как да кимнеш от нещо, което нямаш?! Ако имаш какво да кажеш, преди да се наканиш да искаш прошка, в никакъв случай не се приближавай - остави писмо под микровълновата, ще погледна. Само не го напъхвай твърде надълбоко. Че отново ще падне рафтът, а аз с теб не разговарям - кой ще го оправя? Ти без подсказка и ръчкане нищо няма да направиш. Разбра ли? Под микровълновата - загря ли? Гледай да не сбъркаш, щото няма да търся из целия апартамент. В смисъл, ще търся, естествено, но още повече ще се разсърдя, и тогава край. Не питай на какво край. Още и аз самата не знам.

Прегръщам те (задраскано), целувки (задраскано), да пукнеш дано (задраскано)
В общи линии, това е.



Скъпа,

чудесно, че ми написа всичко това. Естествено, забелязах, че стана малко по-тихо, но в общи линии и като цяло не мога да се оплача. Обстановката вкъщи е приятна както винаги. Чисто е, има храна в хладилника, компютърът е свободен. Знаеш ли, когато сега написах всичко това, изпитах безпокойство - къде си изобщо? Впрочем, ако не мога вече да ти го кажа, го пиша - палачинките са пресолени. Тези, които бяха в хладилника на втория рафт. Палачинки са, нали съм разбрал правилно? Вероятно съм те засегнал. Вероятно съм ужасно виновен. Готов съм да моля за прошка и да си посипя главата с пепел. Но... Първо, не се обиждай, скъпа, но с коленете се занимава не проктологът, а ортопедът. Не ме разбирай неправилно, изобщо не твърдя, че си глупачка. Честна дума. Престани. На всеки може да се случи. Наистина не твърдя, че си глупачка. И че си необразована също не твърдя. Да, скъпа, абсолютно си права - знаех от самото начало какво си вземам на главата. Не, не се отказвам. Да, все още много те обичам. Не си чопли кожата по стъпалата. Сериозно. Веднага престани да я чоплиш. За бога, нали вчера ходи на педикюр! А, чудесно. Второ, не би ли могла да ми напомниш с какво конкретно ужасно, до червата, повече от всичко на света, животно такова, съм те обидил този път? Ровя из главата събитията от последните четири дни и нищо не си спомням. Дай да ти разкажа какво помня, а ти незабавно ме поправи. Значи тъй. Преди четири дни, по мои сметки, трябва да се е случило именно тогава - три дни ти с мен вече не разговаряш, съдейки по твоето писмо, а преди пет дни помня със сигурност, че ме помоли да не ти преча - беше пуснала поредния епизод от тъпия руски сериал, а междувременно отговаряше нещо някому в уотсап. И четеше нещо във фейсбук, някой беше написал някакви простотии, ти се беше увлякла да си пишеш в уотсапа и не можеше да се откъснеш. И рече да не ти преча. Помня, със сигурност. Та така. Преди четири дни се върнах от работа. Ти (както винаги) беше на компютъра, стана, поговорихме малко, вечеряхме (впрочем докато не съм забравил - беше много вкусно, не се подмазвам, казах, не се подмазвам, ще ти кажа, когато започна да се подмазвам). После говори по телефона с баща ти. После май с още някой, Явор май - ако не бъркам, говори с него час и половина. Не те упреквам. Знам, че положението е трудно, знам, че моментът е преломен. Казах, не те упреквам. Търпеливо чаках, между другото. Даже не заспах. И нещо обсъждахме на някаква тема, което си говорихте. Но конкретно какво - не помня. А после май отидохме да спим. Слагам писмото под микровълновата - на самия край. За бога, не се качвай на табуретката, люлее се. Качи се на стол. Ще оправя табуретката, ще я оправя. Не ми пили нонстоп - казах, че ще я оправя.

Целувам те, предварително много се разкайвам (е сега вече се подмазвам). Писмото остави до телефона. Днес има мач. Впрочем купи ли бира? Окей, мълча. Много ми липсваш!



