По течението

Вчера водих един твърде личен диалог, в който ми зададоха въпроса, защо някои неща от миналото ми дори и след 10 години още не са напълно изтрити. Не намирам по-добър начин да отговоря от това да публикувам тук един текст от последните дни на тази ми връзка, за да не се налага да се обяснявам другояче. Имам чувството, че тогава съм бил по-способен да го кажа простичко и ясно, отколкото сега.

- Нищо не ограничава така, както страхът. Страхът пред това, че нещо няма да се получи, ще свърши, ще отмине. Тогава излъчваш ужас, и превръщаш възможното в неизбежно.
Но и това не е достатъчно: страхът да изгубиш някого - някога - те лишава и от това, което вече имаш. Отнема ти го, удавяйки го в лепкав поток от ужас.
Страхът е бедствие с разрушителна сила, което е особено опасно, защото действа, без да можеш да го контролираш.
Страхувах се да не й угодя и адски й досаждах със своята загриженост. Представи си: каниш се да направиш стъпка и премествайки крака си, изведнъж чувстваш дланите, любезно подложени под твоите стъпала.
- Звучи направо умилително.
- Може би – веднъж или два пъти. Но скоро толкова настойчивата опека започва да дразни. Това го разбирам сега, а тогава всеки ден я задушавах с уютно меко одеяло.
Боях се да не й се харесам – и станах друг човек. Постоянно играех роля. Не бях този човек, който ти сега познаваш. И колкото по-далеч отивах, толкова по-трудно беше някога да се върна към истинския себе си. Страхът ме направи не само лицемер, но и взискателен тиранин. Непрекъсната мъчителна болка – животът на ръба на пропастта. Веднъж осъзнах: само тогава усещам блаженство и радост, когато тя се държеше така, както съм планирал. Когато успееше да се напъха в рамките на определеното от мен "как трябва да бъде, за да не свърши всичко утре". Не само че се заставях да постъпвам по определен начин - някак си се беше получило, че и тя трябва да се държи "правилно". Ако не беше така, започвах да се ядосвам. И тогава започнах да осъзнавам своето изтезание. Нейното изтезание. И заявих на страха: "Край!". Ако всеки ден умирам – за какво да живея тогава? И ми стана все тая – дали ще има нещо по-нататък, или не.
- Какво, спрял си да я обичаш?
- Ни най-малко. Но едва тогава успях да я видя – с новите си, отворени очи. И тя ми се стори още по-прекрасна, още по-жива. Тогава, когато вече си казах, че може да се разделим с нея още на следващата сутрин, дори нейните недостатъци започнаха да ми се струват трогателни и мили. Свободата ме отърва от границите. Тя изведнъж спря да ми лази по нервите. Ако ни беше хубаво да бъдем заедно – значи си заслужаваше да продължаваме. Ако раздразнението започваше да прелива чашата – нашата история можеше във всеки момент да бъде приключена.
- Излиза, че тя всеки ден ходеше по ръба на пропастта?
- Това е съвсем друг ръб. От този момент, ако исках да я зарадвам, го правех само защото наистина исках да й доставя радост, а не от страх да не я изгубя. Минусите вече ги нямаше. Това беше нашето щастие. Пуснах я на свобода, без да отивам където и да е. Без да я пропъждам.
- Наистина ли си готов да скъсаш с нея?
- Това добавя цвят в света. Ядеш сладолед, знаейки, че той ще свърши. Отхапвайки парченце, облизвайки капка от разтопеното, виждаш, че то е станало малко по-малко. И заради това още повече цениш сладостта му и освежаващия му хлад. Огромно удоволствие е да можеш да се наслаждаваш на това – сега, в този миг.
Но ако сладоледът би бил безкраен?
- Бих се уморила да го ям. Би ми омръзнал.
- Именно.

2001

Извинявайте, че ще изключа коментарите. Този текст е личен отговор, не дискусионен клуб - и, честно казано, нямам особено желание да слушам мнения.

Love, not Actually

Като човек, който вече окончателно не вярва в любовта, вече мога да й правя аутопсия. Обикновена, безразлична, безстрастна аутопсия на патоанатом - и да оперирам от нея разни предопределения, съдба, магия и прочие дрън-дрън. Банална битова кухненска аутопсия върху масата с мръсни порцеланови плочки от соц-времена. Доколкото тя е мъртва, а не е и заразна, дори не се налага да си слагам маска и хирургически ръкавици. Бъдете готови, време е да извадим мръсните истини на бял свят.

