Тогава ще заживеем щастливо

Искате ли да ви разкрия тайната на нечовешката си толерантност към всякакви прояви на човешко поведение? (За формалистите: при условие, че тези прояви не са ми цъфнали с полицейска палка на вратата).

Еволюционната психология е прекрасна лъженаука. На всеки въпрос тя дава отговора "Ами защото просто така се е получило исторически в продължение на стотици хиляди години". Супер удобно: примерно 2% от историята на човечеството е документирана някак, за останалите 98% може само да се предполага какво се е случвало.

Твърдят, че през тези стотици хиляди години хората са живели в племена, и оттогава насам се делят на нормални (собственото определение на много народи често се превежда именно така: "нормални", или "хора") и чужди ("странен", "странник", "чужд" и "чужденец" в много езици също са свързани думи), че и понякога не-хора.

Причините да се ненавиждат не-хората са били чисто прагматични: оцеляване. Те ще дойдат и ще изядат храната ни (и ще ни отнемат работните места, да).

Храната отдавна почти не е дефицитна, особено ако разкулачим буржоазията, но оттогава насам така са свикнали хората, и с никаква култура това не се премахва: така или иначе пак ще има "ние" и "те", просто разделението е по цвят на кожата, по политически пристрастия, по отношението към ваксинациите и маските и прочие.

Ако си човек — значи си ксенофоб.

Моята тайна, естествено, е в това, че не съм човек. А свръхчовек :D

Някъде до 18-годишна възраст смятах хората за отделен вид. Тоест разделението свой-чужд минаваше по границата аз-останалите хора. Тоест бях ксенофоб към всички! После, естествено, чрез титанични усилия се примирих със съществуването на хората като вид. Така или иначе нямам друго земно кълбо. А пък вече дали насреща има момче, момиче, черен, бял, или някакъв още цветнокож — за мен няма никаква разлика. Всички те ми се струват еднакви!

Само че тези странни хора кой знае защо не постъпват по същия начин. Те дори в рамките на борбата за толерантност първо се разделят на групи, после почват "абе ти нашата група уважаваш ли я". И така до безкрайност.

(Не че имам предвид, че вместо black lives matter трябва да се казва all lives matter, точно обратното: black lives matter, защото това изтъква известна несправедливост: чернокожите и до сега ги убиват повече и по-успешно от белите. И "пропагандата" на LGBT също е нужна: колкото повече Netflix снима сериали за гейове с церебрална парализа (не се бъзикам, сериалът се нарича Special), толкова повече хората свикват просто с това, че има и такива. Въпросът не е да се направи това "нормално", никой не посяга на вашите 93%, а "привично", за да не се тригърва ксенофобията. (На същия принцип, не работи стратегията "ама хайде тихомълком да се чукат в спалните си и да не се афишират". Напротив — по-добре всички да знаят.)

Това, което ме учудва, е че всеки път се започва наново. Сякаш хората не се поддават на приучване! Може да се направи веднъж и да мирясаме. Признахме ли жените за хора? Разрешихме ли им да сключват брак? Хайде сега да го разрешим и на гейовете. Появило се е ново малцинство? Бам-бам — да му дадем целият пакет от полагащи се права за три дни. Е сега примерно любими ми станаха sex workers. Дори не им позволяват да си отворят сметки в банки! Естествено, още 10 години борба, и ще ги признаят за нормални хора, ще им дават не само здравни, но и трудови книжки. Ама защо да чакаме десет години?

Накратко, хората би трябвало вместо куп различни грехове, тип расизъм, мизогиния, хомофобия, трансфобия и прочие, да се борят с ксенофобията. И всеки път да казват "оф, пак ли тя бе, не я разпознах в новия ѝ облик".

Да разделим всички на ксенофоби и нормални, да изгорим ксенофобите на клада — и тогава ще заживеем щастливо.

Привързаност

Напоследък установявам, че с хората ми е… скучно. Формулировката “скучно ми е с тях, защото ми се струва, че знам всичко” е по-разбираема за повечето, но същевремено е и крайно неточна.

По отношение на много неща, дори и да не знам точните “термини”, усещането ми често е като да се намирам сред деца в 3-4 клас. Децата наоколо говорят за някакви банални глупости, а аз усещам единствено самота.

Какво се прави в такива случаи?

Възможните решения на проблема са няколко.

Първо

Може да започнеш да мразиш всички, да се чувстваш като непризнат гений, да се заяждаш в коментари под постове, да ехидничиш и да проявяваш агресия по всякакви начини. Приблизително пак там се позиционира и вариантът “да теглиш черта на хората и обществото и да станеш отшелник”.

И в това “решение” можеш да си останеш задълго, ако нямаш досег с чувствата си, ако ~хората те дразнят~, но изобщо не разбираш защо. “Защото са тъпанари, защо”.

Така де, няма и съмнения в това. Тъпанари са си. Тоест наистина, естествено, че са тъпанари, но това няма нищо общо с конкретния проблем. Внимание, спойлер: вече уточних, че проблемът е самотата. И следва рационализацията “с тъпанари не общувам, затова и съм самотен”. Но има едно голямо “но”.

Второ

Можеш да признаеш пред себе си, че не всички хора са тъпанари и да започнеш да търсиш умни хора, които знаят нещо, което ти не знаеш. Това е солидна стъпка напред по отношение на първия вариант. Защото например — отново спойлери — може да разбереш, че въпросът далеч не е само в интелекта. Но да допуснем все пак, че е там. Критерият за “подходящост” на хората в такъв случай е IQ-то им и новостта, а главното взаимодействие — обменът на нещо ново. “Кажи ми нещо, което не зная”.

Затова например е приятно да прекарваш време с хора, които са по-възрастни от теб, и е разбираема обратната ситуация — когато си намираш протеже.

Още един критерий несъмнено е издържането на някакъв тест. Например човекът ще ми пасне, ако разбере всички мои бъзици. Или ако може да ме изтърпи. Или е чел същите книги, които и аз. Оф, това вече става опасно близко до “търся си близнак”.

Вторият вариант е по-добър от първия, но остава любопитството с какви глупости се занимават хората, когато не обменят нова информация.

Трето

Третият вариант засега е недостатъчно изучен от науката. Но ето какво до момента съм успял да изясня:

Това е чувство, което изпитваш към места и неща, които ти самият си избрал.
Това е чувството, което си изпитал към първото си куче или котка, преди тя да умре.

Как да го наречем?

Някаква вътрешна топлота.

Обикновено цари студ, а тук — топлота.

Естествено, това не е “любов” — според Фром любовта е “активен интерес към живота и развитието на този, който обичаме”.

Добре. Да бъде просто “топлота”. Или дори “привързаност”.

Е, оказва се, че това чувство можело и хората да го изпитват по отношение на други хора.

Wait, let it sink in.

Как го правят — нямам никаква представа.

Има три хипотези.

1. “На мен нещо не ми е наред”. Не си заслужил, groznius si malkos, не ти е писано.
2. “На тях нещо не им е наред”. Същото “всички те са тъпанари”.
3. “Нещо в комуникацията и отношенията ни не е наред”.

“Да обичаш — значи да искаш да докосваш” (приписва се на Станиславски). “Никой не ме обича” в този случай е именно “никой не ме докосва, никой не го ебе за мен, кво става с мен, не ги касае”. Което всъщност е опасно близо до “нищо не ме касае”, което както знаем е взаимен процес (“Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat”).

И пак стигаме до същото.

Но да се върнем към котенцата, кученцата, вещите и местата.

Имах натрапчивата идея да посетя стаята в блока в Студентски град, където съм ходил бая дълго преди години. Естествено, там сега живеят съвсем непознати хора. Да вляза, да кажа “тук са минали години от живота ми”? Ако доразвия мисълта си — да си вкарам в bucket list-а всички места, които са ми свързани с много спомени. Асмата на “Горнобанско шосе”. Тераската върху гаражите край Морската градина. Балкончето с изглед към големия двор край Перловската река. Там също май вече живеят други хора? “Градовете ще ни надживеят всичките” — като отговор на въпроса “как и защо с градовете се градят отношения?”.

“Хората са шумни и смъртни”, ако търсим разликата.

По въпроса със смъртността не можем да направим нищо, така че да преминем към шумността.

Според хипотезата ми привързаност се изгражда с времето, в рамките на което ти и обектът на привързаността ти сте в досег.

Направо си проси употребата на английското exposure. Оттам и being exposed и времето, в което нещо влияе на друго нещо (“a laying open or subjecting to the action or influence of something”). В българския има “експозиция” (в музея и фотографията), във фотографията експозицията е време и процес, в което върху светлочувствителния елемент пада светлина, като оставя отпечатък.

Exposure, because imprinting. That’s why.

Пак тук е мястото на една хипотеза за устата. В “Пътеводителят на галактическия стопаджия” пришълецът от друга планета си мисли, че хората толкова много говорят, защото се страхуват устата им да не се слепнат. Другата му идея, по-хуманна (или може би обратното?) — ако цитирам: “Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят”.

Та хипотезата ми бие приблизително в същото: общувайки, хората не създават контент. Те не “обменят информация” и не казват нищо важно, или полезно, или дори осмислено.

Когато кучетата лаят нощем, предават ли те някаква важна информация? Или просто “Аз съм тук, а вие? О, и вие сте тук, супер!”.

Жабите в блатото, квакайки, ~привличат самки~. “Аз съм тук! Ето ме! Готов за чифтосване”. Тук съм, cogito.

