Ежедневието

"Ако ви се струва, че някой си позволява твърде много,
значи отказвате на себе си твърде много"

Той казва:

- Колегите ме канят на пейнтбол, ще дойдеш ли с нас?

Тя отговаря:

- Като че ли не… май…

- Да не би да се опасяваш, че ще ти останат синини? Тогава ще кажеш, че аз съм те стиснал. Здраво. Пък и кой освен мен ще ги види, а? А? А? – добавя той игриво.

Тя обаче не е в настроение за шеги. Мисли си: "Нима е толкова неясно, че искам да отида, колко много го искам? Ако ще на пейтбол, или на конни надбягвания, или дори на ръгби. Някъде, ако ще и на пичка си лелина, само да се махна от къщи. По-надалеч. Нови впечатления, смяна на обстановката, блясък в очите… Колко можеш да се пържиш в едно и също… Как може той да не го вижда? Дотолкова да не ме разбира и да не чувства? Изобщо останало ли е нещо между нас, ако така…".

- Сигурна ли си, че не искаш? – пита той, не съвсем разбирайки какво точно влага в тази фраза – надежда или съмнение. Той определено знае, че иска да се позабавлява малко - и може би пък и наистина няма смисъл да я мъкне със себе си. Защото ще се наложи да я учи на всичко.

Тя отговаря "не", устните й са стиснати. Той вижда, че тя е засегната, но не разбира защо. Нали той й е предложил да отидат заедно? А би могъл да я постави пред свършен факт ("отиваме с колегите да стреляме") или да излъже нещо красиво, което тя никога не би могла да провери.

А може би… мисълта го осенява – тя иска той да тръгне. Сам. Защо? Някакви тайни планове ли има? Иска с някой да се срещне, докато той там тича разпенен? С кой? С някой състудент? С ухажор от социалните мрежи? С този, новия, за който тя (подозрително) малко говори. Твърде малко, видите ли, го познава, няма и какво да каже… Освен, че "не е в неговата категория". Тя, която има такова око за хора и ситуации - и умее да изръси такива невероятни лафове, че да се задавиш от смях - дори в градския транспорт, привличайки погледите на пътниците, които са постоянно недоволни… Радва се човекът, забавно му е - когато животът е толкова тежък!

- Тогава и аз никъде няма да ходя, - решава той. И се тръшва редом на леглото, сякаш се е наканил да прекара остатъка от дните си не само с нея, но с нея на това легло.

- Не, ти отиди. Върви, - тя се старае да контролира гласа си, за да не премине във вик. Това би било твърде просто – подсказка за деца от предучилищна възраст. Истерия, сълзи – и той ще разбере, че нещо не е наред, ще започне да разпитва и… тя сама ще си каже всичко. Ще му обясни, ще му разкаже. Колко е трудно да се въртиш в колелото на рутината – будилник, настроен на един и същи час, противна, но прилично платена работа, проблеми в семейството, които стават все по-тежки с всяка изминала година, традиционните филми от "Замунда" вечер, секс всяка нощ и по няколко пъти на ден през уикендите, напиване с приятелки веднъж месечно, пътуване до морето веднъж годишно… шибано ежедневие! Как ако заседнеш в барабана на пералнята, няма как да се измъкнеш от него, докато не свърши програмата - само да успееш да си поемеш въздух, когато той те изхвърли на повърхността.

Тя се самосъжалява. Гласът й става твърде равен и той, естествено, чува това и забелязва, че нещо не е наред.

- Не искам да се забавлявам сам, без теб. Несправедливо е, - и се усмихва.

Това е добра фраза, точно каквото е нужно. Сълзите все пак избиват на очите. Но това са съвсем други сълзи – радостни, спокойни. Обезоръжени.

- Защо така, бе душо, - той я хваща за ръце. – Както поискаш, така ще бъде.

Вече може и да се съгласи. Или примерно да отидат на кино. "Шерлок Холмс" върви вече втора седмица, скоро ще го спрат, а пейнтболът никъде няма да се дене.

През пролетта май дори е по-добре.