Много обичам да слушам мита за любовта от пръв поглед, дивата тръпка и прочие. Още повече че я слушам вече... де да знам, може би 20 години? Е, представете си сферична жена във вакуум математически идеална ситуация на запознанството на съвършения мъж и съвършената жена. Не в смисъла на съвършен външен вид, а в смисъл на съвършено усещане за самия себе си. Всеки от тях се чувства напълно успешен и самодостатъчен - и мъжът, и жената. Когато човек е уверен в себе си, той има всичко и е доволен от всичко - и това изглежда прекрасно, нали? Е, в живота и на двамата всичко е чудесно, прекрасно, забележително (добавете още суперлативи по свой вкус тук). И затова двамата изглеждат чудесно, прекрасно, забележително (добавете още суперлативи по свой вкус тук). Изобщо излъчват позитивизъм и флуиди на абсолютен успех.

Приемаме още например, че те прекарват по стечение на обстоятелствата свободното си време в един и същ ресторант. Кръстосват погледи. Харесват се един друг. Защо да не се харесат? Той е олицетворение на уверенността, на способността да решава всички възникнали в живота въпроси, знае какво иска, способен е с твърда стъпка да крачи през живота към светлото бъдеще (това словосъчетание настойчиво ми напомня соца, но хайде, все тая). Тя е завладяваща, очарователна, независима от мнението на другите, самодостатъчна, не може да бъде купена, благоразположението й може само да бъде завоювано, като превземеш света, направиш от него суфле и й го поднесеш на чинийка. И в този момент, когато погледите им се срещат...

... прескача искрата на любовта от пръв поглед?!

Да бе, да.

Между тях може да прескочи каквото и да е: страст, да се появи флирт, просто интерес, сексуално привличане. Но не и любов. И мъжът, и жената в такава ситуация са свръх-самодостатъчни, а между един изключителен и друг изключителен човек привличане няма как да възникне. Физика някой да е учил? Два плюса привличат ли се, или се отблъскват?

Човекът, който е способен силно и искрено да обича, да бъде наистина близък, чувствителен, внимателен, пълен с душевна топлота (добавете още клишета за любовта по свой вкус тук), сам има нужда от всичко това. Той е готов да раздава, но и той самият изпитва глад да получи същото. А ако този глад е налице, това винаги проличава в неговата външност, черти и поведение, ако в този момент от живота му той няма сродна душа. И това категорично го представя не по най-добрия начин в очите на околните, особено пък на представителите на противния противоположния пол.

С една дума, обобщавам като стар теоретик: ако човек търси любовта, той оглежда околните - и нерядко именно този, който може да бъде най-подходящ, в очите ви ще ви изглежда абсолютно непривлекателен. Защото не му достигате точно вие. И без вас той няма щастието в живота си. Някакво щастие може би има... но не е пълноценен, отшлайфан, не се вписва в клишето за идеалния мъж, за което си говорихме по-горе, нали? Защото тази му липса е изписана на лицето му с огромни неонови букви. Честно казано, и вие, ако действително сте искрени и имате потребност от любов и взаимоотношения, също не сте в пълния си блясък.

Тогава откъде да се вземе любовта от пръв поглед? Освен като игра, самоизмама или аванс за зараждащите се отношения. Хората се стараят да се харесат на противния пол, демонстрирайки позитивизъм и успех. Но колкото повече человек има нужда от любов, толкова по-слаб актьор е - и толкова по-малки шансове има да получи "Оскар" за главна позитивна и успешна роля. Нещо повече, обикновено отпада още на етапа на номинациите.

Приключвам цялото това гневно писание с едно простичко обобщение - твърде голяма е вероятността, че истинската любов, скъпи дами, ще се появи пред очите ви не под формата на принц на бял кон и в пръски на шампанско, а под формата на изчервен и заекващ мъж, въртящ в ръцете си като пълен идиот букет с цветя и опитващ се да изстиска от себе си покана за... е, по-нататък могат да следват различни вариации.

А истинската любов за мъжа нерядко ще представлява просто бледа сянка, която може да бъде открита само с периферното зрение, и то не винаги, защото тази сянка зорко следи всяко ваше движение, всяка ваша постъпка, попивайки ги като гъба, старае се да крие чувствата и да не бие на очи без абсолютна необходимост, да не би в порив на неовладяни чувства да направи някоя поредна идиотска постъпка. И не, тази сянка никак не прилича на Памела Андерсън.