В понятията на exposure, те просто увеличават времето, в рамките на което се изгражда тази привързаност. Тоест хората разговарят основно за да може у околните да се създава усещането, че те не са празно място. Ей, тук има някой! Я да се привържем към него.

Когато двама души дълго разговарят (или просто взаимодействат) един с друг, те си стават близки. Съдържанието на разговора не е толкова важно.

Тази хипотеза ни е нужна не за да обиждаме хората, а за да оправдаем някак не-хората. Да приемем, че имаме човек с увреждане на привързаността. Да приемем, че той не се привързва към хората. Тогава всичкото социално квакане ще се възприема от него като празни дрънканици.

А не-празни дрънканици би било нещо “информативно” (ако при този човек е нарушена емоционалната сфера) или нещо много дълбоко и лично (ако не е нарушена), което се споделя само с близките хора.

И така, при запознанство от новия човек бързо ти доскучнява, тъй като той упорито не спира да “дрънка глупости” и не преминава към “нормални разговори”. А да “дрънка глупости” той не спира, защото му е нужно време, за да свикне с теб и да се “отпусне”. Демек exposure.

“I bond fast. Time is an illusion”.

“Смятам този човек за близък от днешния ден”, — мога да кажа аз, и да го направя. Не знам как.

Струва ми се обаче, че други начини да го правя при мен не работят. Например не мога да си позволя (защо и как е съвсем отделен въпрос) да се привързвам към човека “по естествен път”, но умея да изграждам близост (и да я разграждам).

Някои хора може да заподозрат, че това не е истинска близост и привързаност, тъй като е “твърде бързо”. Или примерно има хора, които бързо се влюбват в мечтата си, “измислят си всякакви неща”, а после се разочароват. Това е друго — търсене на спасител в другия, мисия да откриеш идеалната цица. Ние обаче си знаем, че спасението е невъзможно. Death is the most certain possibility (Хайдегер).

Може да се каже, че умея да градя близост, но не разбирам напълно привързаността. Което потриса “обикновените” хора, защото е по-лошо и от необвързващ секс.

Което ме води към текущия проблем. Как да търпиш човека, докато той свикне с теб? “Как да търпиш една жена 15 години, докато тя най-после се отпусне и стане човек?”.

Или, ако се върнем към началото и го погледнем с нови очи, разбираме, че не “тъпите хора говорят глупости”, а просто “хората дружат”.

Поддържат връзки, ква-ква, и това е всичко.

А ти просто завиждаш!

This is not a test

Неотдавна осъзнах нещо много важно. За мнозина моето прозрение може да изглежда банално и високопарно, но се учудвам, че не съм стигнал до него по-рано.

Животът е това, което се случва в момента. Всяка минута, всеки безсмислен и празен момент, независимо дали е чакане на току-що заминал автобус или търсене в супермаркета на мляко с по-дълъг срок на годност, всичко това е животът. Това не е подготовка, не е репетиция, не е перон на гарата преди дълго пътуване, а точно този, истинският живот, за който е прието да се готвиш, но не и да го живееш.

До един момент ми се струваше, че истинският живот ще започне някъде след следващия завой. Като дете, че и по-късно, обикновено оправдавах глупавите си постъпки с това, че като стана възрастен, ще е различно. Всичко ставаше сякаш не наистина. Влюбвах се, губех си разума, градях планове, разбивах си сърцето с илюзии, но всеки път като режисьорски коментар зад кадър ме грееше мисълта, че следващия път всичко най-после ще се случи наистина.

Мина предостатъчно време, детството ми отдавна приключи, но обещаният от мен на мен самия възрастен живот така и не дойде. Вместо него имаше само поредица от хаотични и почти несвързани помежду си събития, оставящи ми странен послевкус. Нима всичко това се е случило с мен? Ако да, за какво ми е такъв багаж? За какъв истински живот съм се готвил?

И така, докато все пак осъзнах, че животът отдавна вече е наоколо. Какво ти отдавна, винаги си е бил. Не е имало никаква подготовка. This is not a test. Всички написани писма, изпратени или не, всички чути песни, любими и не толкова, всички изречени думи, глупави и не особено, всички постъпки, достойни или нелепи — всичко това е животът.

Разочарованията, неуспехите, мъката — те също са животът. Без тях няма радост от успехите и еуфория от нови имена. Всеки от нас е съвкупност от своите грешки и взети решения. Рядко съм попадал на някой, който да е нещо повече.

Познавам много хора, които така и никога не се решават на нещо важно, като искат да се подготвят малко по-добре, чакат вълшебен подходящ момент, безкрайно отлагат плановете за вдругиден, до началото на “истинския” живот. Осъзнайте го: никога няма да бъдете по-готови от сегашния момент. Няма защо да се боите да направите крачка и да поемете по “големия път”, какъвто и да е той за вас. Така или иначе отдавна вървите по него. Още от първия ви ден. Това е вашият път, ничий друг.

Едно момиче, което познавах, оправдавайки бездействието си, обичаше обречено да повтаря, че нищо няма да постигне в живота си. Но животът не е цел, не е резултат, в него няма какво да постигнеш и до какво да стигнеш. Можеш само да го изживееш. Животът е път, движение. Всичко, което се случва в този момент, е животът. Както и всичко, което се случва след него.

Важно е да помните едно-единствено нещо. Всичко, което сега ви заобикаля — хората, работата, мислите, плановете, всичко това остава с вас завинаги. Но това е само част от пътя, който ще изминете. Никога няма да можете да промените вече случилото се, то винаги ще има значение, винаги ще остава важно. Но само тогава, в това време.

А още утре имате свободата да направите каквото пожелаете, и това по никакъв начин не обезценява миналото ви. Затова и са толкова глупави и измислени всичките ви навици и принципи, старателно колекционирани вкусове и предпочитания.

Питали са ме вече защо винаги бързам, защо правя това, което правя, и какво ще правя, когато идеите и посоките ми се изчерпат. Въпросът обаче е, че те никога не се изчерпват. И ако има нещо наистина глупаво, то е да консервираш емоции и чувства в идиотската надежда, че ще ти свършат работа по-късно, защото сега се опасяваш, че моментът не е най-подходящият. Всеки момент е подходящ.

Животът реално не е и път; понякога по него има разклонения, но никога — пътни знаци и табели. Животът е безкрайно поле до хоризонта.

In The Death Car

Има един устойчив мит, че отношенията, веднъж започнали, после се развиват нанякъде. Или поне доста хора вярват в това и твърдят, че това се случва.

Ако се загледаш, при тези, които говорят това, въпросните отношения кой знае защо винаги се развиват не към по-добро. Вчера още ме гледаше в очите – а сега се зазяпва нонстоп където не трябва. Или въобще ѝ е счупил ръката тези дни. А всичко толкова добре беше започнало...

Тези, при които всичко е наред, напротив, говорят обратното – а при нас всичко си е като в първия ден! Десет години – и още си е като в първия ден. Тоест при тях, слава богу, нищо не се развива.

Всъщност при никого не се развива. Отношенията си започват и си остават точно такива, каквито са и в първия ден, до самия им край. Просто те се възприемат различно от всяка от договарящите се страни. И този, който възприема това така наречено развитие – е винаги пасивната страна, винаги жертвата. Активната, доминираща, контролираща страна нищо подобно не усеща – и много правилно.

Двама пътуват в колата. За този, който е на кормилото, всичко е наред – той си пътува и при него всичко си върви. От време на време намалява, от време на време изпреварва или заобикаля препятствие. Или дава газ. Или отваря прозорец, за да изпуши цигара, пуска радио, за да е малко по-забавно. През това време на пътника му е по-трудно. Ту залита, ту нещо го запраща нанякъде, ту му пускат студ, ту изведнъж в ушите му блъска музика. Той вече се е уморил да подскача от всичко. Никаква стабилност, постоянно развитие.

Ако питаш всеки от тях как е минало пътуването, шофьорът ще каже – ми пътуване като пътуване, всичко си беше нормално. А пътникът ще потрепне и ще се свие като бито куче. Седнал е уж в красива кола, а после като се почна, направо му е противно да си спомня!

Мъж и жена се запознават. Мъжът казва – обичам те, но няма да се оженя. Пет години вече обича и не се жени. За него нищо не се е променило, всичко си е като в първия ден. За жената тези пет години са пълни с приключения. Първо обичаше, толкова обичаше! А после взе – и не се ожени! Ето как ужасно се развиха нещата! А уж нищо буквално не го предвещаваше!

Мъж и жена се запознават. Какъв кошмар, казва жената. Добре де, нека за известно време да го бъде. Не, това е непоносимо. Да върви на майната си. За жената нищо не се е променило – кошмар си е било, кошмар си е и останало, всичко си е като в първия ден. Тя е потърпяла малко и е теглила майната. За мъжа слънцето е угаснало от такова коварство на съдбата. Първо всичко е било чудесно, после всичко е станало гадно. Е нали ме обичаше? Защо изведнъж ми казва да ходя на майната си?

Мъж и жена се запознават. Мъжът първо леко я тресва по главата, после по-силничко по черния дроб, после я изхвърля от балкона. Всички казват – бе с какъв си се хванала, идиотко, още от първия ден си личеше. А тя през бинтовете говори - не бе, той преди беше добър, страстен. А той въобще не е забелязал нищо, той винаги така си живее.