Скъпи,

дори не знам какво да ти кажа. Бе ти гавриш ли се? Знам за ортопеда. Написала съм го погрешно. Да, сбъркала съм няколко букви. Все едно на теб не ти се случва. Естествено, че помня - безкурпулно, как да забравя. И още, крещеше, което е най-важното, че съм глупачка. Помниш ли твоето безкурпулно?! Не ме учи как да живея. Именно да живея. Това, между другото, е част от живота. А ти имаш алцхаймер. Глупак. По-добре мълчи, още съм ти много сърдита. Впрочем, като си говорим за глупаци... Това, което изяде, идиот такъв, беше тиквичка в смес от соли от Мъртво море и други козметични подправки. Как изобщо си го изял? Това е ужасна гадост. Ивет ме посъветва да го забъркам - рече, че помагало срещу бръчки. Именно тиквички. Те са по-свежи от останалото. Откъде да знам от какво останало? От зелето, може би. Бира искаш?! Бе ти съвсем изнагля! Аз с него не разговарям, той за бира ме пита. Виждали ли сте нещо такова, питам? Не, не винаги съм на компютъра, хич даже! И не, не гледам сериали! Вместо това говоря с теб! Да, така говоря. Кво ми дуднеш, понякога, много рядко, ми се налага да седна на компа - току-виж там има нещо интересно. И не, не си пиша нонстоп в уотсап. Изобщо не е нонстоп, общо се събира към половин час максимум. Не, това не означава, че ти си ми по-малко интересен. Но ти си постоянно тук, с теб имаме цяла вечност пред нас. Не ми прави такива физиономии. Аз, между другото, се обидих първа, тъй че я не поемай ти щафетата. Още съм ти много обидена. А ти дори не разбираш защо. Как след това да разговарям с теб? И как няма да е вкусно - аз тия пълнени гъби цяла вечер ги правих. Любимите ти, между другото, със сирене. Какво от това, че само това съм сготвила за последната седмица? Ако се заяждаш, и гъби няма да има повече. По-добре оправи табуретката, че паднах от нея. Едва после прочетох. Мислех, че вече си я оправил. Бирата, между другото, е в хладилника. Но ако я пиеш без мен - ще те убия! Най-добре не се приближавай, честно. Така и не разбрах - възнамеряваш ли да искаш прошка?

Глупак. Писмото остави до компютъра. Не мога повече да седя в стаята.



Скъпа,

правилно ли разбирам, че вече не помниш за какво конкретно си се обидила? Можеш да не си признаваш, няма значение. Искам прошка. Да, аз съм гъз, неправ съм. Как можах? Прости ли ми? Ако искаш, може да ми простиш утре - че днес има мач. Тъкмо си мисля, трети ден ме боли коремът. Защо си ги оставила там? Не, не ям всичко наред. Не ям! Бях гладен, как не разбираш. Не, не правя разлика между маска от тиквички и ядене от тиквички. Тиквичките, скъпа, са храна! Само при Ивет и прочие твои пачи те се превръщат в маска. Не, Ивет много ми харесва, честно! Кво, искаш да се закълна ли? Кълна се. Чудесна е Ивет, само дето идеите са й някакви странни. Нямаш бръчки, скъпа, прекрасна си! Не, ако би сложила противогаз, бих забелязал. Казвам ти - бих забелязал. Прости ли ми? Представяш ли си, днес Стоян домъкна в офиса сом! Жив! Вчера го ловил на язовира. Да, правилно си се досетила, вони от него вече. Слушай, когато така гордо седиш на дивана, ужасно ми се иска да те ощипя. Не съм вулгарен, как можа да си го помислиш? Просто си неотразима - дори и по халат! Подмазвам се. Но все пак е истина. Прости ли ми?

Айде моля те, прощавай ми по-скоро. Че умирам за бира. Целувам те, прегръщам те, зайче мое, рибке моя - как да те нарека, че да се засмееш? О! Табуретчице моя! Не, не си дебела! Казвам ти категорично - не си дебела. Изобщо. Абе ти кого слушаш? Ивет? Да бе, тя е дебела! Добре де, и тя не е дебела. Но ти със сигурност не си дебела. Моята тревичка! Не, не си дърво. Не си боклук. Много си умна. Най-умната. Слушай, уморих се. Айде вече да се помирим? Писмото го остави до бирата.





