Кафка на плажа

Graphics © Morgana Ehran

Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.