Мъж и жена се запознават, той я поизмъчва малко, а после тя си отива. Седи сега и разказва на приятелките си: ама той от самото начало си беше такъв, още от първия ден, виждах го, виждах го! А той междувременно разправя на приятелите си: тя толкова се промени през последната година!

Отношенията се развиват за тези, които ги зарязват, обиждат, нараняват и убиват. Иначе самите отношения ни най-малко не се развиват, те се получават готови и завършени.

И нищо не може да се направи по въпроса. Когато в една кола пътуват двама души, единият от тях винаги е пътник.

Убийте надеждата в себе си

В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.

Защо блокирам?

Спомних си един филм. "Хищникът". Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората очакват да видят не това, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.

Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.

И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...

НАДЕЖДАТА.

Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.

"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.

I believe you'll outlive this pain in you heart
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
Oh, oh I believe I believe that
It's going to be alright

Точно случай, когато силно и изключително опасно деструктивно убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.

Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, убийте в себе си надеждата. Без колебания. Дори ще ви подскажа как.

Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. Само фактите. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.

Убивате това, което е вътре във вас:
1. когато го виждате в истинския му облик;
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.

Това е.

Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят (надявам се на нещо) вътре във вас самите (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.

Ти не си проклетият си костюм. Нали?

Всички психически травми се формират по приблизително еднакъв сценарий: първо детето открива себе си в този свят. После открива в себе си или навън (което е практически същото) нещо, което не харесва на него или на родителите му (което е практически същото) и с което то не може да се справи.

И започва да страда. А страданието все пак е нещо като цяло бая неприятно. Съответно се задействат механизмите за психологическа защита — а те са толкова мощни, че травмират структурата на личността почти завинаги.

И съответно детето пораства като обикновен човек.

Въпросът "За чий са на децата толкова мощни механизми?" си остава отворен. Но в последно време клоня към това, че всяко дете е предразположено към определен вид травми, като тези травми се формират подобно на мазолите: ако за 5 секунди носиш неудобни обувки, нищо няма да стане. Ако е за час — ще ти бъде кофти. Ако е за ден — мазол. Ако е за 7 години — ...

Трайно излагане на вредно въздействие.

А всъщност проблемът е в конструкцията на крака, която при всеки е различна. Че и животът като цяло е нещо доста грубо и жестоко, особено за децата — те са нежни и розови; ние, възрастните, сме по-огрубели и вече не помним как е.

Детето взема "лошата" част от себе си и я отхвърля, изолира я, прави се, че тя не съществува, че това не е то, че всъщност то не е такова, старае се да бъде добро, да постъпва "както трябва" и така нататък. За съжаление просто така да вземеш, да откъснеш от себе си парче от психиката си и да го изхвърлиш не се получава — ще ви го каже всеки, който е пробвал.

По подобен начин впрочем се появява и перлата: в мидата попада малка песъчинка, която дразни нежната плът и постепенно обраства със седеф.

А после детето пораства и ако има достатъчно ум, за да се усети какво става, отива на психотерапия, където открива у себе си в най-лошия случай куп гласове в главата, а в най-добрия — различни "ролеви модели", "социални установки", "родителски фигури" (което, отново, си е практически същото), и перли.

One night not long after my twenty-ninth birthday, I woke up in the early hours with a feeling of absolute dread. I had woken up with such a feeling many times before, but this time it was more intense than it had ever been. The silence of the night, the vague outlines of the furniture in the dark room, the distant noise of a passing train — everything felt so alien, so hostile, and so utterly meaningless that it created in me a deep loathing of the world. The most loathsome thing of all, however, was my own existence. What was the point in continuing to live with this burden of misery? Why carry on with this continuous struggle? I could feel that a deep longing for annihilation, for nonexistence, was now becoming much stronger than the instinctive desire to continue to live. 
“I cannot live with myself any longer.”

This was the thought that kept repeating itself in my mind. Then suddenly I became aware of what a peculiar thought it was.

“Am I one or two? If I cannot live with myself, there must be two of me: the ‘I’ and the ‘self’ that ‘I’ cannot live with.” “Maybe,” I thought, “only one of them is real.”

Eckhart Tolle, The Power of Now

Постепенно — ако му провърви — то "намира себе си". И започва да живее "в хармония със себе си" и прочие такива неща. Разбира, че половината от живота си е спорил с гласовете в главата си, вместо да им заяви "абе що не се разкарате" и да живее както му се иска.

И, накрая, живее дълго и щастливо.

Ако.

Всъщност обаче — не съвсем.

Човек все така си остава със себе си и себе си, неудобните обувки на име "живот" не се дяват никъде, а формата на крака не се променя по магически начин.

Просто вече е малко по-ясно какво да правиш по въпроса (подсказвам: нищо!), появяват се начини, с помощта на които можеш да си дадеш почивка, техники за контрол на болката, техники за извличане на удоволствие от нея и други такива екстри.

Една от тези техники е осъзнатото разделяне на болката от страданието. Болката е нещо почти телесно и неизбежно, а страданието е това, в което я превръщаш, започвайки да се самосъжаляваш — "продукт на ума".

Във всяка втора книга за "духовно просветление" от ню ейджа се разкрива страшната тайна: "твоят ум — това не си ти!". Или в краен случай "егото — това не си ти!".

Също там се разяснява, че страда егото, "а не ти", всички грижи и проблеми ти измисля умът ти, "а не ти".

(Срещу страха от смъртта се предлага уловка от типа "умира това, което се бои да умре". Тоест пак "егото" и прочие примитивни нискодуховни неща, докато монадата, видите ли, е безсмъртна).

И това всъщност си е истина.

Само че има един нюанс.

Нюансът е там, че най-простият — и затова неправилен път — е да признаеш "ума" или "егото" за източник на всички беди (което те и са) и да започнеш да се бориш.

Точно както и в детството, чрез "психологически защити". Което вече в миналото ни е докарало до същото бедствено положение, но кой ти помни.

Всеки път, когато видя езотерично настроени хора (особено жени — незнайно защо те са по-податливи на тази зараза), борещи се със своя ум и ръсещи сентенции в духа на "всичко това е умът, а не аз" (или "аз не съм аз, и гъзът не е мой"), не мога да правя друго, освен да ги съжалявам.

Няма как да избягаш от ума си. Ти може и да не си ума си, но твоят ум освен другото е и ти. Няма как да го изрежеш със скалпел и да станеш "готин", отървавайки се след това от всички страдания веднъж и завинаги.

Не можеш да превърнеш "ума" във въображаем приятел и да му прехвърлиш отговорността за потрошения буркан със сладко.

Самодостатъчността е недостижима, самсара е задълго, а нирвана е просто рокгрупа.

Христос лъже, мръсникът — "като тяло или като труп" в царството божие не можеш да се промъкнеш.

"Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я: защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла."  (Матей 5:29-30)

По абсолютно същия начин впрочем се "дъни" и Кастанеда (макар че по-скоро го правят последователите му). Какво помним от неговото учение? Освен патоса, естествено? Че човек, видите ли, има Чувство за собствена значимост. "Чувството за собствена значимост е най-главният и най-силен враг на човека", видите ли.

Щом е враг — значи трябва да се борим с него. Щом трябва да се борим — значи трябва да победим. Щом побеждаваш — значи си велик. Oh, wait...

Всъщност няма никакво "чувство за собствена значимост", няма дори помен от него при шаманите: след шаманската болест ("посвещението") шаманът много точно съзнава мястото си в света ("между световете на хората и света на духовете") и се занимава със служене, а не с борба с някакви си там врагове.

При това, естествено, Чувството за собствена значимост си съществува, като е сравнително ново постижение на европейската цивилизация, но няма нищо общо с религията и особено с шаманизма, защото той е в пъти по-стар и "предназначен" за съвсем други хора.

Духовният ръст не е борба със самия себе си, а нещо като танц. Методът "разделяй и владей" обаче не работи - да разделяш е полезно, включително и за да разбереш, че нещо може да бъде разделено и по друг начин, и по още един — и да разбереш устройството му.

В този аспект естествено мантрата "твоето его — това не си ти" е много полезно за разделянето и осъзнаването на границите, след което обаче егото трябва да се интегрира обратно така, че никой да не пострада, а не да се обявява за жертвен агнец, което е адски удобно.

Ахимса!

(И все пак прочетете книгата на Екхарт Толе "Силата на настоящето" — има си трески за дялане, но е доста добра).

Еволюирай, пък да става каквото ще

"Понякога, ако адски ми се яде курабийка, а не бива, се замислям.
Какво е по-угодно на Бога? Далай Лама да бъде щастлив?
Или да яде само това, което трябва?...
И изяждам курабийката."

Далай Лама

Това нещо го мисля от месеци, но така и не съм сигурен какво точно ми се иска да кажа в крайна сметка. Whatever, ако не го пусна сега, сигурно така и ще си гние още с години в черновите.

За захарта всички вече знаят, нали? Един вид, тя е вредна. Wikipedia твърди, че "употребата на захар предизвиква зависимост, при това предизвиканите от захарта промени в мозъка са много подобни на тези, които възникват под въздействието на кокаин, морфин или никотин" и предлага "вместо захар... да се използва мед или плодове, които съдържат и фруктоза, и глюкоза".

Да повторим, за неразбралите: вместо... захар... плодове.

Иронията е в това, че всъщност нещата са точно наопъки. Според една от еволюционните теории, хората са програмирани да обичат сладкото точно за да консумират редовно полезни плодове и да си правят труда да ги събират (с тях общо взето не можеш да се нахраниш, така де, защото изисква бая усилия). Един вид природен индикатор "Виж сега какво правилно нещо изяде, браво!".