Скъпи,

естествено, без съмнение, помня за какво се обидих. Помня, казвам ти. Не, няма да навлизам в подробности. Изобщо нищо няма да кажа. Какво да ти разправям, ти така или иначе никога не слушаш, а когато слушаш, чуваш не това, което ти казвам. Ето и сега. Помня, казвам ти. Е, не съвсем. Добре, айде да пием бира. Да беше съжалил, а? Три дни, чуваш ли - три! дни! - мълчах. Добре, не се подмазвай, в смисъл, ела тук и се подмазвай, че толкова неща имам да ти разкажа. Вместо теб с Ивет три дни поред разговарях, толкова неща се натрупаха. Ти къде?! Не всичко ще ти разкажа, само част! Една десета! Върни се веднага - иначе няма да има бира!

Целувам те. Чакам те в хола на дивана. Сега ще ти разкажа всичко. Твоята тревичка.

петък, май 29, 2015

Време за обятия

Преди време ме питаха за секса - обичам ли го, ако го обичам, много или малко го обичам. (Да, знам, безумно е. Все едно да питаш човек обича ли въздуха.)

Освен да кажа, че като начало не мога да търпя тази дума. Вероятно бих нарекъл това "обятия". Ако сексът може да бъде наречен с тази дума - да, обичам го.

Когато се оказвате в леглото с даден човек, за да докажете нещо, или за да го победите, или от скука, или от тъга, или защото "така трябва" – вие не прегръщате този човек. Вие го докосвате с ръце и се триете в него с дадени части от тялото си, но в общи линии правите това в пълна самота. Този човек понякога дори ви пречи, защото вие си решавате личния проблем, а той нещо междувременно се мота там, нещо прави, пречи и прочие.

Докато ако човека ти се иска да го прегърнеш, дори и ако никакво легло не се очертава или все още не се очертава – тогава да, това вече е секс, при това именно такъв, какъвто си трябва.

Защото обятията винаги означават добри чувства. А истинският, "правилен" секс е именно добри чувства, а не някакви други, също много важни, но не и добри.

Някога си мислех, че тялото и духът служат за абсолютно различни неща и въобще пребивават в различни светове. Тялото беше разменна монета за земни, маловажни, евтини неща. В сравнение със скъпоценната душа, тялото не струваше нищо, а до душата не допусках никого. На всичко случващо се гледах малко отвисоко. Впрочем доста чувствах тогава, но това не бяха добри чувства. Беше предимно чувство за превъзходство и чувство за самота.

Така е винаги, когато не прегръщаш човека, а решаваш върху него своите проблеми.

Сега гледам на това другояче – и общо взето не виждам между душата и тялото никаква разлика. Не че цената им се е изравнила, или душата се е обезценила, или нещо подобно. Но с тялото започвам да си служа доста по-внимателно. От друга страна, да си крия душата под ключ също нямам причини. Защото повече не се боя за нея.

Затова вече не се боя да прегръщам.


Така че сега обичам секса.

неделя, декември 28, 2014

In The Death Car


Има един устойчив мит, че отношенията, веднъж започнали, после се развиват нанякъде. Или поне доста хора вярват в това и твърдят, че това се случва.

Ако се загледаш, при тези, които говорят това, въпросните отношения кой знае защо винаги се развиват не към по-добро. Вчера още ме гледаше в очите – а сега се зазяпва нонстоп където не трябва. Или въобще ѝ е счупил ръката тези дни. А всичко толкова добре беше започнало...

Тези, при които всичко е наред, напротив, говорят обратното – а при нас всичко си е като в първия ден! Десет години – и още си е като в първия ден. Тоест при тях, слава богу, нищо не се развива.

Всъщност при никого не се развива. Отношенията си започват и си остават точно такива, каквито са и в първия ден, до самия им край. Просто те се възприемат различно от всяка от договарящите се страни. И този, който възприема това така наречено развитие – е винаги пасивната страна, винаги жертвата. Активната, доминираща, контролираща страна нищо подобно не усеща – и много правилно.

Двама пътуват в колата. За този, който е на кормилото, всичко е наред – той си пътува и при него всичко си върви. От време на време намалява, от време на време изпреварва или заобикаля препятствие. Или дава газ. Или отваря прозорец, за да изпуши цигара, пуска радио, за да е малко по-забавно. През това време на пътника му е по-трудно. Ту залита, ту нещо го запраща нанякъде, ту му пускат студ, ту изведнъж в ушите му блъска музика. Той вече се е уморил да подскача от всичко. Никаква стабилност, постоянно развитие.