Мен вече това реално не ме интересува, освен като патоанатом. Кой знае, може би е време да напиша сериозен научен труд на тема "Анатомия на любовта - така, както я разбира един наивник". Защото не е като да не съм запознат и с другата страна на нещата, но за добро или лошо, правилата на тази игра не ми допадат и ставам от масата. Но ви пожелавам поне вие да бъдете по-внимателни към околните. Кой знае, може би любовта на живота ви сега е някъде наоколо...

Последно

Това е последният ми пост - такъв, какъвто сте ме познавали досега.

Strawberry © unomoralez

Човек сам убива своето щастие.
Всичко си има край.
Дори чудото. Когато в него престанат да вярват. Моето чудо. Някога вървях до теб по пътя на живота, посипан с пуха и перушината на надежди и желания. Дори и сега намирам в себе си сили, за да мога с цялата широчина на устата си да се усмихвам искрено на този странен свят.
Напред. "Всеки си има своя път", казваха ни някои. Дори ако ти се струва, че скиташ в мрака по безжизнена пустиня. Дори ако няма цел, посока, сили... Напред! (Кой да си помисли, че пътят може да завършва в пропастта?) Лети! - ни казваха. И кой знае защо и до този момент ми се иска да вярвам в това. Иска ми се продължавам. С откъснати криле, с чудовищна скорост стоварвайки се в бездната, ми се иска да спра мига, да седна на края на пропастта и там да изпия чаша от любимия ми Earl Grey, подслаждайки го с вкуса на любимия ни битер-шоколад. Иска ми се да се усмихвам. Да дарявам радост. Неизползван потенциал... Непотребен. Глупаво е да мислиш за пропуснатите възможности, когато си пропуснал да живееш.

Ctrl-Alt-Del
Не опазих дори себе си. Ако ще и за тих, скучен живот, за тъжни усмивки, вместо бурен смях. Не изминах този път, на който се надявах. Направих повече грешки, отколкото някога съм смятал, че ще допусна.

В началото беше радостта. Радостта, подобна на парче цветен тебешир, покриваща мрака с илюзии на причудливо извиващи се линии. Първо се изтри радостта. Прохладният и настойчив дъжд отми ярките бои.
На нейно място дойде мечтата. Мечтата за щастие, постижимо от все още неизчезналата способност да мечтая. Всичко изглеждаше безкрайно. Аз, моята мечта, моето щастие, ти. Ти си отиде така отдавна. Разрушавайки веригата, захвърляйки настрана всичко, което я правеше едно цяло.
И аз получих Свободата. И разбрах, че тя - тя е най-доброто, което може да съществува. Моята свобода. Тя е като въздух, тя съществува винаги, просто някои забравят, че тя съществува. Свободата е живот. Животът е свобода. Но се оказа, че съм неспособен да запазя и нея. Виждах как тази моя свобода бива тъпкана и се разпада на части заедно с мен. Дълго. Бавно. Мъчително. Остават броени дни до юбилея на тази свобода.
Сега вече не ми остава нищо, освен съдбата, която презирам - от цялото си сърце.
Затварям вратата към това минало. Затварям я и към каквото и да е бъдеще, което някога би имало нещо общо с някой друг освен мен самия.

Простете ми, ако вече ви изглеждам непознат. Ще трябва да свикнете с новото ми аз - или да поемете по своя път, когато той се откланя от моя. Защото каквото е било, остава назад - завинаги. Миналото е мъртво - и от пепелта му се ражда фениксът, който дълго се опитвах да удържа и да не пусна на свобода; фениксът на омразата, гнева и трезвия цинизъм.