Да, обаче хората са измамили природата, измисляйки концентрираните сладки неща. И плодове вече не се налага да се събират! Аванта! Пък и захарта е по-вкусна.

Само дето плодовете все пак са полезни, а захарта - не твърде.

Захарта-като-метафора общо взето твърде силно съответства на съвременния живот. Човекът си е измислил идеални дразнители на рецепторите за почти всичко, само дето още не е почнал да си поставя електроди в мозъка. След което естествените дразнители губят във войната за интензивност на възприятието.

Където и да погледнеш, ще го видиш. Лайковете във Facebook са дразнител за социалните рецептори. Постнал си картинка — ето ти 50 лайка. Мозъкът го възприема също толкова силно, колкото ако излезеш да се изпъчиш пред цялото племе и то ти демонстрира одобрението си. Само дето разходите и усилията за целта са в пъти по-малко, а на племето в общи линии му е все тая. "Толкова ли ти се свиди един лайк?".

Или примерно компютърните игри. Хората искат да изпитат триумфа на победата и радостта на достижението. Но първо нали трябва все пак да ходиш да береш плодовете? Дайте да им дадем това на аванта. Ура! Ачивмънт! Ти играеш тази игра от цели 30 секунди! Браво бе, ти си супер! Фанфари, фойерверки, поощрения.

Не че ние с вас сме такива закоравели хардкор геймъри, а след нас изведнъж, видите ли, са се родили някакви дебили. Понякога и ние се поддаваме. Когато никой не вижда, нощем разцъкваме фермите, оправдаваме се пред себе си, употребяваме изрази като "Абе кежуъл си е, но какво да я направиш, забавна е", а разработчиците на игри на свой ред въздъхват: какво да правим, времето сега е такова — и щедро лисват вълна от поощрения за всяко пръдване, "на нивото на пазара".

Светът бавно като охлюв пълзи към пропастта. Не, не се носи с бясна скорост натам. Бавно си пълзи. Вярно, прави го вече един дявол знае колко време, затова какъв точно ще допълзи дотам, вече никой не може да каже.

И така е във всичко и навсякъде. Примерно порното. Ако покажеш съвременното порно на хората от по-миналия век, те биха се пръснали на място от възбуда. То направо не става за гледане — в него само дето с прожектор не светят във влагалището. Впрочем може пък и да светят, не съм в час с най-най-новите трендове. Но с или без прожектор, всичко е в HD.

Съвременният човек живее твърде лесно. Той буквално се ояжда и после се плъзга комфортно по мекото и мазното, при това дори това прави лениво и не с пълен напън. Естествено, това се сублимира в нови телефони, социални статуси, кариера, каквото и да е, само да е "по-трудно постижимо", при това повече от половината от тези неща са изкуствено породени маркетингови глупости.

Всички тези движения "Назад към природата" — са някакъв опит поне някак да се оправи това положение. "Поне някак" — това естествено е да се престорим, че нищо не е станало и да направим просто няколко крачки назад.

Това обаче също не е изход; дори и човечеството да е сбъркало, дружно правейки една или повече крачки назад, пак си оставаме пред въпроса "А сега накъде?", и всички поддръжници на олдскул нещата (сред които — за свой срам — признавам, че съм и аз!) не дават отговор. Освен "да се върнем към природата и наникъде после да не вървим, защото и така всичко си е добре".

Което, както вероятно се досещате, не е отговор.

А отговорът всъщност е прост: да вземем да престанем да устройваме пир по време на чума на поверената ни територия (което в нашенски условия си е направо двоен подвиг). Тоест да зарежем това "След мен и потоп" и да започнем да приоритизираме дългосрочните планове ("Да не пукна от диабет на старини") пред краткосрочните ("Я да изям едно шоколадче"), без да забравяме при това за краткосрочните. Тоест да растем нагоре, не настрани — и още повече не надолу.

Поверената територия за всеки е индивидуална, като естествено започва със самия теб ("Дадено ми е тяло — какво да правя с него, като е само едно и си е само мое?") и семейството, а завършва ако щеш с целия свят, ако си Далай Лама.

Номерът в случая обаче е, че "черно-белите" методи — като изтласкване, отрицание, насилие над себе си и прочие неща, които така или иначе застрашават нашия интегритет, тоест практически всички всички обичайни методи — просто не работят.

И трябва да се търсят нови.

Това безкрайно лутане между "да" и "не", между "да умреш от зор" и "да умреш от мързел" и представлява тъй нареченият "живот".

Шива си танцува тандавата, запазвайки баланс винаги на един крак. Ти с какво си по-лош?

Айде, включвай се.

Бог вярва в тези, които вярват в себе си

С религията много хора са на нож. Всичките сме ебахти умниците и знаем, че пропъждането от рая е по същината си изхвърлянето от матката (и обратното), монотеистичният бог е бащинската фигура и прочие фройдистки шитни, тунелът преди смъртта е "изключването" на организма, като светлото петно а старите кинескопи след изключването на главния бутон, а цялата религия е просто начин да не се побъркаш от безсмислеността на битието и въобще е вид психоза.

Проблемът е в това, че обратната позиция — "вселената е студена и враждебна, животът е случаен, звездите - огромни, а аз не" — в общи линии също не води до сладък живот, и по същината си също е психоза. Предизвикана от пропъждането от рая, най-малко.

"Вярата" като цяло е продукт не на ума, а на сърцето, което е изключително трудно разбираемо за ума. Може даже да се каже, че "вярата" е емоционано състояние (което, естествено, не е съвсем вярно, но все пак е по-близо до истината от "дайте ми доказателства и ще повярвам").

Така въпросът "Да вярвам ли в?" преминава от категорията "научни" въпроси в категорията на емоционалните въпроси, т.е. "дали пък днес да не изпадна във вселенска скръб?". За всеки човек, който има що-годе изграден контакт с емоциите си (такива напоследък са бая малко, но психотерапията помага, да знаете!) е очевидно, че за "вселенска скръб" никакви логични истини и доказателства не са ти нужни.

Тоест вярата в бога по този начин е просто разновидност на вярата в себе си — и Бог се намира (и се търси) в такъв случай, естествено, вътре в теб.

Естествено, иска ми се да кажа, че съм се избавил от демоните си и съм открил бога, с което окончателно ще наплаша малцината останали читатели на този блог, които до момента продължават да чакат пикантерии от личния живот или съвети за кунилингус.

(Ще има такива, обещавам... само не се разотивайте :))

Но всичко е малко по-сложно: за годините досега придобих единствено чувството, че няма абсолютно никакво значение в какво вярвам — до момента, в който вярвам в това, то представлява реалност в моя свят (докато смъртта не ни раздели).

След което да се ровиш до клетъчно ниво и да изясняваш абсолютно конкретно има ли Бог или не просто изгуби всякакъв смисъл.

Колело

"I would like to point out here the striking resemblance between this state of affairs and the condition that Gregory Bateson famously described as the “double bind”: the impossibly problematic situation in which mutually contradictory demands eventually lead a person to become schizophrenic.{2} In Bateson’s formulation, there were four basic premises necessary to constitute a double bind situation between a child and a “schizophrenogenic” mother: (1) The child’s relationship to the mother is one of vital dependency, thereby making it critical for the child to assess communications from the mother accurately. (2) The child receives contradictory or incompatible information from the mother at different levels, whereby, for example, her explicit verbal communication is fundamentally denied by the “metacommunication,” the nonverbal context in which the explicit message is conveyed (thus the mother who says to her child with hostile eyes and a rigid body, “Darling, you know I love you so much”). The two sets of signals cannot be understood as coherent. (3) The child is not given any opportunity to ask questions of the mother that would clarify the communication or resolve the contradiction. And (4) the child cannot leave the field, i.e., the relationship. In such circumstances, Bateson found, the child is forced to distort his or her perception of both outer and inner realities, with serious psychopathological consequences.
Now if we substitute in these four premises world for mother, and human being for child, we have the modern double bind in a nutshell: (1) The human being’s relationship to the world is one of vital dependency, thereby making it critical for the human being to assess the nature of that world accurately. (2) The human mind receives contradictory or incompatible information about its situation with respect to the world, whereby its inner psychological and spiritual sense of things is incoherent with the scientific metacommunication. (3) Epistemologically, the human mind cannot achieve direct communication with the world. (4) Existentially, the human being cannot leave the field."

Дочитам, когато ми остава време, "Страстите на западния ум" на Ричард Тарнас - много полезна обзорна книга за развитието на западната мисъл (от древните гърци до наши дни) за "устройството на всичко", тоест за еволюцията на философските, религиозните и научни възгледи за човека и Бога ("вселената").

Полезна е най-вече с това, че събира всичко "в едно русло", от Сократ до Юнг, тоест именно с обзорността си. Позволява ти да погледнеш от птичи поглед към жалките мятания на хорицата. (Вероятно названието ѝ точно намеква за такъв ефект, или може би просто си казва дума навикът ми да заставам в мета-позиция).

Чете се изключително лесно за всеки с гимназиално образование.

Покрай нея, съответно ме досърбява да говоря за мистични неща. И тях ще ги формулирам според силите си на пределно примитивен език.

Първо, веднага ще ви стане по-леко да живеете, ако разберете и приемете аксиомата "Ако А е вярно, това съвсем не доказва верността на Б".

