вторник, ноември 27, 2012

Цветята на живота




Реших да проверя на практика експеримента с растения, описван къде ли не, който доказва, че те разбират всичко и реагират на думи и мисли.

Завъдих си две цветя. Поливах ги и ги наторявах еднакво.

На първото растение говорех колко е прекрасно, колко много го обичам и колко много се радвам, че го има на този свят.

На второто казвах, че го ненавиждам, че то е мръсна, негодна за нищо кучка, понякога го игнорирах по няколко дни и плюех на листата му.

След два месеца експеримент първото растение разцъфна с пищни цветове и заяви, че аз съм кретен, гъз, парцал и мъж под чехъл и не съм достоен за него, събра си нещата и се пренесе при друг стопанин, който ще го обича повече.

Второто ми носи храна в леглото, чисти вкъщи, готви, прави ми масаж на краката и се кълне, че ще остане с мен до края на живота ми.

неделя, ноември 18, 2012

Котката

Жените обичат да се сравняват с котки. Къде е истината, а къде голите претенции, е трудно да се обобщи - трябва във всеки конкретен случай да се разглежда съответствието на избрания образ. Можеш да бъдеш грациозна и изящна, а може и просто да дереш тапетите в коридора - всеки каквото умее.

Аналогиите между котката и жената са такава баналност, че не е далеч от нея до пошлостта. И доколкото харесвам и котките, и жените, сега се замислих - какво всъщност наистина е подобно между тези същества? Ако пропуснем очевидните клишета, ето някои сходства, които съм забелязал от моята, мъжка гледна точка:

На котките, както и на жените, винаги ту са се молили, ту са ги наричали вещици.

И с едната, и с другата е приятно да спиш.

Когато в къщата ти живее котка, никога не можеш да бъдеш уверен какво я задържа там - твоето присъствие или уютният дом.

Само жената и котката могат да съчетават врънкане и достойнство.

Когато котката се отърква в ръцете ти, струва ти се, че тя те обича, а всъщност тя просто те маркира! А може би все пак обича. А може би маркира. Каква разлика има всъщност!

Характерът на котката, както и на жената, често зависи от цвета на косменото покритие.

И едната, и другата може в изблик на яд да я наречеш "твар".

Котката прекарва целия си живот на границата между предпазливостта и любопитството.

Когато при теб живее котка, никога не знаеш дали тя живее с теб, или ти с нея.

Независимо, че има мозък, котката се ръководи в живота си от настроенията си.

Характерът на жената, както и на котката, няма как да го промениш. Но дори и да не си подхождате, ако добре храниш котката и се грижиш за нея, тя може цял живот снизходително да те търпи. Вярно, няколко пъти в годината бягайки на улицата и връщайки се уморена, доволна и удивително ласкава.

Без котка вкъщи е по-спокойно, но пък нещо не ти достига.

Котката си излизва козината дори когато е ясно, че никъде няма да ходи. Не че винаги е готова да побегне при друг, но знае ли човек...

Котката винаги очаква нещо от теб. А ти очакваш от нея просто да я има.




След като котката те напусне окончателно, от нея остават няколко косъмчета по пода, няколко разхвърляни играчки и тоалетна. И всички тези неща започват да ти крещят колко жесток и несправедлив си бил. Гледайки ги, ти се иска да се разкайваш и да се молиш. Даже пред тоалетната.

Ако при един мъж живее котарак, той се възприема като боен другар. Ако е котка, нищо чудно мъжът да не се ожени никога.

Котката, както и жената, винаги ще проверява границите на разрешеното и ще се опитва да ги престъпи.

И едната, и другата нарушава твоя душевен мир с крясъци.

На котката не бива да се дава шофьорска книжка.

Котката има дни, когато може да те издере просто ей така. А после ще ти скочи в скута и ти ще й простиш всичко.

Котката обича да се качва на най-високото дърво, сама не разбирайки защо, а после да крещи оттам, за да решиш най-после този проблем.

Ако котката твърде настойчиво ти се гали, това значи, че или иска нещо от теб, или й е самотно - и ти никога не знаеш кое от двете е. Може и да ти се е изпикала в обувката, но защо да помниш миналото? Макар че самата котка никога нищо не забравя.

Котка не можеш да принудиш, но можеш да я къндърдисаш. С нея трябва да се отнасяш само от ласкава, но твърда позиция. Но ако прекалиш с първото, ще ти се качи на главата, а с второто - ще ти се изсере в леглото.

Котката един път в живота си ще ти донесе умряла мишка и после цял живот ще смята, че те е хранила.

Помниш всяка котка, която е живяла с теб, като отделен живот, нищо че всички котки реално са еднакви. А животите все пак се оказват различни. Иди го разбери.

Отивайки си, котките оставят след себе си повече въпроси, отколкото отговори.

събота, ноември 17, 2012

Who’s your daddy?




Посвещава се на кризата на брачната институция,
на всички приятели и познати, които са се развели,
канят се да се разведат или си мислят, че не се канят,
а също така и на три от петте ми любими жени.

В петнадесетата година на спокоен семеен живот, отмерено поклащайки се в колянно-лакътна позиция, Теодора най-накрая не издържа и едва забележимо изписка "Наречи ме твоя мръсна кучка".

Съпружеският живот преди не изобилстваше от шумове и звуци, ако не броим равномерното тежко дишане, затова дори този полу-шепот прозвуча предизвикателно шумно.

Николай се напрегна, но като човек мек и предвидлив, си взе време за размисъл, без да прекратява ритмичните фрикции, за да не издаде промяната на емоционалното си състояние на никого, дори на самия себе си.

"Интересно, какво пак я е прихванало моята глупачка?", — с нежност и умиление си помисли той.

Да, жената трябва да е с капризи — това е известно на всички. Това не влиза в списъка й с домашни задължения, тоест не е "длъжна", никой не я моли за това, но е неотменим природен закон, като "снегът е мек, но студен".

Няма къде да се денеш от женските капризи, но при добрата жена дори капризите са добри, полезни в домакинството, или поне безвредни, предизвикващи умиление. "Гледайте какво може моята".

Да плете костюми за хамстери, да събира плюшени играчки, или примерно да пее, или дори да рисува...

Качеството на каприза е показател, по който е лесно да се разбере добра ли е жената.

Когато капризите са адски много, се получава като цяло въобще не жена, а някаква турбо-кифла. Впрочем това на някои им харесва. Смотани нещастници под чехъл. Издребняват мъжете, ех!

Николай въздъхна, продължавайки унило да надвисва отзад над миниатюрното дупе на жена си като охранена поклащаща се скала.

Неправилни капризи в жената особено не се забелязваха, но и правилни също, което плашеше, тъй като създаваше усещане за смътна неопределеност.

Кой я знае, тихите води са най..., и прочие. Може пък да крие нещо?

Така обикновено и се случва: жениш се за една, затваряйки си очите за дребните й странности, с годините те растат и закриват всичко останало и се получава, че си женен за съвсем друга. Ама не сме се разбирали така!

А при Теодора всичко е тихо и мълчаливо като партизанин.

Впрочем ако добре се замисли, тревожни червени лампи все пак имаше.

Ту на спагетите гледа накриво и седи в ъгъла и яде някаква трева, макар че после, вярно, спира, щом я попиташ на майтап дали я е гнус с мен да яде нормална храна или просто си отглежда глисти. Ту изведнъж й се отще да ходи в Турция, а веднъж от палто се отказа, което й купих от тринадесетата заплата, исках да я изненадам.

Питам, абе какво има, може с нещо да съм те засегнал, или палтото не ти харесва, а тя тресе глава - "не", — вика, — "скъпи, всичко е супер, благодаря ти", — а е потънала в сълзи.

Вярно, сега това палто го носи по веднъж на две години, колкото да не е без хич, но няма да ходя да го връщам я, все пак е подарък. Пък и какво бих казал? Вземете си палтото обратно, че жена ми е идиотка и сама не знае какво не е наред?

Какво ли не съм правил за нея. Гърбя се на работата като катър. Цветя на всички празници, както се и полага, само дето не и на моя рожден ден. Годишнините ги помня, с тъщата и тъста се разбираме, макар че особено тъстът е чешит и колкото повече остарява, толкова повече чешитлъкът му ми лази по нервите.

Ама не, току-виж плъзне от нея цялата тая идиотия, като от баща й, и тогава всичко отиде на кино.

Току-виж вземе например да си завъди и любовник — не дай си боже, а градчето ни е малко. Малко ли й е нормалният секс веднъж в месеца, като при нормалните хора, без такива непристойности - че и откъде въобще е набрала такива пориви?

Може пък вече и да си е завъдила. Нищо чудно, вечно е замислена все за нещо. Ама че змия! В пазвата си я отгледах!

"Ах ти, мръсна кучка!", — изкрещя Николай и за първи път през последните 15 години хвана любимата си жена за косата.

неделя, септември 23, 2012

Запази сянката ми



Фицджералдовското веселие няма край. Има поводи за истеричния въпрос "Защо?", но уединение за това, за да си го зададеш, няма. Мократа възглавница е приемлива в света на размазаните граници на разумното.

Веселият свят прикрива общата скука. Всички са в униние и отиват да се забавляват още. Цяла нощ. Цяла седмица. Целия предстоящ живот.

- Скучно ми е.
- Дай да се разделим.

или

- Скучно ми е.
- Дай да намерим още пиене и някой, който да можем да обичаме.

Любовта-игра е силната страна на всички освен мен. Аз си играя на отсъствие на скука. Есента суингът е по-бърз и по-силен, способен е да заглуши звуците на любовта зад тънката стена. Старите познати се смеят и разливат шампанско на пода. Да се върнеш в общество, където отдавна са те изгубили и вече не те чакат, е своеобразно удоволствие. Трябва ти време, за да преживееш болката, но фицджералдовското веселие заглушава звука от мислите в главата. Предстои ми есен от турове по светски събития и празни разговори.