Ненаписано

Няма нищо по-сложно от взимането на решение, когато със сигурност знаеш, че това решение ще бъде нещо, което ще повлияе на цялото по-нататъшно развитие на сюжета. Сюжет, който много години старателно се е градил, достига своя апогей и нещастният автор е изправен пред избора - да остави ли главния герой да живее, или не. Чашата, пълна с горещо кафе, която би трябвало да подреди мислите, отлита настрана. Пепелникът, останал от времето, когато в този дом още се пушеше - е пълен със смачкани листчета хартия, вместо фасове, като мълчаливо признание за собственото безсилие. На пода петна от разлятото кафе, напомнящи петната някъде дълбоко в теб - същите, които толкова години старателно са били заобикаляни, старателно "Ама за какво говорите - вижте какво прекрасно време е навън!". И така можеш хиляди пъти да откланяш разговора. И можеш за милионен път да се криеш зад облаците и времето. Но когато се стигне до откровеността - сам със себе си - облаците внезапно изчезват. И може да ги викаш до посиняване, затваряйки очи и мислейки само за прогнозата - минала през ушите, но нечута. И понякога, от време на време, мълчащото, почти не тревожещо, позволило да бъде забравено, скрито, невероятно страхливото собствено аз изпълзява навън. То трепери и се крие в далечния ъгъл, не понасяйки чистия въздух и лепкавата, застинала мисъл. То пита, подмазвачески и страхливо заглеждайки в очите ти - "А нататък какво? Какво? А аз какво ще правя?". Отломките от чашата - за поета символичен образ, за прозаика - повод да отиде до кухнята за метлата. Да събере, да изхвърли, да забрави; нека бъде както преди - "Какво прекрасно време е навън - не смятате ли?". И в отговор така предвидимото и очаквано, но от това не по-малко ехидно и вярно - "Смятам - "едно, две, три....". A във всеки отломък се отразяват страх и недоизказаност. Отразяват се така, че продължават да те заслепяват дори тогава, когато вече са се оказали в кошчето - в черен чувал, зад дебелата врата. В черен чувал, който по обещанията на всички производители само поглъща - никога нищо не отразява. Никога. Нищо. Производителите не лъжат. Лъжат отломките, нагло блестейки и напомняйки за това, което така и не е стигнало до облаците. Лъжат, надявайки се, че ти ще се овладееш - ще преминеш през страха, отчаянието, горчивината и натрупаната умора - и....

Есенно

Искаш ли да ти разкажа приказка за планините, за ручея, който след дъжда се превръща в бурен поток, отнасящ всичко по пътя си надалеч, в незнайни далечини, през девет страни в десета? Теб нали веднъж така те отнесе? И оттогава заекваш? Е, аз също някога заеквах в присъствието на жените, а сега наопъки - прихваща ме, когато дълго няма жени. Знаеш ли, те наистина са като бурни реки: подхващат те, отнасят те, губиш равновесие, a после се будиш през нощта: някъде в мрака тиктака чужд будилник, през чуждия голям прозорец заглежда уличен фенер с извита шия, като хвърля студена светлина на белите непознати стени. A най-чужд тук съм аз, чувствам го с всяка клетка на кожата си, как не я обича чуждият чаршаф, даже не знам, какъв ще бъде подът до леглото, когато спусна крак върху него: студен, като каменен, върху който винаги те хващат иглички в пръстите, или рошав, неприятен, на който нервничи стъпалото, опитвайки се кой знае защо да отгатне цвета му. А до теб меко дишане - то дали е... твое? Не, едва сме се запознали, а там имаше друга жена, а ние с теб се разхождаме из парка, и кой знае защо ми се струва, че през целия си живот съм търсил точно теб. А ти се намери сама, ти вървеше към мен, усмихвайки се още в далечината, а аз седях на пейката и всяка твоя крачка попадаше в синхрон със сърцето ми, и с всеки следващ удар то удряше по-силно, а когато ти се приближи и спря срещу мен, то удари така, че ръцете ми изпуснаха книгата, а подготвеното приветствено слово заседна в пресъхналото на мига гърло. Струва ми се, че исках да кажа "здравей". А какво друго всъщност да кажа, ако хиляда години съм чакал теб, а ти някъде там, в друг свят, си живяла без мен и не си бързала да дойдеш при мен, а когато вече бях решил да забравя, изведнъж се появяваш в това смешно розово яке, което вече обичам?
Ти се приближи и изгуби усмивката си - и ме гледаше в очите дълго-дълго, прехапвайки до кръв долната си устна, а после видях по лицето ти да се стича една сълза, ти дори не се опита да я изтриеш, тя падна върху жълт есенен лист, който вероятно реши, че отново е започнал дъжд. А после ми протегна ръка и просто каза: "Ще вървим ли?"
И ние тръгнахме, хванати за ръце, по пътечката, обсипана с червени и жълти листа, а книгата остана да лежи под пейката.
- Чакай! - спомних си аз и се хвърлих назад, вдигнах листото, на което беше паднала твоята сълза, и го пъхнах в джоба си. - Сега си цялата с мен!
- Имам много такива, - усмихна се ти, - аз съм ужасна ревла! А още и заеквам, но точно сега кой знае защо не заеквам, предрекоха ми, че когато те намеря, това ще премине на другия човек, но въпреки че той изведнъж ще започне да заеква, заедно с това ще получи и голямо щастие. Не е ли абсолютна глупост, а? Или ти вярваш в такива неща?
- Н-н-н-н-е з-з-з-з-н-ная.. - свих рамене аз и здраво стиснах твоята мека длан.