Б може да промени А! Ахахах.

Да приемем, че човек "нещо подозира". И дори го е виждал. И въобще — вярва. Примерно човек е наблюдавал екстрасенс и е разбрал, че екстрасенсите съществуват. Това не доказва съществуването на извънземните, Бог, прераждането, уроките и пирамидите в Гиза.

По никакъв начин. Всичко трябва да се доказва поотделно. "Повярвай в принципа „На нищо не може да се вярва“," именно.

Даже да "вярваш в Бога" може с всякакъв устройващ те набор от характеристики, така де, "боговете са различни".

Второ, още един свръх-полезен принцип: "Всички са прави в рамките на своя речник".

Едни ще кажат: "Бог e създал пеперудата", други "Природата е създала пеперудата". Не ви ли е все тая как ще го наричате - пеперудата от това не спира да бъде прекрасна.

Ако притиснеш и единия, и другия до стената - никой няма да ти каже какво именно е "бог" и какво именно е "природа".

Очевидно е, че всички в равна степен са прави и неправи — в рамките на не-своя речник. А ако си представим, че речници не съществуват — тогава пък съвсем.

Ето ви един цитат от друга книга:

"Маг може да бъде човек, който притежава особен вид меркурианско мислене, тоест способност да възприема парадокса. В този контекст Кроули говори за това, че всяко твърдение, което ние изказваме, е също толкова истинно, колкото и антитезата му, и само този, който е способен да го разбере, може да бъде маг. Такива хора Кроули определя като притежаващи "двоен мозък".

Като практическо упражнение опитайте изцяло да се откажете от навика да оценявате и просто си поиграйте с концепциите. Опитайте се да намерите добро в лошото и лошо в доброто, мрак в светлината и светлина в мрака. Опитайте, играейки, да застанете на позицията на консерватор и революционер, разбирайки, че всеки от тях сам по своему е прав. Помните ли талмудската притча как двама отишли при равина да се съдят? И мъдрецът, изслушвайки единия, му казал: "Ти си прав", а изслушвайки другия, казал: "И ти си прав". Когато свидетелят възразил, че не могат да бъдат прави и двамата, той му отговорил просто: "И ти си прав". Този равин е бил буквално въплътен Меркурий!"

Трето, "какво лошо има детето да си намира занимавка" и "оценъчните съждения са нещо лошо".

Прието е да се смята, че Тъпият древен човек нищичко не е разбирал в този свят, било му е страшно, самотно и объркано, затова си е създал богове.

После Тъпият древен човек пораснал, поумнял и разбрал, че никакви богове няма, мълнията е електричество, а светът е прост и разбираем.

Всичко това, естествено, е абсолютна истина.

Човек наистина живее, живее и не се побърква само по чудо. При това разлика между древния и съвременния човек - биологически - няма никаква, тоест "цялата разлика е в главата".

Всеки си има свои техники как да "живее с това", психотерапевтите ги познават адски добре.

Древният човек е избрал проекцията, затова светът му е "такъв, какъвто е той самият". И обратно — човекът е като света.

Ето ви всичкото "да живееш в хармония с природата", "да разбираш езика на животните и птиците" и прочие разновидности на шаманството. И въобще проекцията е главен "магически" принцип, на база който работи всичко - от вуду-куклите до хомеопатията и гадаенето на карти таро.

В някакъв етап обаче светът взел, че се разширил до неприлични мащаби и човекът бил принуден (или го принудили?) да възприеме друг начин за съществуване в "реалността". За да не се побърка. Този начин се нарича "отрицание", естествено.

"Ако нещо не може да бъде измерено и регистрирано, то не съществува".

"Няма бог".

Същият добре познат ни Научен подход, именно.

Окултното мислене е асоциативно и сипва в един кюп нещата просто защото "всичко е подобно". Ако покажеш на окултист колело — той ще ти сервира списък със "сто кръгли неща с дълбок смисъл".

"Научното" — правилно — е дисоциативно. "Не смесвайте ябълките с портокалите".

Така че това кой метод се избира в конкретния период — "отрицание" или "проекция" — е просто компенсация на колективната психоза на обществото (или индивида), нищо повече.

Тук естествено можем да напишем планина абсолютно правдиви глупости в духа на "учените смятат, че вселената е холограма, тоест проекция, а мистиците винаги са го знаели!", но следвайки втория принцип, "всички са идиоти" и няма никаква разлика кой е прав.

Тоест няма да ви посоча "правилен" метод, не се надявайте.

Затова пък много неща стават пределно ясни — например защо "простолюдието обича хороскопи". Защото към научен подход мозъкът не го влече, затова светът е малък и скучен (а черните дупки са за фрийкове в инвалидни колички).

Окултният подход, впрочем, също не върши работа, тъй като в него се предполага, че е достатъчно да опознаеш себе си, за да опознаеш цялата останала вселена. Което, естествено, не е по силите на неосъзнатото простолюдие.

Затова пък е адски приятно да се утешаваш с мисълта, че "мозъкът ни се използва само на 5%". Видите ли, ето какъв съм свръхчовек вътре, направо титан. И да слушаш хороскопите, които ти казват, че днес трябва да правиш това и това. А не бива да правиш онова и онова .

Надявам се няма нужда да обяснявам защо словосъчитанието "да слушаш хороскопите" е смешно минимум на три нива?

(И, впрочем, става ясно защо дори ако най-заклетия агностик дълго и упорито го тъпчеш с халюциногени, той "ще разбере всичко" и ще прескочи към окултистите: наркотиците те изправят лице в лице с "вътрешния ти свят" — и вече нямаш избор да го опознаваш или не).

За какво говорех? А, да. Всичко това са глупости и лъжи.

Смятам да почна в близко бъдеще да се издържам от гадаене на таро. Чакам само да припечеля достатъчно, за да зарежа журналистиката и да почна да си изкарвам прехраната с шаманство.

За свободната воля

Очевидно е, че свобода на волята не съществува, а разумът е нужен, за да се потрисаш от въртележката на случващите се събития. Защо — не е чак толкова важно; може би като един вид наказание за греховете. "Ако не съгрешаваш, излиза, че Иисус е умрял напразно", именно. "Наблюдавай, но нищо не докосвай, не си достоен, не си заслужил".

Това обаче не отменя факта, че така наречената "вселена" е нещо вариативно и неизпълнено с алчност, така че лесно можеш да си поръчаш от нея от какво да се потрисаш - от жена с големи..., през мъж с огромен... до всякакви други дреболии.

Естествено, това не е точно свобода на волята, по-скоро е "концерт по желание".

Резултатът обаче можем да приемем за предопределен. "Не се мотай с Томи, той ще те научи на лоши неща". Да се мотаеш с него и да не се научиш на лоши неща - не може, всичко върви в комплект. Може да си поръчаш "кинти", а в допълнение към него да получиш "инфаркт на 45 години".

Така наречените "активни хора" просто "искат повече от всички". Очевидности, duh.

Гадаенето — примерно на карти Таро, да речем — просто осигурява облекчен разрез на вселенската вариативност. Дори комбинация от четири карти ни дава над 34 милиона варианта (мързи ме да разсъждавам точно колко, с точност до десетична запетая, сори).

В същата категория впрочем попада и принципът "Ако дълго седиш край реката и броиш плуващите край теб трупове на твоите врагове, може да заспиш". Или как беше там изразът?

Всякаквите магии работят на база същото правило — това е просто умение да си поискаш "относително правилно", а не свобода да избираш. Класически пример: искаш апартамент, в резултат на което умира скъп ти човек. Тъй че имаш апартамента, да. Но не и човека. И нямаш дори за какво да се заядеш. Освен за това, че апартаментът ти има нужда от основен ремонт.

Не, това не са "бесове", и всъщност не е нищо лично от страна на Господ, просто е търсене на оптималния, най-лесен вариант: ето апартамент, ето скъп човек, и двете - твои. Хи-хи-хи. "Защо да се разкарваш по-далеч, отколкото е нужно?".

Или всякакви детски мечти — вече мога, но "не е същото".

Навсякъде не можеш да си постелеш, дори ако се опиташ да предвидиш всички варианти, макар че умението да съставяш правилни терапевтични заявки донякъде помага. "Искам апартамент и скъп човек". Но пък винаги има и други скъпи хора... —

Най-тарикатите се учат да не мечтаят твърде много, да си седят край реката и спокойно да гледат плуващите край тях трупове на мечтателите.

Но напълно няма как да се предпазиш — винаги може случайно да се окажеш на мястото на скъпия човек, муахаха.

Обикновено ми е много интересно с какво ще завърши всичко това - и какво върви в комплекта.

И сега така, ще ме прощавате за неравния почерк.

Хората с огледала

Photo © Konstantin Gribov

Истината е, че все пак не съм графоман. Напоследък рядко пиша, не хронометрирам битието си, общо взето напоследък не ме вълнуват особено и социалните проблеми. Като цяло мълча, когато съм щастлив. Сгрятите от чашата с горещо кафе ръце не са повод за мен, колкото и да ми се иска да пиша за вълшебството на мига. Сигурно за щастието умело и апетитно могат да напишат други хора, които са по-талантливи - и недотам алчни.

В последните седмици се мяркам тук само епизодично - и най-често когато ми е кофти, когато болката пробива през кожата, прелива от пръстите ми върху клавиатурата и стига до екрана. Еverybody hurts sometimes, но като че ли броят постове при мен с разтворено сърце на показ ме е направил прекалено депресивен и твърде драматичен в очите на някои хора с огледала под мишница.