Запази сянката ми. Тази, която седеше сутринта на рамката на прозореца. Тази, която танцуваше леко на улицата нощем. Тази, която носеше цветя и шумно се смееше. Тази, която четеше книги и играеше на Drop 7 в рейсовете. Тази, която сменяше прозорци и не умееше да изрича всичко, дори и някого да го заболи.

Запази сянката ми. С бутилка шампанско във ваната. Сред струпани кашони в стаята. В протрити сандали под проливния дъжд. В кухнята, миришеща на китайски подправки.

Запази сянката ми. Обичаща Барт и Керуак. Не гасяща нощем компютъра. Пишеща безкрайни върволици от съобщения. Пристигаща нощем с такси.

Запази сянката ми. Разговорлива, в черна риза, със студени пръсти и с петънца от червило по тях, с приятели и приятелки,  на бира, с купчина запилени и изгубени незнайно къде снимки, с мечта за Париж, с Бродски в мислите.

Запази сянката ми. С грешки и извинения. Живееща на емоции. Поклащаща се във влака, опряна до стената. Дращеща на хвърчащи листчета. Пишеща в безбройни хаотични чернови. С висока температура. Със спокоен глас.

Запази сянката ми. От това лято исках да изляза с теб за ръка. Излязох сам... със срив, с болка в сърцето, с много алкохол, а ако не мразех толкова лекарствата - и с купчинка успокоителни.

Запази сянката ми. Защото вярвам в теб. Защото е от любов. Защото се надявам всичко с теб да бъде наред.

След 33 месеца чувствата вероятно стават различни. Тази есен исках теб, но ти реши другояче. Така или иначе, при мен остават Мороа и Фицджералд, малко приятели, много амбиции и адски много работа. Като във вана от кръв, време е да се гмурна в кънтящото в ушите ми веселие. Там е моят дом, където е моята черупка.

Запази сянката ми - някога ще се върна за нея.

вторник, август 14, 2012

Спасението на давещите се


Смята се, че когато жената иска любов, тя иска радост и празник.

Ако любимият е богат и добър, тя ще получи френски парфюм, пръстен и мезонет, всяка среща ще е като малък рожден ден, като зоопарк в неделя с бащата, порция незаплатено с усилия, подарено удоволствие, инжекция безгрижие, пепеляшков бал.

Със старателен, но беден като църковен мишок любим програмата ще е друга - ще й откъснат от парка люляк, ще й оправят велосипеда, а после ще двамата ще избягат в полята да пеят песни до зори. Ефектът ще е същият като с мезонета - същите яйца, само че в профил - забранена свобода и весели безумия, синдромът на отличника, избягал от час.

Подразбира се, че искайки любов, жената мечтае да пропадне като някоя Алиса в детството си, а именно в онази му фаза, където не се налага да си учи уроците, а трябва да яде сладолед и да се разхожда без шал.

Това обаче не е съвсем така. Главното в детството не е сладоледът. Главното в детството е увереността, че когато преядеш със сладолед на студено и без шал, няма да получиш пневмония, а ако все пак пневмонясаш, ще те завият и ще те наливат с бульон с лъжичка. Неделния баща не го обичат заради зоопарка или новия компютър. Обичат го, защото е всемогъщ и ще те измъкне от всяка беда. И веселия двойкаджия го обичат не заради вицовете, а за това, че ще те отърве от хулиганите.

Не заради мезонета жената обича богатия и добър мъж (богатите и зли не ги обича никой, каквото и да си говорим). На нея общо взето й е все тая в какъв интериор ще го прегръща и на какви точно чаршафи ще стене. Тя просто вярва, че той има достатъчно пари и връзки, за да я уреди при добър лекар, да я измъкне от каша с ченгетата, а в случай на апокалипсис да я откара на безопасно място.

А бедния герой го обича не заради романтиката и не заради непокорния дух, а за това, че като се почне, той ще я скрие от погрома, ще сглоби автомат, ще успее да изкопае землянка и да осигури храна, грабейки фургони по пътищата, ако се налага.

Не че жената, родена тук, постоянно мисли за апокалипсиса. Тя просто винаги някак си сякаш го има предвид. Даже когато стене в оргазъм. Всъщност особено тогава. И ако чувства, че този, който тя прегръща, няма да си дава зор заради нея - защото не му достига ум, възможности, ентусиазъм - тя осъзнава, че с този човек тя напразно си губи времето.

Жената тук обича този, в който вижда спасител. А в който не вижда спасител, просто не го обича.

петък, август 10, 2012

Инструкция за (потенциални) любовници


Любовникът, както ясно личи от етимологията на тази дума, е мъж, който е срещнал любовта. Допълнителните дискурси на смисъла се състоят в това, че този мъж обича жена, която е омъжена не за него, а за мъжа си.

Да бъдеш любовник е приятно и весело само на първо време, докато ви окрилява мисълта, че с мъжа тя само живее, но всъщност обича вас. Няколко месеца (или ако сте особено мудни - година-две по-късно) вече започва да ви става не чак толкова весело, защото най-накрая започвате да осъзнавате, че тя вас само ви обича, а с мъжа си все пак живее, и изглежда, че така ще бъде винаги.

Чувствате, че приоритетите ви започват някак си да се изместват. Фигурата на мъжа, преди изглеждаща комедийно, започва да се възправя в целия си гигантски ръст и се изпълва с драматично съдържание. Този, който толкова дълго сте смятали за посмешище, е успял полека-лека да се преквалифицира в съперник. А какво да правите със съперника, знае всеки - да го убиете и изядете догоните и изпреварите, тоест да го надминете и посрамите.

А това е крайно лесно. Гледайте ме в ръцете, и буквално след половин година вашата тръпка ще разбере, че истинският й мъж - това сте вие.


Преди всичко престанете да я гледате. Намирайки се до нея, гледайте в краката си, или в неопределената далечина. Веждите можете да ги сбърчите, или да ги намръщите - целият ви вид трябва да показва, че ви тормозят по-важни грижи.

Занапред говорете само за проблеми. Първо за своите - пари няма, здравето си е ебало майката, старост-нерадост. После можете да преминете на общочовешка тематика. Всичко поскъпва, всички са боклуци, всички ще умрем.

Категорично се забранява да я хвалите. Хвалете себе си, а нея меко укорявайте за излишното тегло и сериозно я пържете на шиш за безпорядъка вкъщи.

Ако тя се оплаква от нещо, реагирайте с възможно най-смешната шега. И въобще никога не говорете с нея сериозно - работата ви е да се шегувате и да се правите на клоун, освен, естествено, в тези моменти, когато не сте на кеф. Тогава смело се затваряйте в себе си, седете с часове, гледайки в далечината, и бурно избухвайте за всякакви дреболии.

По улицата двамата трябва да ходите така, сякаш сте абсолютно непознати. Много е важно винаги да вървите с една-две крачки напред, за да може тя да подтичва и да се суети, и никога, по никакъв повод, да не я докосвате.

В домашни условия докосването до нея е разрешено, но по строго определен начин. Сложете ръка на тила й и със сила я прокарайте надолу по гърба. Желателно е при това да захванете и кичур коса. Може също да се приближите отзад и да се опрете на нея с цялата си тежест. Така й давате да разбере, че сте в игриво настроение.

Думите на любов трябва да се вместват във фразата "Време е да лягаме". Когато в пълен мрак се съблечете и легнете, трябва да се приближите плътно, да й затиснете крака, да засумтите и захъркате. Именно така ще й покажете най-добре, че сте обезумели по нея. После, естествено, не може да става дума за каквито и да е разговори. Ако ви е много трудно да се сдържате - разкажете някой виц.

Половин година такава политика - и любимата ви ще разбере кой е мъжът.

Може би даже ще започне да ви бърка един с друг.

понеделник, юли 09, 2012

Битова притча


Голямата мишка много обичаше своята дупка - какво от това, че е малка, даже така е по-удобно да я държиш подредена. Нито една незабелязана трошица не й се разрешаваше да падне на старателно изметения под. Отмъкнатата от полето пшеница лежеше клас до клас. Муцунката и козинката на Голямата мишка, естествено, винаги бяха поддържани и спретнати. Когато гризеше зърно, тя заставаше на голям гладък лист, за да може след трапезата старателно да го сгъне и да изнесе коварните трошици зад вратата, а преди това, естествено, внимателно проверяваше дали някъде гъсеница не е прогризала дупка в листа.

Ако би се правил конкурс за най-добра дупка, Голямата мишка би държала до смъртта си наградата на най-горния рафт, защото никой не можеше да се сравнява с нея по акуратност и чистота.

Но да чисти, честно казано, всъщност тя не обичаше особено. За щастие в дупката живееше и една малка мишка. И на нея й се налагаше да мие пода по 3 пъти: първо с мокър парцал, после с добре изстискан, и накрая със сух. За да бъде лъснат. А после недоверчивата Голяма мишка прокарваше лапка по ъглите и с недоволна гримаса дълго си разглеждаше дланта. Малката мишка беше чувала, че има такива животни, наречени Свекърви, но Голямата мишка беше мишка, в това поне тя беше уверена. И защо тя копираше навиците и поведението на това незнайно животно, Малката мишка не можеше да разбере.

А най-много от всичко я разстройваше това, че във времето, когато по света ставаха толкова интересни неща, тя трябваше да лъска подове, да реди фигурно тревички в постелката от сено и да бърше праха.

- Време е да пренаредим пшеницата, - строго възкликваше например Голямата мишка. – В лявата купчинка има пет зърна по-малко, отколкото в дясната, не е красиво. И във въображението й ярко сияеше лъснатата награда.

