вторник, март 09, 2010

Колекционерките


Погледът разказва истории
От сутринта Мадлен беше в ужасно настроение. Тя беше уверена, че в този момент по цялата територия на Земното кълбо нямаше жена, по-нещастна от нея. И всъщност, наистина, от какво да се радва? Животът й стремително се търкаляше от състоянието “никакъв” към “по-лош от никакъв”. Вчера мъжът й отново се беше прибрал в един и половина, нечленоразделно сумтейки за кашоните с тримесечни отчети в службата (по-вероятно ще да беше разтоварвал кашони с парфюм “Une Fleur de Chanel”). А днес от сутринта редакторът й се накрещя, непрозрачно намеквайки й, че не са му нужни на щат журналисти, които не са в състояние да напишат нещо сносно вече две седмици.

- Ама защо, защо?? - помисли си Лени, нахлузвайки старата барета от баба си. - Защо тая нацапана идиотка Въртиопашкова си кара на щат чудесно, даже без да се опита да изстиска поне някаква сериозна статийка от празната си глава?

- Ама тя нищо, абсолютно нищо не прави – продължаваше мислените си стенания Лени, закопчавайки подобното на чувал нещо, което преди петнайсет години е било пухено яке. - Просто минава край този стар плешив пън всяка сутрин и му се усмихва. Къде е? Кажете ми, къде е справедливостта??

С разбити чувства засега все още щатната журналистка от вестник “Светски живот” излезе от редакцията и се замисли.

- Такааааа. Трябва ми дописка-бомба. Нещо скандално-разобличително, при това задължително в жлъчно-ироничен тон. Точно, точно! Разобличителната жлъч винаги е на почит…

Тя замислено се отмъкна до ъгъла, купи си привичния дюнер и замислено предъвквайки ароматното парченце месо със съмнителен произход, продължи да размишлява на глас:

- За отровно иронична дописка трябва цел. Ех, ако можех да насоля тази Въртиопашкова… Жалко, фирмената етика не позволява да се упоменават колеги… Пък и мишената е дребничка… Тук трябва не една жертва, а група такива… В каква група влиза тя? Купувачки на модни парцалки? Потребители на козметика? Така, така – Лени нервно започна с изпохапани нокти да върти разбитото копче на якето:

- Тя нещо говореше за женски колекции, свързани с мъжете.

Малкият фокстериер вътре в професионалния журналист изведнъж се изпъна и замря, приповдигайки се на нокти.
- Да, да, да! Спомних си! Тези “колекционерки” се събират по неделите в дворчето на университета!

Лени очакваше неделята с такова нетърпение, че нито равнодушието на мъжа й, нито нападките на шефа й, нито негодяйското поведение на всички останали представители на мъжкия пол в маршрутките, магазините и на улицата не я дразнеха. Тя живееше в предвкусване на това колко много материал ще събере за своята язвителна статия. Наброските за материала й вече бяха изпъстрени с жлъчни и хапливи обрати, ехидни, граничещи с грубост, определения, иронични клишета и изобличаващи изводи.

- Всички тези Въртиопашкови ще бъдат направо унищожени! – в страстна възбуда си мислеше магьосницата на перото.

Апетитът и сънят напуснаха всенародната изобличителка много преди очаквания ден, така че в неделя сутринта измъчената от предвкусване девойка просто се успа. Скачайки като побъркана, без да влиза в банята и без да закусва, тя буквално долетя в малкото дворче, обградено от високи бели сгради, опасявайки се от риска да се налага да отложи разобличенията си в продължение на цяла седмица.

- Ха, напразно съм бързала, – не без злорадство си помисли Лени, виждайки, че въобще не е закъсняла. - Тези гъски докато се събудят, облекат и нагримират, половин ден със сигурност ще мине.
По пътечките на малкия тих парк днес беше удивително многолюдно. Изобилие от представителки от приблизително същия пол като Лени бродеха наоколо, обсъждайки спокойно нещо, периодично се чуваше смях. Някои излагаха пред всеобщото внимание своите колекции направо на пейките, други - на малки, донесени със себе си малки сгъваеми столчета. Запазени малки кутийки внимателно се разтваряха за всеобщото внимание и събираха около себе си многобройни колекционери. 
Журналистката бавно започна да се разхожда в съседство, вслушвайки се в разговорите. Гледаха я с интерес, тъй като видът й поразително се отличаваше от пъстрото съцветие от присъстващи, но въпреки това разпалените обсъждания на колекциите продължаваха, в което Лени имаше възможността да се убеди.

- Заменям два горещи цигански за един Казанова!
- Че това не е ли едно и също??
- Ами вижте сами – разликата е налице!

- Заменям два генералски за един лейтенантски!
- Скъпа моя, струва ми се, че курсът е обратният.
- Знаете ли, миличка, за вкусовете не се спори!

- Момичета, никой ли няма неотразим куртоазен? Заменям го за каквото и да е, във всякакви количества!
- Какво говорите! Такъв сега е рядкост! Трябва да се внася от чужбина. И то контрабандно, иначе на митницата ще ви го конфискуват!