Човекът с огледало под мишницата не е равнодушна тълпа. Той идва при теб и поставя пред теб това свое огледало. И ти се виждаш в цялата си прелест - в ярката слънчева светлина лицето ти е сиво и бледо, мускулите са ти хилави, тялото ти е провиснало и несъвършено. Виждаш себе си - неправилно живеещ, омачкан, емоционално неуравновесен, понякога пиян, клатушкащ се, почти уродлив - и животът ти започва да ти се струва такъв - пиян, уродлив и клатушкащ се. И това за теб е такъв шок - такова откровение, досещал си се, че може би не всичко ти е наред, но чак пък толкова... а този човек, който е донесъл огледалото, стои близо до теб, елегантен, харизматичен, донесъл ти истината за теб самия - сурова, шибаща те по бузите, но вероятно необходима - и по-добре късно, отколкото никога…

Ти се извръщаш, защото не можеш повече да се гледаш, започва да ти призлява от самия теб, изведнъж обърканият ти разум се хваща за последното, позорно, пулсиращо малко съмнение. Но красивият харизматичен човек, улавяйки в твоя поглед това свенливо съмнение-надежда, се смее гръмко, поклаща глава и казва: не, нищо подобно - напълно и стопроцентово равно е. И внимателно загръщайки огледалото в пърче плат, го поставя отново под мишница. И усмихвайки се, like Jesus to a child, добавя на прощаване: "Постъпвай като мен, постъпвай като мен!". И ти му благодариш за безценния съвет - и въобще за всичко…

Светът е пълен с красиви хора с техните равни огледала - а ти там навсякъде за тях си блед и неуравновесен, как е усещането?

Оттеглих се в пълно офлайн затишие, да не би дори случайно да се погледна. Комфортният режим "само моят свят с един-единствен човек в него" - и нито ред от рийдъра, пълна концентрация върху моята си малка клетка от света. Изключих всички странични дразнители - и сред тях бяхте и вие.

Промените при мен са дълбоки. Не, все така си живея в този град, работя на същото място, дори прическата не съм си променил. Нито човекът до мен е друг - просто всички тези промени стават вътре в мен самия.

Страхът от бъдещето дълго ме караше да се крия в сенките. Страхът от бъдещето, който ме заставяше да мълча, да крия, да пазя части от себе си сякаш затворени в сейф, да бягам, да се доближавам до пропастта и да не скачам, и с времето да съжалявам, че не съм скочил - постепенно всичко това започва да утихва.

Блогът се оказа толкова вторичен за мен, че дори в един момент имаше мисълта въобще да го махна. Все пак, без него тези хора с огледалата нямаше да имат къде да се забавляват.

И все пак... част от вас ми липсваха. Не искам да губя напълно тези, които са ми били интересни, които са ми били близки. Все още дори не съм поглеждал - много ли от вас са останали тук, колко от тях още ме четат. Но за тези, които още са тук… привет. Пак съм тук.

Хаос

Ето ви един странен парадокс.

Общувайки с околните и в стремежа максимално да спечелите доброто им предразположение, се стараем да се държим подчертано открито, логично, без да допускаме двусмисленост на тълкуване на поведението, и неясноти в мотивацията. Видите ли, толкова съм открит - нищо не съм замислил (особено пък нередно). Разумно. Но също толкова често този метод просто не дава желаните ефекти (по най-различни причини, но въпреки това не можем да отричаме очевидното). Пък и плюс това става невероятно скучно - предсказуемост… за всички участващи в упражнението страни. Пък и това е прекрасна територия за манипулатори от всякакъв род (все едно всеки път да ограбваш един и същи влак, вървящ по един и същ път, по едно и също разписание).

Добавете малко хаос в живота си.

Просто постъпка, която излиза извън присъщата ви и определящата ви като човек причинно-следствена връзка. Въпросът не е да изпадате в театралност и епатаж - за проявата на въпросния парадокс това въобще не е наложително. Просто бъдете нелогични, това е напълно достатъчно. Обмислете различните варианти за действие, хвърлете заровете и изпълнете това, което се падне. Бих го нарекъл Случайност в чистия й вид.

Удивлението е първата реакция. След това хората започват да се определят по отношение на вас. Отхвърляме тези, на които им е все тая. Останалите могат да ви помолят да обясните мотивацията си, докато други просто ще изразят емоциите си в най-различни вариации.
Ще се "отлюспят" сами по себе си вампирите и манипулаторите. Има и по-спокойни, и по-предсказуеми жертви.
Спокойно ще приемат събитията хората, които ви приемат именно такъв, какъвто сте. Ако вие спокойно приемате тази си постъпка, те също ще я приемат. Но такива хора са изключително малцинство, пазете ги като зеницата на окото си. Те не само са наистина близките ви хора, но освен другото са и мъдреци.

Не обяснявайте нищо никому…

Ще ви счетат за личност, макар и странна, но по-задълбочена, отколкото сте всъщност. На хората е присъщо при неяснота на мотивацията да приписват на човека "задълбоченост". Видите ли, той изглежда го е направил заради някакви съображения, които засега не е възможно да разберем - защото не ни достигат сили и способности за това.

Както и преди нищо никому не обяснявайте, и тогава…

На някои ще им избият бушоните. Те ще налетят, ще изискват обяснения, все едно вашата постъпка ги засяга лично.

Запазете спокойствие и се запасете с пуканки.

Много от хората, не-успокоили се с течение на времето, сами ще измислят удобно за тях обяснение на вашата постъпка, като се изявят като своеобразен адвокат на дявола пред самите себе си. Неразбираемото и неприемливото за тях действие руши картината на тяхното възприятие - а те не могат да допуснат подобно нещо. Те са готови на всичко, само и само да запазят неприкосновена матрицата на възприятията си. Защото те живеят с тази матрица, а далеч не с реалните възприятия за света (в това число и с реалните възприятия за вас). Вие в техния свят не съществувате! Съществува тяхното възприятие на вас в собствената им матрица - и вие сте длъжни да съответствате на този създаден от тях образ.

Не е нужно да обяснявате, да се опитвате да променяте тези хора, да ги успокоявате.

Порадвахте ли се на парадокса? А сега продължавайте да се наслаждавате на живота си.

Както обикновено, поуки в края няма да има.

Ако ми оставаха месеци

Не, не съм забравил за предишните щафети. Макар че все така продължавам да ги отлагам, просто защото напоследък ама хич не ми се пише - освен съвсем лични неща. Но когато ме попитат какво бих направил, ако науча, че ми остават няколко месеца живот... с типичното ми черногледство, просто грейвам - и не мога да устоя.

Photo © Empire Primitive

И тъй... приемаме, че цъфва вестта колко ми остава. Веднъж вече бях на ръба след една такава вест, която обаче се оказа лекарска грешка, така че чувството ми е добре познато. Също така приемаме, че нещата са на етапа, в който вече няма какво да се направи. Защото честно казано, още си мисля, че ми е рано да мра, но...

Дали ще променя нещо в битието си? Да, определено. Не казвам, че изведнъж ще се завтека ударно да си изпълнявам мечтите - те в повечето случаи са простички и реализацията им зависи от други хора :) Но ще се постарая да оставя нещо след себе си, съзнавайки, че времето ми е преброено - ако има начин, бих написал книга за това време, бих се опитал да убедя жената на живота ми да ми роди дете (все пак, колкото и да е егоистично, искам частица от мен да продължи да живее и след мен), и бих се постарал да направя в оставащото време щастливи хората, които са ми скъпи.

Дали ще кажа някому? Надали, освен на човека, с който бих делил дните и нощите си, защото не искам да му дойде отнемайкъде, когато... ясно какво. И защото бих искал да му дам свободата, ако не желае да остава до мен в последните ми дни, да поеме накъдето сметне за добре. Въпреки че дори и да си тръгне, ще се постарая да направя каквото е по силите ми за щастието му - и когато мен няма да ме има.

Бих потърсил хората, на които някога съм причинил зло - съзнателно или несъзнателно. Не за да измивам съвестта си, но поне за да се опитам - ако имам как - да изкупя вината си пред тях. Да, не са един и двама.

Бих се срещнал с баща си, без лоши чувства - просто за да знам за себе си, че съм провел един разговор, отлаган от поне 20 години. Може би безсмислен, но все пак...

Бих се разходил край морето... и бих погледал вълните. И бих изпил бутилка вино на пясъка по залез - сам или с единствения човек, който има значение за мен.

Бих се погрижил да намеря някой, който би се грижил за скъпата ми Ромина - едно от най-верните и обичливи същества, които съм познавал.

Бих посетил гроба на майка си и баба си и бих казал, без никой да ме чуе, няколко думи - не знам какви точно, но със сигурност бих имал потребността да го сторя.

И накрая - вероятно бих седнал на прозореца и бих зачакал мига. Мига, в който се надявам тихо да угасна, направил каквото съм могъл за тези, на които държа.

Колебая се на кого на свой ред да стоваря мъчителния размисъл какво би направил в последните си дни. Не за друго, а защото... може би заради особеното ми настроение, имам доста ясната представа, че подобни размисли не са сред най-приятните. Все пак... Светле, окажи ми честта, моля те. Кой знае защо ми се струва, че на тази тема можеш да кажеш много. Ако имат желание, бих се радвал също така да чуя какво ще споделят по въпроса Събина, Хриси и Венци. Макар че не искам да задължавам никого - ако поканените нямат желание, няма проблем; ако пък други ги вълнува проблематиката, смятайте се за поканени.