- Ама защо точно сега, - извиваше глава към небето Малката мишка, - тъкмо броя звездите. Само да приключа…

- Звезди! – сумтеше Голямата мишка, - Каква полза от тях? Само проблеми създават. Ако не бяха проклетите звезди, совата нямаше да ни намира на полето.

Малката мишка отпускаше поглед и въздъхваше.

Веднъж Голямата мишка изчезна. Изяде я Совата, макар през тази нощ звездите да се криеха зад облаците. И Малката мишка най-после остана сама.

Първата й работа бе да обърне дупката с краката нагоре, да скача по цялата купчина и да се смее като обезумяла. А после изхвърли парчетата и огризките зад вратата, за което винаги бе мечтала. Дупката като че ли дори стана по-голяма на вид. Но после се оказа, че на голия под не е особено удобно да се спи, а и резерв от зърна все пак е нужен, а ако просто ги сипеш в купчинка, долните започват да гният.

След известно време Малката мишка, изчервявайки се, покани при себе си Сивия. Да живее с нея. Сивият беше красив, с дълга опашка - и не се боеше дори от котките. Той донесе със себе си парче от мишеловка, от което се канеше някой ден да измайстори капан за хора, парче празно стъбло (той го наричаше тръба за подслушване и понякога дори го вземаше на полето, за да покаже, че се го е донесъл напразно). Още имаше парчета тъкан за нова постелка, някакви непознати зърна, които не ставаха за ядене, защото бяха горчиви, но не бяха и за изхвърляне - красиви бяха, все пак. А още и това… и онова… Малката мишка направо получаваше главоболие от мисълта как да разположи всичко това, че да остава повече място, и с часове бършеше праха, който незнайно защо се бе научил да се трупа с непонятна скорост.

- Идвай по-бързо, - повика я Сивият от вратата, - гледай: звездопад!

- Какъв звездопад, мътните го взели, - въздъхна малката мишка, - не сядаш да подредиш две зърна едно върху друго, а звезди падат всяко лято.

Тя все пак излезе навън, без да повдига поглед. Иначе Сивият би се обидил. Неотдавна бе паднал дъжд и пред дупката блестеше локва. Падащите звезди красиво проблясваха в черната вода, но в мислите на Малката мишка упорито беше неподредената пшеница. Тя се приближи до водата… - и отскочи ужасена. От локвата я гледаше Голямата мишка.


* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

вторник, юли 03, 2012

Грижа



Винаги са ми харесвали малки на вид жени. Първо, относителният размер на члена ми се увеличава, колкото по-малка е тя - толкова по-голям е той! Второ, те са едни такива малки и сладки, че ти се иска да ги вземеш и да се погрижиш за тях.

Съответно жена ми е миниатюрна, но да се грижа за нея редовно не ми се иска ама хич. Иска ми се да ми се иска. Ама не се получава.

Чували ли сте за децата, заседнали в алфа-комплекса? Това са деца, на които родителите от малки са стоварвали грижите за въпросните родители, за братчетата, за самите себе си (я стига, ти вече си голямо момче) - и са стоварвали отговорност, която малкото дете не може да понесе.

Някой ден при моето дете ще са налице всички симптоми, тъй че то ще е един от нас, муахаха. Време е да почваме да събираме пари за терапевт.

Но всъщност "оказва се, че това сме ние".

В резултат от това ние, бившите алфа-деца, винаги искаме за нас да се погрижат, но не можем правилно да го изразим, в най-добрия случай отхвърляме грижата. В най-лошия — ние сами засядаме в режим на грижовно тревожно говно (или търсим изхода от тази ситуация, аз примерно още го търся :)).

И поне грубо да го отхвърляш, един вид "бе я оди се шибай със своите грижи". Да, ама не - грижата ни е нужна, но предизвиква толкова противоречиви чувства, че измисляме най-изтънчени начини да я отхвърлим, така че ние сами дори да не го осъзнаем.

Аз примерно се превръщам в ужасен гъз и първо изпитвам човека — наистина ли е загрижен, или това е поредна манипулация? За чий изобщо съм му притрябвал? Не дрънка ли очевидни заучени глупости? Някои започват да изпадат в паника и да пресмятат колко добро ще си длъжен да им направиш в замяна на грижата. А някои въобще са "истински мъже". Или горди, силни жени.

"Неотдавна" попаднах на нов тип отхвърляне — "знам как да се погрижиш за мен, ето ти списък". Тоест той ми е попадал отдавна, но едва сега осъзнах, защо при вида на този подход винаги ми се е искало да взема и да тресна човека, а не да се грижа за него.

Макар че привидно ей ти на списък, научи го и действай. "Какво по-лесно от това".

Да, ама хуй.

За да може грижата да ти се задейства на рефлекторно ниво (защото тя наистина ти е в кръвта), са нужни само две прости неща: наличие на слаба, пасивна, отворена за грижа страна и силна, активна грижовна - на другия край на члена.

Ин и ян, дагоева.

Впрочем адски ме безпокои ниското ниво на възприятие на концепцията за ин и ян "в тази страна". Великите графични дизайнери от миналото са се стремили всячески - и са успявали да изобразят в проста черно-бяла шитня вселенското триединство на субекта, обекта и действието.

Контролният въпрос: "какво прави ин с ян?" Правилно: "прелива" конкретно, а въобще — "взаимодейства", затова и символът не изглежда като две полукълба - едното черно, а другото бяло, с анална дупка по средата. Много хора обаче възприемат това като дуалност — "черно срещу бяло". Жени срещу мъже. Женско срещу мъжко.

Затова и нива от типа на "истинският мъж трябва" няма как да приемем, защото първо fuck you that’s why, и второ, защото fake it till you make it не е нашият подход.

Тоест може примерно да започнеш мило да се поздравяваш със съседа, но от това той няма да спре да изглежда тотален капут в очите ти. Може да почнеш да стенеш по време на секс, но това в най-добрия случай ще предизвика недоумение ("абе защо го правя това?!").

А може и наопъки — първо да се научиш да смяташ съседа не за пълен капут (какъвто той все пак си е), а после да го поздравяваш, и първо да се отпуснеш в секса, а после каквито звуци ти дойдат отвътре, тях да издаваш.

А ако ти кажат как точно да се грижиш правилно - и нещо повече, ако ти заявят, че си длъжен да се грижиш, страните си разменят местата.

Активна започва да става страната, изискваща грижа (вижте колко активно я изисква), а "грижовната" страна става пасивна и има два изхода — или да отстъпи и да стане още по-пасивна (много добре впрочем се "грижат" мъжете под чехъл, препоръчвам!), или да покаже своята активност, която в този случай, уви, е възможна само под формата на "иха, какъв страхотен списък, щом го имаш и си най-умния — газ да го изпълняваш".

"— Направи нещо!
 — Какво?
 — Не знам, ти си мъжът!
"

"Доминирай", да бе.

Ако искрено ми стоварят някакво парче отговорност, напълно нормално ще се справя с него, даже без да задействам главата си, "чисто по рефлекс", а ако ме поглеждат от време на време дори и с едното око — то аз, естествено, като истински грижовен човек ще оправдая надеждите "ами ако нещо не потръгне както трябва". Естествено, щом всички го очакваме! Няма да ви разочаровам я.

Няма как да се грижиш за човек, който ти няма доверие.

петък, юни 29, 2012

Философско

Прииска ми се да напиша песен за лятната нощ. Къса и самотна. Прохладна и щастлива. Непременно точно така, несъчетаеми неща. Без слънце и с тъга по него, без мрак и със съжаление за него. Забелязвали ли сте, че нощем небето никога не се стъмва напълно? Ето, за това ми се иска да запея. В стил... задължително поп-рок. Или бритпоп. Или алкохолен джаз. Какво значение всъщност има? Това ще е песен за самотата. Но щастливата самота. Когато отвътре те греят топли спомени и чаша ром с кола. Когато си спомняш юношеските си дивотии без съжаление и срам, просто усмихвайки се на себе си като млад. Когато чакаш един момент, ето, скоро ще настъпи изгревът, и с първите лъчи на слънцето ще се видиш със самия себе си- този, същия, безгрижния, весел, млад и отчаяно наивен. Ще си стиснеш сам ръка и ще си пожелаеш да не остаряваш. Да не се спихваш, да не се вкисваш. И винаги да имаш голям запас вътрешна свобода. И безгрижие.

Искам да пея за приятелите, които са се преродили и са престанали да се обаждат, оставайки си спомен. За приятелките, които са достигнали до щастието в чужди легла, слава богу, без да те карат да живееш с грижата за тях. За жените на някога близки ти хора, които са ги получили за постоянна, несподелена употреба, но сега не знаят какво да правят със своите скучни, спихнали се мъже. Да пея за това, защо те никога няма да проумеят къде е проблемът на моите някогашни приятели. Задължително ми се иска да бъда позитивен, да карам на висок тон и да пускам сърцераздирателни строфи, макар неизбежно накрая да се получи сарказъм.

А също така няма да пея за себе си.

* * *

Навярно всеки има такъв момент в живота си. Иска ти се да прекъснеш човека и да кажеш, хващайки го за ръка: Не ме разочаровай, моля ти се...

Да бъдеш през цялото време себе си, означава през цялото време да оставаш неразбран за мнозинството.

Да подаряваш на жена отрязани парчета разноцветна трева, които нито стават да ги пъхнеш в джоба си, нито да ги сложиш в баницата и да ги опечеш, е по същината си безсмислен, макар и красив акт. Това е като да й кажеш: "За теб съм готов да правя такива красиви, макар и неразумни неща." А ако жената приема цветята, това означава: "Благодарна съм ти за тази глупост, която си направил, за да ме зарадваш."