Малко озадачена, Лени се приближи до импозантна дама на възраст, с достойнство подредила пред себе си своята колекция. На сгъваемата масичка плътно една до друга стояха малки кутийки със старателно изписани етикетчета.
Момичето въпросително изгледа стопанката на съкровищата. Получавайки в отговор поглед на снизходително съгласие, тя внимателно взе инкрустираната кутийка, на етикетчето на която беше изписано “1974 г. Студент - съкурсник”. Внимателно отваряйки миниатюрното капаче, Лени загледна вътре.
В недрата на блестящата в черно кутийка, върху пухкава възглавничка от червено кадифе, имаше... празно пространство.

Потресеното момиче остави кутийката на мястото й, безцеремонно взе друга, отвори я. Остави я, взе трета, четвърта - но навсякъде я посрещаше единствено пустота.
Удивена, тя показа отсъствието на съдържание на стопанката и измуча нещо нечленоразделно…

- Виждам, че за първи път идвате тук. - меко произнесе стопанката на кутийките, плътно увивайки се в прекрасния си шарен шал.

- Какво? Какво е това? Какво колекционирате?- с трескав блясък в очите попита момичето.

С лека загадъчна полуусмивка жената бавно отговори:
- Всички ние тук колекционираме мъжко внимание, по-точно мъжки погледи, скъпа моя. Защото жената без мъжко внимание…

- Бе вие всички тук сте се побъркали!!! – прекъсна я с ужасен вик Лени. - Що за дивотии – да колекционирате погледи? На вас всичките мястото ви е на четвърти километър! До живот! Без право на свиждане!!!

Момичето рязко се обърна и бързо закрачи към автобусната спирка. Ожесточението дотолкова я изпълваше, че дори мислите за подготвяната статия останаха на заден план. Омраза, огромна омраза към всички тези въртиопашки, към всички тези похотливи мъже, към всички и всичко наоколо!
Тя профуча с уверена крачка край весело чирикащия, благоухаещ на букет от аромати, облак.

- Тук имам три поглъщащи студентски погледа. А Вие какво имате?
- О, аз имам няколко творчески. Замъглен поглед на музикант и лениво-игрив на актьор.

- Някой да има случайно тайнствено-сумрачен поглед?
- Той е голяма рядкост! Мога да Ви предложа в замяна сияйно-слънчев!

- О, я оставете, разсъбличащи не ми трябват. Имам си достатъчно, даже не знам какво вече да ги правя!
- Тогава има екстремен вариант – цинично-проникновен поглед. Как Ви се струва?

Лени изпадна направо в бяс. Здраво стиснала зъби, за да сдържа напиращия да се излее на бял свят не вик, а направо вопъл, тя се устреми към спирката.

- Че всички вие с това си колекционерство тласкате тези самци да виждат във вас само външността!!! - кипеше вътрешно журналистката, като ледоразбивач пробивайки тълпата от всички тези безсрамни колекционерки. - Защо, защо не може жената да бъде ценена само за ума й или душевните й качества?

- Вижте! Тук имам увлекателен! Не, не, за нищо не го заменям!
- Какъв? Увлекателен? И как Ви се струва?
- Момичета! Това е като да се къпеш в детски сметанов йогурт!

- Някой да има нужда от студено-оценяващ бизнесменски поглед?
- Извинете, но Вашият още не е достатъчно узрял. Ето, гледайте, тук имам самодоволен шефски поглед!

- Момичета, някоя от вас да разменя влюбен поглед?
- Искрено влюбен, скъпа моя, едва ли някой ще Ви даде. Твърде е ценен.

Опустошено, прехапало устни от обида към целия свят, с труд сдържайки сълзите си, момичето бродеше край цяла серия лъскави витрини с модни колекции. Решавайки, че е необходимо просто да се поуспокои, то бе решило да се поразходи малко пеша - и сега разглеждаше ярки постери с красавци и красавици от всякакви видове.

Минавайки край поредния дворец от стъкло и неон, Лени хвърли поглед на ефектната блондинка, излизаща на високи токове от магазина. Охранителят услужливо отвори пред нея вратата и я дари с такъв похотливо-оценяващ поглед, че за пълнота на образа не достигаше само да пусне и слюнка. Блондинката, с фалшива гордост преструвайки се, че не го забелязва, радостно закрачи по улицата с пакетите от магазина.

Тракането на токчетата на поредната въртиопашка се отдалечаваше. Лени равнодушно погледна подир нея, след което се загледа във витрината. От огледалното отражение тъжно й се усмихваше нещастен сив човечец, обиден на целия свят.

В някакво странно вцепенение момичето отново погледна след токчетата, после отново прехвърли поглед върху себе си. Дълго се вглеждаше, сякаш опитвайки се да проумее нещо. Още веднъж погледна подир блондинката, после отново себе си. И неловко, с бавно, неуверено движение, премести баретката си кокетно на една страна.

2 коментара :

Кръстю каза...

Много силно...нямам думи. Много свежа идея!

gergana каза...

хахаха, колекционерки значи, а :)))
имам богата колекция на погледи ;) :)
благодаря за удоволствието, което ми достави с това прекрасно четиво
искрено се наслаждавах на богатството, което дава простотата в изказа, а това си е ДАРБА ;)
във всяко едно изкуство простотата е съвършенство
(да не се бърка с простотия!)
приятна и слънчева нова седмица
:)

Публикуване на коментар