сряда, ноември 19, 2014

Убийте надеждата в себе си

В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.

Защо блокирам?

Спомних си един филм. "Хищникът". Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората очакват да видят не това, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.

Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.

И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...

НАДЕЖДАТА.

Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.

"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.

I believe you'll outlive this pain in you heart
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
Oh, oh I believe I believe that
It's going to be alright
Точно случай, когато силно и изключително опасно деструктивно убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.

Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, убийте в себе си надеждата. Без колебания. Дори ще ви подскажа как.

Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. Само фактите. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.

Убивате това, което е вътре във вас:
1. когато го виждате в истинския му облик;
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.

Това е.


Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят (надявам се на нещо) вътре във вас самите (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.

събота, октомври 11, 2014

Конгруентност на общуването

Посвещава се на конгруентността на общуването.


— Защо убихте мъжа си?
— Той открадна моите родители.

Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.

— Пояснете?
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (когато се държиш добре). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.

И ти идва времето да се омъжиш.

Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".

Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.

Озадачената от това събитие дъщеря...

— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.

— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.
— Да.

— И как се случи то?
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".

— И вие го нарекохте така?
— И аз го нарекох така.

сряда, октомври 08, 2014

Есен


 Всякакви сходства
с реални лица и събития
са тотално съвпадение

Те винаги се караха. Винаги. Не че не умееха другояче, но тя имаше избухлив характер, а той беше твърде обидчив. Още от първия ден, когато за първи път се запознаха, когато и на двамата им спря дъхът, когато разбраха, че са се намерили един друг. Даже тогава - защото тя веднага изсумтя: да бе, нищо особено не е, изобщо не е моят тип, а той, естествено, отговори със същото, изпъчвайки гърди и изсумтявайки. В караници мина първата им среща... После втората...

Продължавайки да се карат, те се нанесоха да живеят заедно и винаги се смееха, като ги питаха как успяват да го правят - защото знаеха, че с никой друг не се карат. Само помежду си. Защото даже да дишат при раздяла им беше тежко. Тя се смееше. Винаги се смееше. Той се гордееше - никой друг нямаше такава жена, и тя се караше само с него. И той вече не помнеше, а и не искаше да помни какво е било, когато нея я е нямало. Карайки се, решиха да се оженят. Дори на сватбата се караха - но всички свикнаха и всички им завиждаха. Не защото искаха да се карат, а защото искаха такава жена и такъв мъж, с които така да се карат - като с никой друг. И да се смеят след това. Да се смеят гърлено - така, както умееше само тя. И някой като него да гледа с обожание, когато някоя като нея се смее така...

Но веднъж тя наистина се скара с него, а той действително ѝ се обиди. И те спряха да се карат. И станаха образцова двойка - бяха пределно вежливи и усмихнати, защото повече не се караха. И тя все по-рядко се смееше гърлено...

Той не се караше с нея, когато тя си събираше багажа, не се караше, когато я изпращаше до таксито, не се караше, когато казваше, че всичко е наред. Усмихваше се, когато махаше след нея... Усмихваше се, когато се качваше в апартамента с празния гардероб. И едва качвайки се и виждайки още веднъж празния гардероб, той разбра окончателно: вече няма с кого да се кара, което означава, че вече и няма с кого да се усмихва... Той си наля голяма чаша уиски, запали цигара, въпреки че не пушеше, и излезе на балкона - оставаше му само да чака....

петък, септември 26, 2014

Всичко ще бъде наред

Woman in the rain © berdaku

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!

сряда, септември 24, 2014

Без хляб и пощада


Ако страшно ти е провървяло и си попаднал на свястна жена - една такава умна, добра, красива, успешна победителка, с която ти е хубаво и спокойно, и тя дори те е обикнала, тоест вече ти е съвсем хубаво и спокойно, а после тази умна, добра, красива, успешна победителка започва да минава край теб, без дори да те докосва, не се обръща, когато влизаш, и въобще се старае да не те гледа много-много - това значи, че е спряла да те харесва. Какво толкова... случва се.

Най-гадното в това е, че отново ти е не-хубаво и не-спокойно, и даже ти е още по-кофти отпреди, но никаква измама няма в това; както и преди си живееш с умна, добра, красива, успешна победителка - просто са ти отнели всъщност само една дреболия. А това, че именно тази дреболия е била по-важна за теб от всичко друго - това няма как да си го подшиеш към делото и няма за какво да й се сърдиш, просто ти е някак много тъжно.

Когато избираш жена, която не е забележителна с нищо, но виждаш в нея потенциал - значи се надяваш, разчиташ, вярваш в нея, и от това ти е малко по-малко кофти от обикновено, и разчиташ, че още съвсем мъничко - и ще ти стане съвсем не-кофти. И когато тази жена, на която са дали такъв кредит, не само че остава никоя, но и не те жали и не държи на теб - това значи, че не те обича, даром те е погубила.

Редом с нея ти е гадно и горчиво, но да я виниш всъщност няма за какво. Защото ти си заложил на неподходящ кон, а от нейна страна никаква измама не е имало, освен евентуално съвсем минимална - кредита тя не ти го е върнала, преглътнала го е изцяло и не се е задавила. Получила е мъж, за който дори не е имала правото да претендира, и си живее и занапред както преди. Може да я презираш, но да й се сърдиш, наистина, просто няма за какво.

А понякога се случва да избереш жена, която няма нищо и никога няма да ти даде нищо, защото е толкова добра с теб, че дори от това само почти спира да ти е гадно. Никакви кредити и никакви аванси, нищо не очакваш от нея, вземаш я такава, каквато е, само заради добротата й. Е - тогава, когато такава жена, от която общо взето изобщо не се е очаквало да има някакви претенции към теб - защото нормално не би имала шанса дори и да те сънува - когато такава жена започва да ти се зъби и да ти вика, това означава просто, че е изнагляла.

И тук вече може да й се сърдиш, защото тази жена действително те е измамила, защото единствената й ценност е била фалшива, защото този чек не е бил обезпечен с нищичко.

А може би просто е спряла да те харесва. При бедните, включително и бедните духом, нещата не са много по-различни, отколкото при богатите, а твоите чувства не вълнуват нито едните, нито другите.