Вероятно пещерният мъж е носил на някогашната дива жена елени и цвекло, за да му бутне, и изведнъж е усетил, че в душата му нещо се преобръща и размахва криле. Първобитната любов, може би? Любовта и рационалността са несъвместими неща. И един път той донесъл на дивата жена заедно с месото на убитото животно и едно цвете. Без сам да разбира защо. Ето, - казва, - това е за теб... Не е за ядене, а просто така... ако искаш, сложи си го в косите. Жената така и сторила, и веднага в душата й нещо се преобърнало - и престанала да бъде дива. Опитомил я. А с всичкото това месо в продължение на година - нула резултат! И щастливият мъж на сутринта отишъл и разказал на всичките си приятели - вижте, пичове, ей това е добра примамка. И всички се завтекли с вой по полята, а после, на бегом късайки си дрехите, при жените си - с букети.

И започнали след това да им се раждат красиви и умни деца, които се превърнали в лостовете на прогреса.

Не, естествено, някой психоаналитик вероятно би определил букета цветя, наравно с фойерверките, като паметник на оргазъма, но според мен все пак така всичко е по-красиво.

Ако един мъж подарява цветя само за да изчука една жена, той е човек без интегритет, защото лъже. По-достойно е тогава да подариш на жената две кила домати. Или диня, примерно.

Да подаряваш цветя, защото такъв е обичаят или така е редно, е дори още по-зле - това е като вместо любов да изпълняваш съпружески дълг.

Винаги, през целия си живот, съм подарявал цветя само защото съм искал да го сторя. Не знам доколко това е свързано с някакви обещания за оргазъм, но ми е приятно да го правя - просто като усещане. Разбира се, стига цветето да е за правилния човек.

* * *

Колкото повече и по-отблизо опознавам хората, толкова повече осъзнавам колко съм сам. Но въобще не се натъжавам от това - самотата ми изглежда като благословия. Не вярвам, че човек може да има много приятели. Имам истински приятели, защото за тях аз самият съм истински приятел. Дори и да не съм ги виждал от години. Който няма доверие на приятелите си, на него самия за нищо не можеш да се довериш. И който не умее да бъде приятел, няма как той да има приятели - макар че приятелството, удивително, понякога не изисква взаимност. И в едно съм абсолютно уверен - нито един човек на тази земя няма да може да каже, че аз за него съм бил лош приятел.

Имам истински приятели, макар рядко да ги виждам. И съм им безкрайно благодарен за това, че с всеки от тях съм самотен по своему.

вторник, юни 05, 2012

Мъжът с цел и посока



Колкото повече живея и наблюдавам това странно природно явление, наречено човек, толкова повече се убеждавам в едно нещо.

За човека-мъж главното в живота му е да има цел и посока, нещо, на което да се отдаде всецяло. На идея, на кауза, на някаква цел, на семейството си, на бога - главното е да е има някакво средство, държащо го изправен, служещо му като опора.

Иначе мъжът заприличва или на гигантско пале, или ако опората в живота му са само собственото му тяло и душевни пориви, на животно с различни размери. На което нито може да се вярва за нещо, нито да му се има доверие.

Защо ли? Защото телесните нужди винаги те вкарват в някакви рамки на поведение, от които с течение на времето е адски трудно да се измъкнеш, а душата, ако не я крепи система от ценности и принципи, винаги е под властта на настроенията. Приисква ти се да направиш нещо - правиш го, приисква ти се да не го правиш - не го правиш. Приисква ти се - изнизваш се, приисква ти се - нанизваш го някому. Днес на приятел даваш последната си риза, утре същия човек му забиваш нож в гърба. И всичко това със спокойна съвест - такъв мъж винаги се разбира със себе си, със задна дата. Такива индивиди в наше време са мнозинството - самоубийството заради честта е крайна рядкост, а какво всъщност е то, ако не въплъщение на невъзможност на човека да се разбере със самия себе си?

Струва ми се, че мъжът задължително трябва да има в живота си нещо, което не може нито да се купи, нито да се продаде, нито да се пъхне под задника, за да ти стане по-меко. Нещо, стоящо над всичките му интереси и амбиции.

Това впрочем, на битово ниво, се проявява и в междуполовите отношения - според мен няма нищо по-примамливо за една жена от чувството, че мъжът й е напълно отдаден, предан и служи даже не на нея, а на нещо по-голямо, по-мащабно в отношенията им, издигайки с отношението си и нея до нещо по-висше.

Наблюдавайте за кратко мъже, оцелели във война, или действащи в светски условия монаси от различни конфесии, или примерно лидерите на авторитетни бандитски групировки (каквото и да си говорим, без основна, определена идея не могат да съществуват и тези кланове), или просто мъжете, които са достойни бащи на своите семейства.

В тях винаги има нещо общо. В погледа - директен, спокоен, може би леко уморен. В оскъдните, точни, премерени, уверени движения. В някаква особена скромност и мек хумор. Наличието на това нещо, на което те са отдадени, на което служат, достойнството, което те познават не само от книгите и филмите, облагородява всички мигове от живота им.

А необлагороденият мъж по същината си е просто безрог добитък, уви. И нито можеш да му вярваш, нито да му имаш доверие.

сряда, май 02, 2012

Изгубени спомени

Photo © Joel Brickman

Учените не знам вече колко години обещават (и сякаш вече са готови да представят) устройство за изтриване на паметта. Толкова е удобно – да живееш без спомени, причиняващи болка. Малко по малко гризящи нерв подир нерв. Или такива, които дори и да са минали 1000 дни, все така те запращат в изчервяването на срама и те карат да превърташ в главата си варианти - как би се случило, ако навреме се беше усетил, ако не беше твърде… самонадеян? Прибързан? Глупав…

На мен това не ми е нужно. У мен това устройство е вградено. Родил съм се с него. И трябва да потъна в хипнотичен сън, за да може, гмурвайки се дълбоко, там, където не проникват лъчите на разума и светлината, да намеря нужното и да му прошепна с непослушни устни, да излея в прегръдките на жената, която е до мен, как е било – това, което е по-добре да бъде забравено.

Но лошото е, че наяве това отново няма да си го спомня. Вграденият редактор на спомени ме предпазва добре от гниещи рани и даже от леки натъртвания. Той сам решава какво може да навреди на моята като че ли не твърде устойчива психика – защото всъщност не съм толкова различен от четиринадесетгодишните деца, лесно се намусвам и изпадам в негативизъм от случаен поглед под вежди или ехиден коментар, камо ли от образ, разкриващ научен от мен преди много време с цената на години от живота ми урок.

Всъщност предпочитам никога да не лъжа, особено себе си – защото на мига започвам да вярвам в измислената версия. И все по-малко възможности остават да разбера как е било наистина, ако някога ми се прииска да разбера - по незнайни причини, например от мазохизъм.

Някои спомени се ретушират – в мозъка има доста приличен Photoshop. Но пък някои се изтриват напълно, без следа. От живота ми са изчезнали месеци, за които вече никога няма нищо да разбера: забелязвайки вдлъбнатина, правя усилия да проникна в дълбините, но с раздразнение откривам, че се люшкам на повърхността, сякаш ме държи на гребена на вълната огромен спасителен пояс. Може би пък искам да помня това – за да не попадна в същото говно или, обратно, да си натрия носа в него, напомняйки си го, и с радост да се успокоявам, че оттогава насам съм поумнял. Мразя някой да решава вместо мен, дори когато този някой е собственото ми подсъзнание. Което, мътните го взели, е многократно по-силно от мен.

Но майната им на болезнените спомени - може би наистина подсъзнанието знае по-добре. Особено ми е горчиво, когато се усещам, че съвсем съм забравил нещо… и само случайно изплува някаква незначителна подробност, която понякога ми е много скъпа. Наскоро например ми изплува в паметта как баба ми след банята сушеше над печката, а после вплиташе оскъдната си побеляла коса – която въобще не растеше, винаги си оставаше една и съща. И тя вплиташе в косата кожено ремъче и с това (и не само с това) напомняше посивял индиански вожд, пазител на древно знание. Дали обемът на паметта вече е недостатъчен, или нещо друго… но пасувам пред целия този огромен обем, обърквам се, не зная как да съставя заявка, която след търсене по хранилищата на спомените да ми подаде желаната информация…

Иска ми се да вярвам все пак, че спомените не се изтриват един друг, щом се достигне пределът, а поне се наслагват - и ще мога да се добера до по-долните пластове, ако имам желание.

А желанието се появява все по-често – дали защото, колкото и да не ми се иска да го призная, вече съм навлязъл "на попрището жизнено в средата", или защото съм поумнял и това, което ми се е струвало маловажно (всякакви ежедневни дреболии, глупости, защо?), изведнъж е станало много по-скъпо. И сега съзнавам, че в живота няма междинни моменти – като в добрите романи, всяка сцена е там не случайно, има собствен смисъл.

Какво да си говорим - всеки живот е достоен за роман. И е тъжно да четеш своя собствен "по диагонал" - защото няма да ти се отвори възможност да го препрочиташ.

сряда, април 04, 2012

Копулативни вокализации


Ако някой не е разбрал, постът на тема празници не беше по повод "8 март е тъпня", а на тема "заслужавате повече, скъпи жени!".

Само че какво ще ви даде това?


В един женски форум четох публикация на тема "съседите по време на секс шумят колкото може повече". И си спомних един материал по същата тема в лебджезве.

И по една случайност аз имам какво да кажа по тази тема. По време на секс жената трябва да вика, гаранция на 100%. И да не мисли за съседите. Защото жена, която мисли по време на секс, е лоша жена, гонете я от къщи с метлата. Или вземете боядисайте най-накрая тоя таван.

Ако правите всичко както трябва (което е маловероятно), а на жената никой не й е съсипал половото възпитание, у нея се проявява желание веднага да ви съобщи за това. Защо й се проявява, е очевидно: жените обичат да си казват. За тях е адски важно да ви споделят това, което се случва с тях в момента.

При това се включват предречевите механизми на комуникация ("викове и стонове"), като по-древни и по-подходящи за ситуацията — все пак приматите се чукат доооооста по-отрано, отколкото се е появила членоразделната реч.