Ако питаш всеки от тях как е минало пътуването, шофьорът ще каже – ми пътуване като пътуване, всичко си беше нормално. А пътникът ще потрепне и ще се свие като бито куче. Седнал е уж в красива кола, а после като се почна, направо му е противно да си спомня!

Мъж и жена се запознават. Мъжът казва – обичам те, но няма да се оженя. Пет години вече обича и не се жени. За него нищо не се е променило, всичко си е като в първия ден. За жената тези пет години са пълни с приключения. Първо обичаше, толкова обичаше! А после взе – и не се ожени! Ето как ужасно се развиха нещата! А уж нищо буквално не го предвещаваше!

Мъж и жена се запознават. Какъв кошмар, казва жената. Добре де, нека за известно време да го бъде. Не, това е непоносимо. Да върви на майната си. За жената нищо не се е променило – кошмар си е било, кошмар си е и останало, всичко си е като в първия ден. Тя е потърпяла малко и е теглила майната. За мъжа слънцето е угаснало от такова коварство на съдбата. Първо всичко е било чудесно, после всичко е станало гадно. Е нали ме обичаше? Защо изведнъж ми казва да ходя на майната си?

Мъж и жена се запознават. Мъжът първо леко я тресва по главата, после по-силничко по черния дроб, после я изхвърля от балкона. Всички казват – бе с какъв си се хванала, идиотко, още от първия ден си личеше. А тя през бинтовете говори - не бе, той преди беше добър, страстен. А той въобще не е забелязал нищо, той винаги така си живее.

Мъж и жена се запознават, той я поизмъчва малко, а после тя си отива. Седи сега и разказва на приятелките си: ама той от самото начало си беше такъв, още от първия ден, виждах го, виждах го! А той междувременно разправя на приятелите си: тя толкова се промени през последната година!

Отношенията се развиват за тези, които ги зарязват, обиждат, нараняват и убиват. Иначе самите отношения ни най-малко не се развиват, те се получават готови и завършени.

И нищо не може да се направи по въпроса. Когато в една кола пътуват двама души, единият от тях винаги е пътник.

сряда, декември 24, 2014

Gone Girl

Напоследък рядко пиша тук, особено пък за кино. Но Gone Girl все пак просто нямаше как да го пропусна.

Кой е Дейвид Финчър, предполагам, няма нужда от обяснение, така че минавам към същината. Ако случайно не знаете кой е той, IMDB ще ви даде достатъчно респектиращ списък от предишни негови филми, мен не ми се занимава. Едно ще кажа - Gone Girl с нищо не отстъпва на най-добрите му неща.

Има добри филми, чудесни филми и... Филми с главна буква. Макар че не съм шофьор... да направим такава аналогия: има BMW, Audi, Mercedes-Benz. А има и Bentley и споровете свършват дотам (ако някой помни рекламната война, ще се досети какво имам предвид). Но се отплеснах.

Филмът с главна буква се отличава от просто добрия филм така, както луксозният автомобил от обикновения - с отношението към детайла. И Финчър е направил прекрасен филм. Как? Никаква компютърна графика. Никаква стрелба и екшън. Само актьорска игра, на която вярваш. Филмът върви повече от 2 часа и половина, а се гледа на един дъх. Дори второстепенните герои са отработени перфектно (особено адвокатът Танър Болт и детективът Ронда Бони), за главните роли пък да не говорим. Филигранна актьорска работа.

Какво имаме като сюжет? Брачната двойка Ник (Бен Афлек) и Ейми Дън (Розамунд Пайк) празнува петата годишнина от сватбата си. Празнува всъщност е малко преувеличено. По-скоро прекарва.

Но нещо потръгва не както трябва...


Стоп, да се преразказва Финчър е проява на абсолютно лош вкус. Затова и няма да го правя. Ще поразмишлявам, стараейки се максимално внимателно да заобиколя всички тайни на сюжетните обрати. Уважавам правото ви да изпитате удоволствие от самостоятелното му гледане. Ако искате да изпитате максимален кеф, първо си го дръпнете или отидете на кино да го гледате, и после се върнете да си дочетете.