Трансформация

- Но на нас, Боговете, ни омръзва това съвършенство, - продължава той, - затова винаги в крайна сметка стигаме до това да претендираме, че нещо, което го няма, е по-важно от това, което го има - и започва игра. Щом ние с вас решим, че да се намираме край дъската е по-важно от това да се намираме там, където сме в момента, можем да си устроим надпревара. Докато седим и чувстваме своето съвършенство, напълно сме осведомени, че представляваме Създатели, всичко е също толкова важно, колкото и другото. Няма какво да правиш, няма на какво да играеш - и можем известно време да седим в екстаз и да съзерцаваме своя пъп. Но ни става скучно. И решаваме отново да започнем да играем. Аз ще дотичам до тоалетната по-бързо от теб, казвам аз, - и играта започва. Когато започваме да играем, ние отново се качваме на вагонетката.

Робърт се мръщи. Някой задава друг въпрос и замлъква. Робърт казва:

- Имаш предвид, че можем да слезем от вагонетката, запазвайки контакт с това, че... е, че всичко е прекрасно така, както си е?

- Точно. Знам, че звучи странно, но да бъдеш бог ти омръзва. Отбележете, че Боговете и в гръцката, и в нордическата митологии винаги са приемали човешки облик, за да поиграят на някакви игри. Същото са правили и Кришна, и Шива. Дори Иисус се възприема като Бог, временно приел човешки облик.

- И как трябва да играем? - пита Ханк. - Струва ми се, че ни предлагаш да създадем въображаем свят.

- Забравяш: светът и така си е въображаем, - казва Мишел. - Единственият въпрос е чие е въображението. Повечето хора пасивно приемат въображаемите структури и правила на играта на другите. Мъдрият човек създава свои собствени. Всички игри, всички цели, всички събития са създадени от въображението. Можеш или да приемеш света такъв, какъвто са го създали другите, да приемеш техните цели и правила - и да играеш на техните игри, или можеш съзнателно да създадеш свои собствени. И в двата случая обаче ти и единствено ти носиш отговорност за всичко, което се случва.

© Люк Райнхард

Съботно-утринни размисли

Понякога ми се струва, че виждам красотата. Струва ми се, че съм изпълнен с нея, че я дишам, че живея сред нея. Но когато окото бъде въоръжено, изведнъж започвам да я губя от поглед. Може би в света има много красота. Казват, това се дължи на климата, или на авитаминозата. Честна дума, какво може да бъде прекрасно в авитаминозата? Но дробовете ми в отсъствие на красота моментално се преобразуват в хриле и имат нужда от поливане. А инверсната следа от красотата белязва небето и се разтваря безследно някъде там, отвъд начупената линия на хоризонта. И търсенето на причините за отсъствието й ме води все по-дълбоко в себе си.

Странно, захапвайки грунтовете на душата, багерът на самоанализа изсипва на повърхността само осакатени пластове земя, неугледни пясъчно-глинени маси. И колкото по-дълбоко се заравяш, толкова повече траншеята обезобразява изглеждалия някога идеален ландшафт. Вероятно именно това са емоциите. Казват, че те подчертават индивидуалността, но кой знае защо все повече ми се струва, че те просто осакатяват красотата, която може и да не видя повече.

Пътят

Photo © Sandy Honig

Понякога те тегли към дълбините, в каквото и да се състои това. Дълбоко да заспиш, някъде да проникнеш, слячва ти се денем, за половин час - и носи пречистване и яснота. Да се замислиш, да се настроиш, все едно гледаш чиста, прозрачна вода - и оттам идват образи, отпускаш се, дишаш с пълни гърди, които незабелязано са се свили преди и са довели до напрежение, а вече го няма. Точните думи, нещо свое, а не взето назаем, някъде от не-близка реалност, все едно са чакали своя час.

А ако си загледнал в раклата на времето, отворил си старите тетрадки, ненужното и забравеното, мислено си влязъл в разговор с покойните си роднини, през завесата на тъгата и съжалението, не отвличаш вниманието си с глупости и се гмуркаш някъде… Ненужна разходка в далечни времена, в детството, където дърветата са пораснали, земята се е смалила и тъжно се е пръснала наоколо, а все пак изпуснатата някога топка и нелепото, криво растящо дърво те убождат с усещането за обреченост - и нищо не се е променило.

Качваш се на планината, поглеждаш надолу - колко вече си изминал, следиш разширяващия се под теб хоризонт. Мързелът и стремежът се събуждат като сладка двойка, спокойната крачка не ти насича дъха, защото е ясно, че именно там, горе е яснотата, към нея е нужен подход, стремеж - а ненужната, скучна, излишна като залепнали по дъно на кораб раковини, възрастна сериозност остава долу - там, където са обикновеното бърборене и нишките, привързващи те като Гъливер от детството към земята.

Това е твоята вертикала - тя по-добре от всичко напомня за живота, за това колко е важно, за да стигнеш до нея, да направиш крачки встрани от това, което се представя за грижи и препускане. Препускане по изглеждащо равно и обичайно пространство.

Ако пътуваш към морето, пристигаш там на сутринта, бягаш от съня и мързела, предвкусвайки възможното щастие, а то е в изобилие наоколо - иска да те хване и ти предлага да се гмурнеш без отлагане - но и в това трябва да бъдеш внимателен, защото да се гмурнеш естествено не е просто физическо действие.

Да затвориш очи, да се оставиш на силната и носеща те съвсем различна повърхност и да разрешиш на нови сънища да ти се явят наяве, когато нямаш тефтер подръка да ги запишеш, и можеш само да запишеш общия йероглиф на зареден с напрежение покой, който предшества нещо важно, но тепърва предстои да го разгадаеш, когато от нахлулата в теб простота изведнъж се покатериш на собствения си, намерен вътре в теб самия връх.

Гмуркаш се, наканваш се, оставяш настрана всичко, съсредоточаваш се, както изглежда на повърхността - все едно я правиш особено гладка за проникване някъде, ставаш по-малък, носиш в себе си тежестта за потапяне, това ти позволява да навлезеш по-бързо, и е много важна плавността, за да не стреснеш равномерността на потапянето - и това, което ще срещнеш по пътя си.

А когато се движиш нагоре, надигаш глава малко като птица, която пие, все едно си почти горе, но не съвсем, защото трябва да гледаш внимателно под краката си, защото бърборенето на тълпата може да се засили, да те издърпа за обичайните нишки - и вече не си съвсем тук, може да се препънеш, да не усетиш ехото на гордостта, сякаш си си въобразил, че вече си някъде, а всъщност си дори още повече тук, отколкото си бил преди.

Катерейки се, повече мечтаеш, картините прелитат пред очите ти и се оплитат, по начало, с думите, но движейки се правилно, виждаш все повече образи, те търпеливо стоят пред теб и ти започваш с тях странен танц, ту леко задавайки темпото, ту послушно следвайки леките струи на този поток.

Трябва да не забравяш за приказката - всеки срещнат, клонка, птица, могат да са знак и трябва да не ги отминеш, а да ги вплетеш в своето макраме, където вътрешното изплува във външното, а то се отваря все по-широко, както и очите, които, оказва се, преди са били почти затворени. Или са работили като часовой в наряд - който се интересува само от тясната задача, да пази границите.

Особен дар откриваш в себе си, когато, катерейки се, се гмуркаш, а гмуркайки се, държиш в фокуса на вниманието си възможността за движение нагоре, а не просто връщането към нивото, от което си тръгнал. Това изисква спокойствие и такт, трябва да успееш да се опазиш от съблазни, прелести, имитации и баналност, които могат да те подлагат на изпитание доколко си истински - и доколко си готов да следваш уроците, в които има истинска простота, в полетата на които са скрити необходимите бележки.

И още, за да се катериш или гмуркаш, ти е нужна яснота за това, което си свикнал да наричаш свое съзнание. То е като сняг, а понякога е като зелена ливада, нещо отразява, придава му оттенъци, добавя измерение на другост, но студено, или топло, има своя температура и аромат, очаква от теб разбиране и подкрепа, а също така и радост, докосване от разстояние. Ако само умееш да не го уплашиш… когато се върнеш - тези сънища наяве ще бъдат винаги с теб и ще ти дават опора.

Фатална

Някои ги слагат на една везна, но за мен фаталната жена и кучката са твърде различни. Ако говорим алегорично, фаталната жена е като черна коктейлна рокля с дълбоко деколте, докато кучката е тесни ластични бричове.
Кучката доказва. Всичко, на всички, винаги.
Фаталната жена – никога, никому, нищо.
Кучката е зла.
Фаталната жена не е зла. Но не е и добра, всъщност.
Кучката няма да пропусне случая да…
Фаталната жена няма да падне до това да…
Кучката жестоко те зарязва.
Фаталната жена си тръгва, оставяйки след себе си следа.
Кучката се шлифова в изкуството с висок ток да настъпва мъжкото достойнство. Нейният трофей е неговото засегнато самолюбие.
Фаталната жена изключва разсъдъка на мъжа, същевременно не засягайки достойнството му. Фаталната жена се нуждае единствено от неговата любов - до последната въздишка.
След кучката мъжът може да стане женомразец.
След фаталната жена – ако оцелее – философ.