Така че ако жената вика в леглото, то тя, естествено, fucks like an animal.

И това, логично, е нещо добро. Един вид, провървяло ви е.

Остава въпросът — а какво да правят тези, които не могат да стенат? Възпитанието примерно не им позволява. Или въобще, "не им се получава от само себе си". Да го правят ли специално?

Естествено, че да.

Да стенат, да имитират оргазми, да обсъждат мъжа в женски форуми и прочие неща, които жените обикновено правят.

Закъде сме иначе без това :)

понеделник, март 26, 2012

Baby steps

Малко разсеяни мисли, провокирани донякъде и от думите на Деси Бошнакова за влюбването и любовта на TEDxNBU. Макар че всъщност по-скоро е купчинка топли-топли и ароматни мисли, които от доста време са ми се трупали в главата.


В свят, където сексът може да бъде получен на цената на нови чистачки за ново BMW, да се разговаря има смисъл само за любовта.

Ако само по себе наличието на секса можеше да прави хората щастливи, то пътят към щастието за мъжа би бил прост и недвусмислен като клиторен оргазъм – достатъчно е да знаеш къде се намира и да умееш да го намираш. Тоест, грубо казано, да се изучиш за финансист и да започнеш да работиш в кредитния отдел на някоя банка (или да препродаваш киндъли от Amazon), да си купиш няколко ризи от Daniel Hechter или Hugo Boss, да не заекваш и да не мучиш при вида на жена, да се научиш да говориш елементарни повърхностни глупости за каквото и да е.

Сега този жизнен минимум е достъпен за абсолютното мнозинство от мъжете, сексът е девалвиран, жените дават на почти всеки и му дават лесно, и ефектът на повишаване на качеството на партньора е съизмерим по възвращаемостта си с ъпгрейда да един автомобил – да, можеш да поставиш ляти дискове и нископрофилна гума, да увеличиш... кхм, обема на двигателя (с 800... кхм, кубика), но резултатът си остава като цяло същият – движиш се от точка А до точка Б, road trip от момента на възбуда до крайната точка на климакс.

Сексът е мини-пътешествие върху друг човек (или под друг човек – кой както го предпочита), а любовта е пътешествие с друг човек (от Ню Йорк до Ел Ей, със секс на задната седалка и в крайпътните мотели – но това вече е романтика и е тема за съвсем друг текст, който някой ден непременно ще напиша).

Забавно е, че цялата индустрия на свалките (a.k.a. пикаперството) се опира на два прости факта (май вече съм писал за това и преди):
1) Ако не ти е дала една жена, друга ще ти даде (справка: т.нар. "подходи");
2) Жените също обръщат внимание на външността ("А в пакета от наши услуги са включени и консултации от стилист") - и почти също толкова внимание на статуса/парите/самочувствието.

Това е. Всичко останало – "кинестетика", "невербално поведение", разни "школи", "методи", "опънъри" - са простотии за идиоти; ако аз бях жена, бих се изсмивал в лицето на всеки нарамил мини-чантичка зализан партизанин, който въртейки се на място и фалшиво усмихвайки се, се опитва да ми прилага трикове от вчерашния семинар – най-малкото за да не се опитва после да ми прави кунилингус, заглеждайки в треньорския пищов. Затова около пикаперите никога няма истински интересни жени, там са обикновени, по-три-лева-за-букет кифли, достъпни за всеки недорасъл мениджър.

Идеалният pickup-тренинг е, когато пред групата излиза човек и произнася само една фраза: "Ако имате пари, самочувствие и здрав кур – всички жени на света ще са ваши". Самите пикъп-тренери перфектно го разбират, затова печелят пари и свалят момичета, след което обясняват успеха си със знания за "свръхсекретни техники" и организират тренинги, за да... печелят пари и да свалят момичета. За да видиш рекурсията, трябва да видиш рекурсията.

В общи линии сексът е нещо достъпно и разбираемо - и колкото по-ниска е житейската му себестойност (а тя постоянно спада), толкова повече нараства стойността на любовта. Наличието на секс може да те извади от състоянието на "нещастие", но да те направи щастлив може само любовта – затова повечето двойки не са нещастни, но не са и щастливи.

Обикновено първо идва влюбеността, която, както е известно, е изцяло егоистично чувство – опитваш се да запълниш собствената празнота и душевни ями (самота, липса на полов партньор, душевни травми, потребност от реализация на фетиши, сърбеж на природните инстинкти и т.н.) чрез друг човек. И се сдобивате (подобно на покупката на така любимото на мнозина BMW) с тъй наречените отношения, като в началото естествено всичко е прекрасно – контрастът от състоянието на самотен индивид, лишен от топлота на другото същество и новостта на впечатленията довеждат до еуфория; срокът й на годност зависи от емоционалния метаболизъм на вашата личност. Аз в миналото имах доста висок емоционален метаболизъм, така че обикновено не знаех какво да правя с една жена още след няколко седмици - точно както сега редовно не знам какво да правя без нея (естествено, малко опростявам нещата).

Когато хората не знаят какво да правят един с друг, те започват да седят – в училище това най-често се проявява буквално, когато младата двойка седи в стаята на единия от тях, докато с порастването започвате да седите по ресторанти, в апартамента си пред екрана, в тесни седалки на икономичната класа по време на полета до най-близката чужбина за уикенда, и в края на краищата – да седите един на друг на шията и в душата. Защото влюбеността е отминала (първоначалните потребности са удовлетворени), а любовта не е дошла. Поводите за скандали и разправии никога, абсолютно никога не са причините за тях. А, да, и средният процент на разводите в цивилизованите страни наближава 50%.

Какво да правим? Общо взето нищо чак толкова специално – да продължаваме да правим това, което сме правили и досега, не забравяйки, че:

1) За да престанеш да се разочароваш от хората, трябва да престанеш да се очароваш от тях;
2) Сексът е нещо просто и достъпно, което не изисква идеализация (идеализацията на секса води до дефицита му);
3) Любовта е чувство "за", а не "вместо". Обичам един човек не само защото без него ще ми бъде непременно зле, а защото с него искам нещо да правя и нещо да градя.
4) Тук пак ще цитирам (по памет) Деси Б.: "За да превърнеш влюбването в любов, се изискват много усилия, време и компромиси".

Baby steps.

сряда, март 14, 2012

Мир, труд, март


Позакъсняло, но все пак да се изкажа за 8 март, че досега не ми остана време от други неща. Пък и междувременно ми изкристализира мисълта в главата, покрай непрекъснатото събиране на пари за рождени дни на колеги.

A day of rebellion by working women against kitchen slavery
Няма нищо по-омерзително в календара от наследените от соца празници.

За Коледа и Нова година всичко е ясно: идеята да изпада цялата страна в принудителна отпуска едновременно би могла да дойде само в рамките на "дайте да разрушим комунизма" и вероятно е коварна стратегия на подлия Запад. Защото разумен човек, грижещ се за благото на страната и народа си, просто не би могъл да измисли такова нещо. Ти естествено можеш да работиш, и въобще имаш други планове, но не - почивай, копеле. При това два пъти по-скъпо от нормалното — не си само ти толкова умен, да почиваш по Нова година.

С което не казвам, че имам нещо против подаръците и всичко останало. Просто, доколкото от мен зависи, бих си празнувал една конкретна дата в първата седмица на януари - и на нея бих отделял цялото внимание и пари, които отиват по Коледа и след нея.

Останалите празници са пределно иронични в абсурдността си. "Те си имат Априлско въстание, което честват през май. Така им е всичко".

За 3 март като национален празник, когато се празнува подписването на формален договор, който така и никога не е влязъл в сила, изобщо няма да говоря. Това е такава висша форма на фетишизъм към празни дати и събития, че дори не е абсурдно.

Май признавам само един тип празници — примерно някакъв "празник на прибиране на реколтата", който става точно след събирането на реколтата. Тотален грях, култ към плодородието, ебе се всичко, което мърда — реколта е, все пак! "И прочие такива".

При това празникът трябва да настъпва, когато реколтата наистина е събрана и има за какво да се празнува, а не в ден, в който предците ни са събирали реколтата преди 1000 години, а ние, офисните плъхове, можем сега само да получим почивен ден и да се натряскаме за пореден път.

Така че денят на национално освобождение трябва да се празнува веднъж (в деня на истинското освобождение, няма да повярвате), а Нова година и други годишнини просто са лишени от смисъл (да се празнува неизбежността е върховен маразъм). Вярно, и тази идея може да бъде развалена, като започнем да "поливаме" всичко наред, започвайки от покупката на нови дънки.

Впрочем се отплеснах, не ми беше мисълта за карнавалната култура и офисните празници.

8 март от празник на борбата на жените за равноправие се е превърнал в точно обратното — в празник на специални права от рода на "Е хайде поне днес се върни от работа трезвен, купи букет и се дръж като мъж, да те ева!". Какво може да се отговори на това? Правилно: "Ама нали сте се борили да работите само по 10 часа на ден и да получавате колкото мъжете? Давайте напред тогава!".

Въобще, заради някакви комунистически лесбийки сега само харчове.

Друг е въпросът, че празниците на култа към вагината и фалоса са си много уместни, нещо повече, при нормалните примитивни народи ги е имало от векове. Тъй че цялата ненавист към 8 март при офисните хамстери идва точно от това: това са недоджендърни празници, недоразумение и издевателство.

Пропускам факта, че няма официален ден на мъжа - айде ще сложим вместо него Гергьовден като ден на армията, така де, повечето от нас са били в казармата (аз не съм, за което не съжалявам де :D). Денят на армията обаче изглежда е напаснат най-вече да е близо до приемането на немската капитулация на 9 май, или поне нищо по-забележимо в този месец не е ставало, доколкото помня. Най-умните естествено ще възразят, че това е "денят на св. Георги Победоносец", което обаче не прави честването му тогава по-смислено. Май Денят на пастиря, който се пада на същата дата, би бил доста по-уместен, ама това си е само мое мнение.

