сряда, януари 11, 2012

Избор

Как човек избира друг човек?

По очите, по думите, по аромата.

А най-вероятно... всъщност не го избира никак. Съдбата ни сблъсква като майорана с лимонена киселина – в супа, на вкус, сблъсква ни в тъмна стаичка, където се опознаваме опипом, извивките в падини, безтегловно движение надолу по влажната кожа, опознаване с крайчетата на пръстите. И гледай колкото искаш, ако искаш отваряй широко очи, или обратно, присвий ги – нищо няма да забележиш, няма да видиш. Защото дишаме с целувки, рисуваме лице и история, които не са съществували, и сме готови предварително да си обясним всичко и да замажем с коректор там, където нещата не са каквито трябва.

А после изгрява слънце – постепенно, меко, и образът на този, който е до теб, се проявява, като върху фотолента - или понякога, което е доста по-лошо, внезапно просто светва лампата и voila, поздравления! Това е Той. Или Тя.

Не сте го очаквали? Струвал ви се е някакъв различен?

Ами какво да се прави, тъмнината решава вместо нас, а сумракът обича да лъже, такъв си му е характерът.

И едва тогава започва изборът – по размер, имотно състояние, родословие, хиляди точки можеш да гравираш върху камъка - и всички те ще изглеждат правилни.

Но най-важното е да се чувстваш до другия не като принц или просяк, като коте или куче, като главен или слуга, като top или bottom, а просто като себе си. Ако не ти се иска нищо да доказваш, ако не си оправяш машинално маската, с която уж си привикнал, и която ти стои удобно на лицето, но...

Ако не ти се налага да се владееш, да си максимално концентриран, можеш да се поотпуснеш и просто да живееш.

И ако имаш желание, дори да се направиш на хулиган, или ако имаш огромна нужда от това, да си помрънкаш с мярка.

Ако в отговор той не завърта пръста до слепоочието, не тръшва вратата и не мълчи, превръщайки се в камък отвътре – значи си намерил животворния извор.


И второто, много важно – умението и готовността да споделяте времето си и живота си. Защото ако за един човек щастието е да готвите на четири ръце, да се разхождате със сплетени длани, да се въргаляте на дивана, притискайки се плътно като две парчета тесто – 24 часа в деня, ако има начин...

Но ако другият през това време беззвучно се блъска, чупейки крилата си, в клетка от нежност, мечтаейки си поне за малко да остане насаме, в тишина, или може би дори в пустота, която не е вакуум и не те примамва като огън пеперуда... И иска да полети, да развее опъстрените си с шарки крила, и да примами други погледи, други крила, друго внимание... да усети, че е желан и харесван от още хора...

Ако другият научи за това, може да го счете за изстиване на чувствата, коравосърдечие, или (пази боже!) липса на любов.

Та добре е все пак тази потребност един от друг да бъде приблизително равна, иначе единият от двамата непременно ще се наложи да държи желанията си под ключ, защото за любимия какво няма да сториш? Но пък и колко можеш да се възпираш безболезнено?

Така че просто е добре да приемеш, че единият може да танцува и да се върти – а другият, ако не може да нацели стъпките и ритъма, няма нищо лошо просто да постои отстрани и да погледа. Или да се поучи на някоя и друга стъпка, стига все така да е живо желанието...

4 коментара :

Аспарух К. каза...

Ами, не. По-скоро обикновена - но заради синия цвят приеми, че е с roofies :D

Публикуване на коментар