И едната, и другата могат да преживеят с един мъж цял живот. Кучката ще има мъж под чехъл. С фаталната жена ще остане само силният духом. Кучки има много, фаталните жени са единици.
От нея лъха лек аромат на декаданс, но без предозиране, без постоянно театрално преиграване и фалшива тайнственост, иначе настъпва задух, иначе тя се превръща в "Демоничната жена" на Тефи, а това вече е гротескно и изглежда смешно.

В чертите на фаталната жена винаги има някаква неправилност, стигаща до това в някакъв ракурс или някой мимически момент лицето й изведнъж да ти се стори почти отблъскващо, дори грозно. Но това е само миг – движение, лек наклон, завъртане на главата – и то отново е прекрасно. Лице, което се запомня от пръв поглед.

В женските списания, които съм имал греха да поразлиствам, когато нямам нищо за четене подръка, почти на всяка страница виждам едно и също гланцово лице, умножено в многохиляден тираж – лицeто на куклата Барби, нимфетката с огромни широко разположени бонбонени очи, малко чипо носле и издути устни – идеалът на съвременната маймунска мода, който се поръчва при пластичните хирурзи. И разбирам, че притежателките на това "идеално" лице никога не са застрашени от това да станат фатални. Никога.
Затова те стават кучки. Да, всички те стават ужасни кучки, в стройни редици по двадесет, оказващи се в колекцията на всеки що-годе приличен мъж.

А фаталната жена е аромат на декаданс, внимателно пазен в скъпо ковчеже. Истинска, без номера, без фалш, неправилна жена. Закачлив поглед, широка усмивка, ликуващо, ярко, гордо лице, породиста, неподвластна на времето красота. Тя старее като всяка красива и истинска жена - достойно. Без вълна от пластични операции, за да удържа отиващата си младост, но и без да се отпуска, грижейки се за себе си с абсолютна дисциплина, като на война. Продължавайки да живее, да работи, да възхищава. Оставайки прекрасна.

А какво удоволствие е да я наблюдаваш още в мига на нейния изгрев… загадъчна и непостижима, многолика, трогателна, вълнуваща - скритата в гънките на мидата перла, която още зрее. И да наблюдаваш бавното разтваряне на черупката, знаейки какво се крие под нея…

Правото да бъдеш глупав

"Денят смени нощта, която бе направила от двамата абсолютни глупаци."
Р.Шекли

Дъжд.
Да, вали дъжд. Преди Нова година, да. Това на нищо не прилича, и дъждът добре знае това. Но абсолютно не му дреме.
В къщата насреща на един прозорец е провесена храна в полиетиленово пакетче. И един котарак се опитва да стигне до нея, провесвайки се от отвореното прозорче, като смок от дърво. Стопанката му го издърпва от прозореца, пътьом разказвайки му родословното му дърво. А дъждът си продължава.
Гледам през прозореца и си мисля, че е тъпо - дъжд в края на декември. Защото това никак не се връзва с този чудесен свят, който показват по телевизията, за който пишат вестниците и списанията, крещят билбордовете и витрините на магазините.

Този чудесен свят... искам да бъда там. Там има големи снежни преспи, по които се разхождат Дядомразовци и Сантаклаусовци. Там розовобузи деца по цяла година се държат добре, за да получат подарък. И се радват на този подарък, мътните го взели. Там мъжете не размишляват дълго и мъчително как да ощастливят дамите на сърцето си, а с бърза стъпка се насочват към бижутерския магазин, за да изберат по-скъп пръстен. Там прекрасни жени с вечерни прически и в добре изгладени престилки подскачат около печката, приготвяйки празничната вечеря. И пият шампанско и си желаят един на друг щастие. Те са съвършени. Те са прекрасни. Те никога не правят глупости. И затова никога няма да стана като тях. Никога.

Защото да правиш глупости е толкова човешко. Според мен Адам и Ева са били изхвърлени от рая не за първородния грях, каквото и там да разправят разните духовници, а именно за глупостта им. Да вървят на майната си тези идиоти, увързали се с листа, подскачащи из храстите, кършещи клоните и плашещи ангелите. Да вървят по-надалеч, за да не оскверняват с присъствието си рая. Оттогава досега човечеството не е спирало да върши глупости - и броят им няма да спре да се множи.

Извършвайки глупост, всеки в дълбините на душата си разбира какво точно прави. Не разбира само защо. Но все пак точно тази конкретна глупост ще я извърши. Ще се роди, ще донесе вкъщи въшливо кученце, ще набие съученик, ще зареже университета или ще се ожени за съседката с три деца, а в един прекрасен ден ще си въобрази, че е каратист, трошащ с глава тухли - и ще умре от сътресение на мозъка, макар че, между нас казано, откъде там да се вземе мозък... Няма отговор.
Докато главният герой прави глупости, зад сцената пее хор. В древногръцки хитони.
- Осъзнай се! - зове хорът на различни гласове и протяга на глупавия герой ръце и маслинови клонки. - Не прави това! Това е тъпо! Ще съжаляваш!
О да, той със сигурност ще съжалява. Но ако хорът си мисли, че съжалението ще предпази героя от нова глупост, то бърка жестоко.

В ролята на същия този лишен от разум герой всеки от нас се изявява забележително редовно. Някой обаче поне веднъж да му е дошъл акълът? Да бе. За сметка на което си имаме стабилни песнопения на хора.
А и как да бъде другояче. На всички дават за пример отличниците и добрите момичета. Някой някога да е виждал тези митични персонажи на живо? Аз поне - нито веднъж. Макар да слушам редовно за съвършените хора. Всички те не само че са идеални, но и знаят как трябва да се живее. Те са многоръки, многокраки и всезнаещи. И съчетават в едно тяло толкова противоположни функции като Успешния делови човек и Отличния любовник. Плюс още други съставки - Мачото, Романтика - които не ми стига фантазията, за да проумея как такъв екземпляр живее в реални условия.
Гледайки тези образи, остро чувствам своето несъвършенство. Четейки за тях, разбирам, че съм несръчен и неумел. Даже не съм в състояние да направя смислена равносметка на отминалата година. Нещо е имало, някъде, някак, но в крайна сметка цялата мозайка се разпада на съставни елементи и се разсипва като разноцветна купчина на пода. Да я събирам е идиотско. По-лесно е да я оставя така, както си е. И да остане това, което е. И да оставя всичко, както си е.

Тогава може би има някаква малка надежда от всичко това да излезе някакъв смисъл.
А безсмислието да си остане там някъде.

Нощта е време за чудеса

Ако искаш да вземеш правилно решение, остави го да "отспи". На сутринта всичко вече може да изглежда другояче - и да избегнеш грешка.
От жените съм чувал, че и козметиката най-добре действала нощем.
Любовта традиционно се старае да се скрие под покривалото на нощта. Естествено, секс можеш да правиш по всяко време на деня, но ако казват "те прекараха заедно нощта", на всички е ясно за какво става дума. А ако казват: "те прекараха заедно деня", това все още не означава нищо.
Но най-загадъчното е зависимостта между резултата на въздействието на нощта и това как ти си се подготвил за нея вечерта.
Ако си прекалил с алкохола на вечерта, на сутринта резултатът ще бъде съответен. За да може след нощ на любов на сутринта да пееш песни, трябва също от вечерта нещо да направиш по въпроса. Дори и ако просто ти се иска от сутринта да потичаш - поне не яж до пресита преди съня. И ако искаш нещо да научиш - прочети го преди сън, а на сутринта си го преговори.
Сякаш докато се намираме в полу-безсъзнателното състояние на сън, с нас става нещо необикновено. Случва се някакво чудо.
Че е чудо, няма съмнение, но дали ще проработи или не, дали ще се задейства, твърде много зависи от това дали си готов за това чудо или не.
И в живота също се случват "нощи", които не са свързани с времето на деня. Когато животът ти заприличва на непрогледен мрак. Чувстваш се притиснат, размазан, чувстваш безпомощност. Обикновено след като това състояние отмине, нещо се променя в живота ти - или във възгледите ти за живота. Сякаш си легнал да спиш, а после си се събудил. Усещането е много подобно. За да се "събудиш" с изчистена глава и без синини по лицето, най-важното е да хванеш момента, когато още малко, и ще заспиш. Трябва някак да се подготвиш, докато още можеш нещо да направиш, и не си изгубил съзнанието за нещата, примерно да сложиш някой мехлем на болното място, за да може на сутринта резултатът да ти хареса. Какво да направиш конкретно? Е, все някак си се развил до настъпването на въпросната "вечер", значи имаш опит и ще успееш да намериш все някакво решение.
Изглежда, че да се движиш от добро към още по-добро някак не се получава - между доброто и много доброто винаги се получава такава "нощ". Както не се получава да живееш без сън. Не ми се иска да соча гадни примери - но примерно раздялата с любим човек ти изглежда мрак, но след това идва нов ден. И отново си редом с някой любим. Или примерно са те уволнили. Ужас, сега от какво да живееш, ужасно унижение! Но после всичко се променя. Настъпва нов ден - и той зависи от това какъв си "легнал да спиш".
"Нощта" те плаши всеки път, и всеки път се чувстваш нещастен, когато тя настъпва. Но пък от това да легнеш да спиш не се боиш - и дори го правиш с удоволствие. Може би би трябвало така да се отнасяме и към появата на мрака в живота ни. Е, надали чак ще се получи да го очакваме с удоволствие, разбира се. Но поне осъзнато да го приемаме. Доста помага.
Защото току-виж, се получило? Докато не опиташ - как ще разбереш?