Истинският джендърен празник на фалоса би трябвало да бъде, първо, напролет (съвпадащ с първите посеви), второ, като подаръци трябва да има всевъзможни приношения на фалоса, с други думи, в този ден жените трябва просто да бутат на който си поиска, а не да подаряват глупости от типа на дезодоранти.

С вагиналния празник не е по-различно — по незнайни причини в този ден е прието да се идентифицират съществата от биологичен женски пол с любимите жени и някак да им се напомня това, макар че, естествено, в никакъв кошмарен сън не би ви хрумнало, че някоя си 60-годишна и 200-килограмова лелка е жена, а не трети пол.

"На всяка жена по лале/карамфил" — не, това не е празник, ще ме извинявате.

Жените чувстват това и искат на всеки по карамфил, а специално на тях, любимите и скъпите, минимум букет еднометрови рози. Но и това не е редно - за такива поводи има годишнини от сватбата, рождени дни, годишнини от първия секс и прочие лични неща.

Ако искате наистина архетипен женски празник, няма какво да дърпате чергата към себе си, така де. Дайте да празнуваме жената "като такава".

Тоест е ясно, че това ще е някакъв карнавалоподобен празник, в топло време, когато жените си покриват лицата, но оголват всичко, което не им се свиди - и се отдават по собствено желание на напълно непознати мъже, при това предпазвайки се и спазвайки правилата и нормите за безопасност. Накратко, вакханалии с човешко лице.

Ето на такива празници съм съгласен.

P.S. И тук ще пусна едно фундаментално видео за женското равенство на заплащането:

сряда, февруари 15, 2012

Защото нея вече я няма

Image © Ginger Tyson

Има места, където се старая да не ходя никога. Съзнателно ги избягвам, а ако няма как да не мина оттам, се опитвам да профуча колкото може по-бързо, задържайки дъх. Боя се от това, че изведнъж… ще срещна… И знам, че отдавна живее в друг район, град, свят, но кой знае, именно в този момент… защото не само злодеите се изкушават да се върнат на местопрестъплението.

И съвсем наскоро с облекчение разбрах: вече няма от какво да се боя. Защото тя никога няма да се върне. Защото нея вече я няма.

Слава богу, с нея нищо не се е случило. Жива e, здрава, вероятно дори щастлива. Редовно качва снимки във Facebook. Жъне успехи.

И не четете "вече я няма" като "вече я няма за мен" - ненавиждал съм в живота си само един човек, съвсем друг, а и я ненавиждах не повече от месец, след което й простих греховете - и миналите, и бъдещите. Някои хора разбиват сърца нарочно, други - между другото, а някои се познават достатъчно добре, и предупреждават – не се доближавай; а ако не си ги послушал, кой е виновен? Пък и нищо не се е разбивало, после разбрах, че все пак малко се беше понапукало, но пък с каква красива линия на пукнатината, нали?

Няма да мога да я срещна по една проста причина: Нея, такава, каквато беше – тогава, преди години, когато небето първо цъфваше в дъги, а после се терзаеше в бури и потопи, и рядко на барометъра се появяваше "слънчево" - Нея такава вече я няма. Оттогава тя се е променила, а аз, очаквайки да видя в тълпата точно определено лице, абсолютно бих могъл да я отмина, едва докосвайки я с поглед. И едва ако се окажем заедно за известно време, по-дълго от миг, с изненада бих започнал да разпознавам познатите черти и до болка познатите жестове - и да събирам две и две. И много слоеве, наслоили се за времето, в което не сме се виждали, би се наложило заради това да бъдат свалени. А тази, която обичах, е останала само на снимки и в паметта ми, които не ги застрашава нищо.

Тя се е променила - до такава степен, че понякога си задавам въпроса: а какво е това, което ни е обединявало някога, споявало ни е в единна топла плът? За какво сме разговаряли с часове, топлейки с дъха си слушалки, и сме били готови на какво ли не, за да може поне за час да преодолеем разстоянието, което ни е разпръсвало толкова надалеч? А ето – клетките са се сменили, нови интереси, идеи, мечти, фантазии - и само в студените дълбини се долавят корените на това, което някога не успя да пробие през хладната замръзнала почва и да даде кълнове.

И не, не ми казвайте, че хората не се променят – те се променят всеки ден. За да останат такива, каквито са били и преди, в основните неща.

петък, февруари 03, 2012

Post Coitum

Photo © Steven Meert

Първо въобще нищо не ти е нужно - само този поглед, тази кожа, това дихание, да, още, о, да.

А след половин час вече се протягаш доволно - бъди така добър, подай ми запалката, да хапнем нещо, как мислиш, ресторантите вече отворили ли са? Ама то още няма и 6 часа, хайде да отидем до мола, там мярнах едни шапки с панда, ще ми помогнеш ли да избера? А, впрочем, току-що си спомних, че един приятел продава лаптоп, на теб нали ти трябваше, дай да му звъннем още сега. А през уикенда какво ще правиш? Че взех едни абонаментни карти за операта, има много добра постановка, хайде да отидем заедно, а? Да, и аз те обичам, хайде, ставай де, да вървим.

Първо естествено нищо не ти е нужно, само никой да не се обажда, никъде да не тичаш, само да не ви разделят, да не ти я отнемат, да те оставят да й се нагледаш, само това да се повтаря всеки уикенд, да, още веднъж, да, не спирай, о, да.

А след две години вече се оглеждаш деловито - подай ми пепелника, моля те, дай да закачим тази завеса още сега, да, държа я, малко по-вляво, и въобще би трябвало да подменим тези прозорци, аз вече проучих, ето ти списък с цените; хайде да идем да вземем обувки, че моите пропускат, знам място, където ти взехме чудесни ботуши, абе разбра ли, всъщност Ralph Lauren имат сега една акция за очила, от толкова отдавна не сме били на море, хайде да идем, или на отидем на хижа, защо да не си направим резервация още сега? Да, върхът си, айде дръж си вече завесата.

Първо въобще нищо не ти е нужно, защото всичко вече го имаш, а после се оказва, че това е само началото - и трябва да направиш още толкова много неща; и всичко това е толкова важно и интересно, защото това е животът и бъдещето, а не всякакви глупости - стига, разбира се, това да не е последната нощ и последният час.

вторник, януари 31, 2012

Защо няма да ви дам работа

Бих могъл да взема на работа 12 души, с заплата €760 на ръка, но няма да го направя. Обяснявам защо.
Унгарският блогър Андор Якаб през лятото на 2011 г. публикува статия, посветена на взаимоотношенията на държавата, работодателите и работниците. Статията е масово обсъждана в унгарските медии и блогосферата, като предизвиква нееднозначни реакции, и досега е била преведена на няколко езика (през януари т.г. се появи и английски превод). Ето я по-долу:

Бихте могли да работите в моята компания, действаща в сферата на услугите, в прекрасен офис. Това не е телемаркетинг, не е и измама. Бихте изпълнявали сериозна работа, която изисква навици и умения, по 8 часа на ден, 5 дни в седмицата. Бих ви взел на законна работа, бих ви плащал данъците. Бих могъл да осигуря такава работа на дузина хора, но няма да го направя - и ето защо.

Не бих взел на работа жена.

Причината е много проста: жените раждат деца. Нямам правото да ги питам искат ли да раждат. Ако бих имал такова право и тя би отговорила, тя би могла умишлено да ме излъже. Или да промени решението си.

Не ме разбирайте превратно. Нямам проблем с това, че жените раждат деца. И аз самият съм се появил така на бял свят, и децата ми също. Не бих взел на работа жена, защото когато тя чака дете, тя излиза в "майчинство" за три години, и аз не мога да я уволня. Ако иска две деца, отпуската й трае вече шест години.

Работата, естествено, все пак трябва да се върши. Така че ще взема на работа някой, който ще работи вместо нея, докато тя прекарва дълги години в отпуска. Но не мога да я уволня не само тогава, когато не е на работа - не мога да го направя и тогава, когато се върне. Затова ще се наложи да уволня този, който е работил вместо нея през цялото това време. Когато жената се връща на работа от "майчинство", по закон се налага да й вдигна заплатата до сегашното ниво за нейната позиция. Освен това е нужно да й дам отпуската, която тя е натрупала за времето на "майчинството". Когато тя, в крайна сметка, се върне на работа, тя може да започне с изцяло платен 2-4-месечен отпуск.

Още не бих взел на работа хора над 50 години.

Не защото имам проблем с най-опитните професионалисти. Не бих ги наел, защото скоро те ще влязат в т.нар. "защитена възраст". И ще попадна с тях в клопка точно както бих попаднал с назначената жена. Не можете да уволнявате хора в предпенсионна възраст, трябва да им плащате заплата и всички останали разходи, дори и ако работят зле. Не мога да уволня "защитен служител", но някой все пак трябва да върши нужната работа, и аз съм принуден да наема друг човек.

Бих наемал на работа само мъже между 25 и 50 години.

Да ги вземеш на работа също е рисковано, защото нямам право да ги уволня по каквато и да е причина (примерно, че доходите ми са недостатъчни, или не ми харесва как работят). Голям е рискът те да заведат дело - и с голяма вероятност да спечелят. Но с този риск все пак бих се справил.

Ще ми струвате €1572.


Това са актуални данни за 2011 г. от калкулатора на заплати http://www.nettober.com/. Както можете да забележите, вашата заплата от €760 ще струва на моята компания €1572. Единственият начин някак да намаля тази двукратна държавна надценка, е да ви плащам по-малко. Но няма да ви наема на по-малка заплата, защото според мен няма да можете да живеете нормално с по-малко от €760. Ще изпаднете в депресия, ще съсипете живота си, компанията ми и дори мен самия. Тоест не искам да наемам някого за по-малко от тази сума.