Тъй, още ли сте тук? Добре, продължаваме. Самата история е изтъркана до крайност. Кой ли не е снимал филми за брачни двойки в криза? Колкото щеш такива има. Той е гад, тя е добрата. Или той е добрият, а тя е завършена кучка. Плюс сюжет за трудностите на живота, стечението на обстоятелствата, няколко резки обрата и финал с намек за изтъркани клиширани истини. Ако филмът се позиционира като трилър, режисьорът може да направи маниак единия от съпрузите, да поръси малко кръв, да добави някакво разследване. В особено хитрите трилъри жертвата и маниакът могат да разменят местата си. Всичко това сме го виждали отдавна.

Финчър като професионален фокусник запретва ръкави и показва. Ето нормален свестен тип - раз. Ето нормално добро момиче - две. Започват връзка. Не вулгарна или пошла, а красива. Достойна. Поставяме героите... къде?... правилно, в брака и да си живеят дълго и щастливо. Чакаме пет години. И накрая получаваме сюжет, от който да те побият тръпки.

И най-болезненото във филма е, че всички герои в него са абсолютно нормални. Има някои нюанси на миналото, които сами по себе си, поотделно, изглеждат безобидни, абсолютно в границите на нормата, но когато се насложат един върху друг, подготвят почвата. Но далеч не за "промяна на фазата".

Има един особено важен момент в тази двойка – Ник и Ейми Дън. Тя е момиче от Ню Йорк, самостоятелно, умно, силно. Той е просто момче от Мисури. Ни най-малко не е глупав, нищо подобно. Просто не е на нивото на Ейми.

Та така, историята реално е за това до какво може да доведе ситуация, когато умна жена, сключила брак с прост мъж леко... кхм... е започнала да скучае и е престанала да вярва в любовта му. Финчър показва тъмната страна на обикновена умна жена, която се е заиграла в представите си за живота, за който е достойна. Нормална жена, разбрала за не най-достойните и красиви постъпки на мъжа си, които разрушават идеалната картинка на брака й. Баракудата, която дреме в нея. Която дреме във всяка жена. И която се събужда, ако мечтата й е разрушена – умишлено или неволно.

Мъже! Да, тези, които са на мнение, че трябва леко да се опасявате от жените. Това е филм точно за вас. Страховете ви ще се въплътят тотално на екрана.

Жени! Да, тези, които считат, че са по-умни от много мъже и не всеки е достоен за вас. Този филм е и за вас. Понякога не трябва да си задавате въпроса "Абе защо той изчезна безследно след първата среща?". И не трябва да вдигате пиянски тостове "Нека плачат тези, които не са ни получили, нека пукнат тези, които не са ни пожелали". В някои случаи раздялата е най-доброто решение и за двамата. И е по-добре от "аз го изваях от това, което имаше, а после каквото си беше, това и...". И такива филми има.

Саунтракът е безупречен. Кастингът също. Розамунд Пайк пък е направо попадение в десятката. Идеална е за тази роля, с нейното мило, донякъде "синтетично" лице.

Оценка 10 от 10. Задължителен за гледане.

P.S. Да, мъже, не забравяйте. Само вашата любов, ежедневна, неотслабваща любов - тя е единственото, което приспива във вашата умна жена баракудата. Не го забравяйте.

P.P.S. Като мине достатъчно време, за да премисля достатъчно филма и да го гледам още веднъж, май ще пиша второ ревю. Но като за първо впечатление и това е достатъчно.

сряда, ноември 19, 2014

Убийте надеждата в себе си

В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.

Защо блокирам?

Спомних си един филм. "Хищникът". Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората очакват да видят не това, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.

Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.

И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...

НАДЕЖДАТА.

Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.

"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.

I believe you'll outlive this pain in you heart
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
Oh, oh I believe I believe that
It's going to be alright
Точно случай, когато силно и изключително опасно деструктивно убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.

Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, убийте в себе си надеждата. Без колебания. Дори ще ви подскажа как.

Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. Само фактите. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.

Убивате това, което е вътре във вас:
1. когато го виждате в истинския му облик;
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.

Това е.


Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят (надявам се на нещо) вътре във вас самите (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.