Пътят

Photo © Sandy Honig

Понякога те тегли към дълбините, в каквото и да се състои това. Дълбоко да заспиш, някъде да проникнеш, слячва ти се денем, за половин час - и носи пречистване и яснота. Да се замислиш, да се настроиш, все едно гледаш чиста, прозрачна вода - и оттам идват образи, отпускаш се, дишаш с пълни гърди, които незабелязано са се свили преди и са довели до напрежение, а вече го няма. Точните думи, нещо свое, а не взето назаем, някъде от не-близка реалност, все едно са чакали своя час.

А ако си загледнал в раклата на времето, отворил си старите тетрадки, ненужното и забравеното, мислено си влязъл в разговор с покойните си роднини, през завесата на тъгата и съжалението, не отвличаш вниманието си с глупости и се гмуркаш някъде… Ненужна разходка в далечни времена, в детството, където дърветата са пораснали, земята се е смалила и тъжно се е пръснала наоколо, а все пак изпуснатата някога топка и нелепото, криво растящо дърво те убождат с усещането за обреченост - и нищо не се е променило.

Качваш се на планината, поглеждаш надолу - колко вече си изминал, следиш разширяващия се под теб хоризонт. Мързелът и стремежът се събуждат като сладка двойка, спокойната крачка не ти насича дъха, защото е ясно, че именно там, горе е яснотата, към нея е нужен подход, стремеж - а ненужната, скучна, излишна като залепнали по дъно на кораб раковини, възрастна сериозност остава долу - там, където са обикновеното бърборене и нишките, привързващи те като Гъливер от детството към земята.

Това е твоята вертикала - тя по-добре от всичко напомня за живота, за това колко е важно, за да стигнеш до нея, да направиш крачки встрани от това, което се представя за грижи и препускане. Препускане по изглеждащо равно и обичайно пространство.

Ако пътуваш към морето, пристигаш там на сутринта, бягаш от съня и мързела, предвкусвайки възможното щастие, а то е в изобилие наоколо - иска да те хване и ти предлага да се гмурнеш без отлагане - но и в това трябва да бъдеш внимателен, защото да се гмурнеш естествено не е просто физическо действие.

Да затвориш очи, да се оставиш на силната и носеща те съвсем различна повърхност и да разрешиш на нови сънища да ти се явят наяве, когато нямаш тефтер подръка да ги запишеш, и можеш само да запишеш общия йероглиф на зареден с напрежение покой, който предшества нещо важно, но тепърва предстои да го разгадаеш, когато от нахлулата в теб простота изведнъж се покатериш на собствения си, намерен вътре в теб самия връх.

Гмуркаш се, наканваш се, оставяш настрана всичко, съсредоточаваш се, както изглежда на повърхността - все едно я правиш особено гладка за проникване някъде, ставаш по-малък, носиш в себе си тежестта за потапяне, това ти позволява да навлезеш по-бързо, и е много важна плавността, за да не стреснеш равномерността на потапянето - и това, което ще срещнеш по пътя си.

А когато се движиш нагоре, надигаш глава малко като птица, която пие, все едно си почти горе, но не съвсем, защото трябва да гледаш внимателно под краката си, защото бърборенето на тълпата може да се засили, да те издърпа за обичайните нишки - и вече не си съвсем тук, може да се препънеш, да не усетиш ехото на гордостта, сякаш си си въобразил, че вече си някъде, а всъщност си дори още повече тук, отколкото си бил преди.

Катерейки се, повече мечтаеш, картините прелитат пред очите ти и се оплитат, по начало, с думите, но движейки се правилно, виждаш все повече образи, те търпеливо стоят пред теб и ти започваш с тях странен танц, ту леко задавайки темпото, ту послушно следвайки леките струи на този поток.

Трябва да не забравяш за приказката - всеки срещнат, клонка, птица, могат да са знак и трябва да не ги отминеш, а да ги вплетеш в своето макраме, където вътрешното изплува във външното, а то се отваря все по-широко, както и очите, които, оказва се, преди са били почти затворени. Или са работили като часовой в наряд - който се интересува само от тясната задача, да пази границите.

Особен дар откриваш в себе си, когато, катерейки се, се гмуркаш, а гмуркайки се, държиш в фокуса на вниманието си възможността за движение нагоре, а не просто връщането към нивото, от което си тръгнал. Това изисква спокойствие и такт, трябва да успееш да се опазиш от съблазни, прелести, имитации и баналност, които могат да те подлагат на изпитание доколко си истински - и доколко си готов да следваш уроците, в които има истинска простота, в полетата на които са скрити необходимите бележки.

И още, за да се катериш или гмуркаш, ти е нужна яснота за това, което си свикнал да наричаш свое съзнание. То е като сняг, а понякога е като зелена ливада, нещо отразява, придава му оттенъци, добавя измерение на другост, но студено, или топло, има своя температура и аромат, очаква от теб разбиране и подкрепа, а също така и радост, докосване от разстояние. Ако само умееш да не го уплашиш… когато се върнеш - тези сънища наяве ще бъдат винаги с теб и ще ти дават опора.