Такива дивотии стават само в Унгария.


Тази графика е от проучване на Deloitte. Както можете да забележите, държавата взема половината от вашата заплата. Вбесява ме това, че ви плащам повече от €1500, но вие получавате малко по-малко от половината от това. Особено предвид това, че здравната грижа, която вие получавате, с нищо не е по-добра от това, което получава всеки, работещ за МРЗ.

Също така трябва да вземам предвид, че 35-годишният човек има 25 дни отпуска в годината. Което означава, че някой трябва да го замества в продължение на месец. Ако ми трябват 12 работници, налага се да наемам тринадесети, за да замества всички останали, които излизат в отпуска.

Но все пак, въпреки всичко казано дотук, аз бих могъл да ви дам работа.

Аз съм смел предприемач. Предприемачите поемат рискове, затова бих могъл да си продам апартамента и да заживея под наем. Надявам се, че тези €90 000, които ще получа срещу апартамента, ще са достатъчни. Смело ще започна своя бизнес, а ако не потръгне (което често се случва със стартъпите), няма да страдам чак пък толкова.

Моята компания ще предлага великолепни услуги, които е невъзможно да бъдат осигурени без достойни условия за труд. Ще взема на работа 13 души - 12 на постоянна работа и един за заместване по време на отпуски. 14 души заедно с мен ще могат да работят в комфортен, добре оборудван офис с квадратура 158 м2. Това ще ми струва по 10 евро на месец на квадрат, плюс 3,5 евро на квадрат за комунални услуги. Тоест общо 2133 евро месечно.

Ето ежемесечните ми разходи:

Наем на офис: €2133
Заплати: 13 x €1572 = €20 436
Други разходи: (счетоводство, маркетинг и т.н.): €3058
Общо: €25 627

Доста страховито за ежемесечна сметка, нали? Толкова се налага да плащам ежемесечно, без значение какви са ми доходите. И в добрите, и в лошите месеци. И в лятното затишие, и преди Коледа, когато работата ще е много по-малко.

Най-вероятно фирмата няма да може да продава повече от 1000 часа услуги на месец. Тоест за да изляза начисто, цената ми трябва да бъде €25 627 / 1000 = €25 на час. Но това не е достатъчно, трябва ми и някаква печалба.

Не съм алчен, а и пазарът е свит. Затова ще сложа надценка от 20%. Това ще повиши моята ставка до €30 на час (произнася се като «трийсет евро плюс ДДС», €37,5). Бих закръглил тази сума (надолу), така че клиентите ми да плащат по €37 на час за нашите услуги.

7 евро от тази сума директно отиват за държавата, 30 са доход за фирмата. Аз съм оптимист. Нашият маркетинг "кърти", плановете ми работят идеално, можем да продаваме по 1000 часа услуги на месец. Бизнесът върви, а аз съм доволен от моите служители.

И това генерира доход за фирмата от 1000 x €30 = €30 000.

€4373 са печалба. Бих могъл да плащам на себе си €2446, и това би струвало на фирмата €3144. От тази сума €1521 бих получавал като чиста заплата (два пъти повече от служителите ми), а доходите на фирмата биха били €1229 преди данъчно облагане. Бих платил €122 под формата на данък печалба, плюс 2% от дохода на фирмата, тоест €600. В крайна сметка всеки месец на сметката на фирмата остават €507.

Така аз мога да печеля €1521 месечно, но да не забравяме, че съм си продал апартамента и съм вложил средствата в компанията. Тоест се налага да наема жилище поне за €300, иначе ще стана бездомен. Ще живея скромно, няма да харча много и жена ми също ще работи. Пък и време за харчене надали ще имам в излишък, тъй като за разлика от моите служители аз ще работя по 12 часа на ден, включително и през уикендите.

Така аз мога да натрупвам по €900 месечно, и моите инвестиции от €90 000 ще се избият след 100 месеца. Трябват ми 9 години, за да си върна средствата, вложени във фирмата, и едва след това ще мога да си купя ново жилище. След това ще мога да живея в рамките на свития бюджет, няма да плащам наем, но и да пестя също няма да мога. Ще живея като европеец.

При тези обстоятелства - надявам се, че са очевидни - не изгарям от желание да си продам апартамента и да вложа парите в нова компания.

Но абсолютно гарантирано няма да го направя по четири причини.
  1. Конкурентите продават същата услуга, незаконно, при крайно скапани условия, само за €9 на час. Те просто си прибират парите в джоба - без касова бележка, даже без ДДС. Те не поемат отговорност, не дават гаранция, официално те не правят нищо. Няма официални, законни следи от съществуването им. Не се налага да наемат офис и да наемат счетоводител. Занимавайки се с тази работа по пет часа на ден, те лесно и бързо заработват €1000. Те ще покажат среден пръст на моята оферта за работа за €760, където не им разрешават да кръшкат, а ги карат да идват всеки ден навреме и да спазват много високи професионални стандарти. И няма да им позволят да мамят клиентите, а ако го правят, ще бъдат уволнени.
  2. Конкурентите ще провеждат дискредитиращи кампании срещу моята фирма. Мога да се сблъскам с антикапиталистическа пропаганда, в която ще бъда представян като алчно копеле, което взема €37 за нещо, което другите правят за €9. Ще стана враг на прекрасния унгарски народ, докато останалите честно работят да част от моята цена.
  3. Моите сътрудници може да дойдат на работа само за да изучат тайните на моя бизнес и да ми откраднат клиентите. Те ще ги примамят с лъжи, че ще им осигурят същото качество и обем услуги, но при по-ниска цена. След като откраднат достатъчно клиенти, може да решат, че да навредят на моята компания и да бъдат уволнени е отлична идея. После могат да заведат дело, твърдейки, че съм ги уволнил незаконно, и да спечелят делото. А междувременно те ще работят спокойно с моите откраднати клиенти, привличането на които ми е струвало цяло състояние. И естествено те ще бъдат обидени. Ще тръбят по всякакви форуми и ще разказват, че са работили в моята компания и затова знаят какво говорят. Услугите ми не само са твърде скъпи, но и качеството ми е пълно говно.
  4. Оплакванията срещу всичко това няма да помогнат, защото на никой не му дреме.

Ето затова в общи линии и не давам работа никому. И мисля, че по същите причини много предприемачи, започнали собствен бизнес, също няма да създават работни места. И затова все повече хора остават без работа, купуват все по-малко стоки и по този начин плащат по-малко ДДС. И затова честните компании стават все по-малко, и те наемат все по-малко служители и плащат по-малко данъци. Затова държавата получава по-малко средства за социални помощи, и именно затова социалните помощи скоро ще заприличат на концлагер.

Ще ви дам работно място само ако:
  1. Мога да ви уволня в мига, в който пожелая.
  2. ДДС бъде понижен до 20% (а още по-добре до 15%).
  3. Ако държавата взема за себе си "само" 30% от вашите пари.
  4. Ако по-високият доход не носи със себе си по-високо наказание.
  5. Ако държавата се бори с корупцията, а не с честните компании.

Докато това не се промени, няма да ви дам работа. Докато държавата не победи корупцията във всички възможни аспекти, няма да стартирам собствен бизнес и да създавам работни места.


* Естествено, законите в България не са идентични с тези в Унгария, нито ставката по ДДС е същата. Има доста неща, с които не съм съгласен като идеи в този текст, но дава доста храна за размисъл.

P.S. Продължение по темата.

четвъртък, януари 26, 2012

Ежедневието

"Ако ви се струва, че някой си позволява твърде много,
значи отказвате на себе си твърде много
"


Той казва:

- Колегите ме канят на пейнтбол, ще дойдеш ли с нас?

Тя отговаря:

- Като че ли не… май…

- Да не би да се опасяваш, че ще ти останат синини? Тогава ще кажеш, че аз съм те стиснал. Здраво. Пък и кой освен мен ще ги види, а? А? А? – добавя той игриво.

Тя обаче не е в настроение за шеги. Мисли си: "Нима е толкова неясно, че искам да отида, колко много го искам? Ако ще на пейтбол, или на конни надбягвания, или дори на ръгби. Някъде, ако ще и на пичка си лелина, само да се махна от къщи. По-надалеч. Нови впечатления, смяна на обстановката, блясък в очите… Колко можеш да се пържиш в едно и също… Как може той да не го вижда? Дотолкова да не ме разбира и да не чувства? Изобщо останало ли е нещо между нас, ако така…".

- Сигурна ли си, че не искаш? – пита той, не съвсем разбирайки какво точно влага в тази фраза – надежда или съмнение. Той определено знае, че иска да се позабавлява малко - и може би пък и наистина няма смисъл да я мъкне със себе си. Защото ще се наложи да я учи на всичко.

Тя отговаря "не", устните й са стиснати. Той вижда, че тя е засегната, но не разбира защо. Нали той й е предложил да отидат заедно? А би могъл да я постави пред свършен факт ("отиваме с колегите да стреляме") или да излъже нещо красиво, което тя никога не би могла да провери.

А може би… мисълта го осенява – тя иска той да тръгне. Сам. Защо? Някакви тайни планове ли има? Иска с някой да се срещне, докато той там тича разпенен? С кой? С някой състудент? С ухажор от социалните мрежи? С този, новия, за който тя (подозрително) малко говори. Твърде малко, видите ли, го познава, няма и какво да каже… Освен, че "не е в неговата категория". Тя, която има такова око за хора и ситуации - и умее да изръси такива невероятни лафове, че да се задавиш от смях - дори в градския транспорт, привличайки погледите на пътниците, които са постоянно недоволни… Радва се човекът, забавно му е - когато животът е толкова тежък!

- Тогава и аз никъде няма да ходя, - решава той. И се тръшва редом на леглото, сякаш се е наканил да прекара остатъка от дните си не само с нея, но с нея на това легло.

