четвъртък, октомври 27, 2011

Кафка на плажа

Graphics © Morgana Ehran


Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.

петък, октомври 21, 2011

Есенен полет


Photo © ~islandmolly


Не му е тъжно от това, че вече е пораснал. Тъжно му е само тогава, когато му се струва, че нещо е недо-. Недоиграл, недотичал, недоспал, недопостигнал, ненадскочил, недолетял. Есента е вероятно времето, когато се натрупват много такива недо-, и всички те му се струват абсолютно недонаправени.

Тя му казва: Вече съм уморена! Направо ще заприличам на тези бабички по пейките от родния ми град - ще седя на пейката, ще люпя семки и ще обсъждам противните съседки.

Тя набръчква гъсто обсипания с лунички нос и се смее. А той гледа и сумти: естествено, че така ще правиш - само че кога изобщо ще се случи това! Тя се противи: чувствам се стара, уморена! Като този свят, който е възникнал още тогава, когато е имало само мамути и динозаври. Но кой знае защо, съвсем не и мъдра - макар да би трябвало.

И отново упорито бърчи нос, извършвайки предислокация на луничките, пръснати по него.

Тя все още като че ли лети. И даже тогава, когато е сърдита, лети. Издават я луничките - те примигват и светят, шепнейки на всички наоколо: тя ей сега ще престане, само й дайте възможност да се почувства страшна и сърдита. И ти се приисква да й подариш огромно рижо плашило - задължително подобно на Плашилото от "Магьосникът от Оз". Кой знае защо ти се струва, че то би трябвало много да й хареса. Само да не забравиш да дорисуваш лунички - просто така. За яркост.

Те са толкова различни. Не може да се каже за някой, който още лети, че е недолетял. Не може да се каже за някой, който още скача, че е ненадскочил. Той не че е недолетял - просто вероятно винаги е бил такъв, твърдо прикован към земята. Някак си въобще не въздушен. Затова той дори не се обижда, когато тя за пореден път произнася тирадата за умората си, забавно повдига ръце и възкликва - ти защо си такъв сдухан и мрачен, какво си сумтиш сега под носа, не може вече така - честна дума! И тогава той, все още сумтейки, се усмихва, и става ясно: той е различен, но той също лети - но кой знае защо, само заедно с нея.

И едва наесен, понякога, нещо се променя. Не непременно в тази есен, която е през септември, октомври, ноември или съвсем други месеци, когато тук е пролет, а примерно в Австралия е лято. А в тази есен, която... как го беше казал Бабел? "Очилата са ти на носа, а в душата ти е есен". Тогава вероятно тя също вече не се чувства като кралица, а просто е вдигнала един среден пръст в джоба. Малък среден пръст - разстроен и някак си обречен, така че наистина започваш да си мислиш, че тази есен никога няма да отмине и никога - чувате ли, никога - вече няма да долетиш, да надскочиш и да дотичаш. Много тъжно е именно тогава, когато ти се струва, че си недолетял. Още по-тъжно е, когато си летял още вчера, а днес крилата са се покрили с паяжини - те лежат някъде високо на тавана, вмирисани на нафталин. И всичко това е само защото е настъпила есента. И средният пръст в джоба.

Той внимателно ги сваля от тавана, изтрива ги с влажна кърпичка и ги подсушава със сешоара. А след това я дърпа, съпротивляваща се, запънала се със средния си пръст в джоба, нанякъде - натам, където може да се затича, да подскочи и излети.

Той е егоист. Защото всичко това е само защото без нея той въобще не умее да лети. А когато ти се струва, че си недолетял, ти става много тъжно.