- Не, ти отиди. Върви, - тя се старае да контролира гласа си, за да не премине във вик. Това би било твърде просто – подсказка за деца от предучилищна възраст. Истерия, сълзи – и той ще разбере, че нещо не е наред, ще започне да разпитва и… тя сама ще си каже всичко. Ще му обясни, ще му разкаже. Колко е трудно да се въртиш в колелото на рутината – будилник, настроен на един и същи час, противна, но прилично платена работа, проблеми в семейството, които стават все по-тежки с всяка изминала година, традиционните филми от "Замунда" вечер, секс всяка нощ и по няколко пъти на ден през уикендите, напиване с приятелки веднъж месечно, пътуване до морето веднъж годишно… шибано ежедневие! Как ако заседнеш в барабана на пералнята, няма как да се измъкнеш от него, докато не свърши програмата - само да успееш да си поемеш въздух, когато той те изхвърли на повърхността.

Тя се самосъжалява. Гласът й става твърде равен и той, естествено, чува това и забелязва, че нещо не е наред.

- Не искам да се забавлявам сам, без теб. Несправедливо е, - и се усмихва.

Това е добра фраза, точно каквото е нужно. Сълзите все пак избиват на очите. Но това са съвсем други сълзи – радостни, спокойни. Обезоръжени.

- Защо така, бе душо, - той я хваща за ръце. – Както поискаш, така ще бъде.

Вече може и да се съгласи. Или примерно да отидат на кино. "Шерлок Холмс" върви вече втора седмица, скоро ще го спрат, а пейнтболът никъде няма да се дене.

През пролетта май дори е по-добре.


събота, януари 21, 2012

Водата дълбае камъка


Principle of progressive overload...
Един античен атлет (доколкото помня, се казваше Милон) носил всеки ден на раменете си теле, започвайки още от момента, когато телето било съвсем малко. Телето незабелязано раснело, а атлетът ставал все по-силен.

С течение на времето атлетът започнал без проблем да носи всякакви бикове, удивлявайки тълпата.

Жените често използват подобни методи в нашия с вас не-героичен живот - примерно след сватбата жените незабелязано качват по 25-40 грама тегло на ден, правейки отговора на въпроса "Скъпи, а ако надебелея, ще спреш ли да ме обичаш?" безсмислен, тъй като за да отговориш на такъв въпрос, трябва като начало да си го зададеш. А тук не е ясно, кога и къде да теглиш чертата: плюс 20 грама — това "вече надебеляла" ли е, или още не?

В резултат на това годините незабелязано минават, на раменете се появява крава, а тълпата незнайно защо не се удивлява.

(Този блог-пост няма да бъде завършен без упоменаването на факта, че моята половинка е изключение - и е безкрайно умна и красива).

петък, януари 13, 2012

А мъжете не знаят!

Жените обичат да поговорят, вярно, ако от тях не се иска да хванат веднага бика за рогата. Много често, за да се отпуснат или просто за да се сближат с някой, те кръжат наоколо и постепенно се доближават до същината. Този пример е отлична метафора, показваща как жените изпитват удоволствие от секса. На тях им харесва, когато мъжът не бърза, а известно време кръжи наоколо.

Докато желанието и напрежението й не станат интензивни, жената харесва да я галят сякаш скрито, потайно. Например преди да докосне гърдите й, мъжът трябва да направи няколко заобиколни движения, прокрадвайки се все по-близо и по-близо. После леко да докосне гърдата и веднага да се превключи на раменете, ръцете, а после да се върне и да започне всичко отначало. Вместо директна стимулация на най-чувствителните части от тялото, както обичат мъжете, жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка. Примерно не бива всеки път просто да сваляте сутиена на жената. Понякога мъжът би трябвало бавно да прокара пръст по вътрешната му страна, после бавно да свали презрамката, изваждайки гърдата навън, а после отново да я прикрие.

Жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка.

Мъжът може да дразни жената, леко изглезвайки я с ласки, а после отстъпвайки, отново да се върне на изходните позиции. Повторението на този процес само разпалва в нея потребността от близост. Нарастващата страст доставя по-голямо удоволствие и на нея, и на него. Щом мъжът разбере, че възбужда жената, започва да сдържа собствената си страст, за да застави партньорката още повече да изгаря от желание.
"Мъжете са от Марс, жените - от Венера" е най-добрата книга за секса, която не съм чел.

Прегледах я преди време, поради някакви неясни дори за мен самия причини, посмях се на примитивността й и се успокоих.

Но сега чух как позната си спомня за тази книга в стила "чета я и се удивлявам до каква степен всички мъже са еднакви, даже чета откъси от нея на мъжа ми, защото той мен вече/все още не ме разбира, та може пък книгата да я разбере".

И си викам да напиша за нея.

... и естествено носят скафандри
Книгата е добра — направо няма да повярвате! Просто я възприемам така, както ако със сериозен вид ми бяха дали "Как да създадем шрифт във FontLab от нулата за 15 дни" (това е за гийковете, да разберат какво имам предвид).

Или примерно "как правилно да си бършем задника".

ОК, вече сте навършили 35, време е да ви разкрием тайната.

Обилно иронизирайки на тази тема, все пак стигнах до извода, че обикновеният човек™ вероятно не умее да проектира шрифтове - и със сигурност не умее да прави секс.

"Еволюционно" от страна на мъжа целият секс наистина се свежда до доставка на сперматозоидите на посочения адрес, а за това две минути фрикции са повече от достатъчни: за две минути можеш да се убедиш, че си нацелил мястото, "и въобще".

А от страна на жената е дори още по-лесно: отвори краката, лежи и ободрявай партньора с викове.

Виковете по време на съвокупление са характерни само за самките на някои примати, в това число и на човека. Наблюденията върху маготите, вид макаци, показва, че издаваните от самката звуци стимулират самеца да се движи по-енергично и доста по-често да завършва успешно половия акт. С викове самците еякулират в 59% от случаите, а без тях — само в 2%.
Тоест е очевидно, че "добрият секс" е някакво епикурейско - и чисто човешко забавление, от типа на гурманството.

Впрочем, някои могат да ядат цял живот шопска салата и боб. И това не е нещо лошо - "нали все пак засища глада".

Всъщност цялата книга е само за това: че всички тези еднакви мъже имат чисто физиологичен глад, а всички тези тотално различни жени — ажурни психологически конструкции в главата, и за да удовлетвориш женките, трябва да се преструваш, че за тези конструкции по някакъв начин ти дреме.

Ако сте готови да започнете да се преструвате, тази книга е подходяща първа стъпка.

сряда, януари 11, 2012

Избор

Как човек избира друг човек?

По очите, по думите, по аромата.

А най-вероятно... всъщност не го избира никак. Съдбата ни сблъсква като майорана с лимонена киселина – в супа, на вкус, сблъсква ни в тъмна стаичка, където се опознаваме опипом, извивките в падини, безтегловно движение надолу по влажната кожа, опознаване с крайчетата на пръстите. И гледай колкото искаш, ако искаш отваряй широко очи, или обратно, присвий ги – нищо няма да забележиш, няма да видиш. Защото дишаме с целувки, рисуваме лице и история, които не са съществували, и сме готови предварително да си обясним всичко и да замажем с коректор там, където нещата не са каквито трябва.

А после изгрява слънце – постепенно, меко, и образът на този, който е до теб, се проявява, като върху фотолента - или понякога, което е доста по-лошо, внезапно просто светва лампата и voila, поздравления! Това е Той. Или Тя.

Не сте го очаквали? Струвал ви се е някакъв различен?

Ами какво да се прави, тъмнината решава вместо нас, а сумракът обича да лъже, такъв си му е характерът.

И едва тогава започва изборът – по размер, имотно състояние, родословие, хиляди точки можеш да гравираш върху камъка - и всички те ще изглеждат правилни.

Но най-важното е да се чувстваш до другия не като принц или просяк, като коте или куче, като главен или слуга, като top или bottom, а просто като себе си. Ако не ти се иска нищо да доказваш, ако не си оправяш машинално маската, с която уж си привикнал, и която ти стои удобно на лицето, но...

Ако не ти се налага да се владееш, да си максимално концентриран, можеш да се поотпуснеш и просто да живееш.

И ако имаш желание, дори да се направиш на хулиган, или ако имаш огромна нужда от това, да си помрънкаш с мярка.

Ако в отговор той не завърта пръста до слепоочието, не тръшва вратата и не мълчи, превръщайки се в камък отвътре – значи си намерил животворния извор.


И второто, много важно – умението и готовността да споделяте времето си и живота си. Защото ако за един човек щастието е да готвите на четири ръце, да се разхождате със сплетени длани, да се въргаляте на дивана, притискайки се плътно като две парчета тесто – 24 часа в деня, ако има начин...

Но ако другият през това време беззвучно се блъска, чупейки крилата си, в клетка от нежност, мечтаейки си поне за малко да остане насаме, в тишина, или може би дори в пустота, която не е вакуум и не те примамва като огън пеперуда... И иска да полети, да развее опъстрените си с шарки крила, и да примами други погледи, други крила, друго внимание... да усети, че е желан и харесван от още хора...

Ако другият научи за това, може да го счете за изстиване на чувствата, коравосърдечие, или (пази боже!) липса на любов.

Та добре е все пак тази потребност един от друг да бъде приблизително равна, иначе единият от двамата непременно ще се наложи да държи желанията си под ключ, защото за любимия какво няма да сториш? Но пък и колко можеш да се възпираш безболезнено?

Така че просто е добре да приемеш, че единият може да танцува и да се върти – а другият, ако не може да нацели стъпките и ритъма, няма нищо лошо просто да постои отстрани и да погледа. Или да се поучи на някоя и друга стъпка, стига все така да е живо желанието...