Защото нея вече я няма

Image © Ginger Tyson

Има места, където се старая да не ходя никога. Съзнателно ги избягвам, а ако няма как да не мина оттам, се опитвам да профуча колкото може по-бързо, задържайки дъх. Боя се от това, че изведнъж… ще срещна… И знам, че отдавна живее в друг район, град, свят, но кой знае, именно в този момент… защото не само злодеите се изкушават да се върнат на местопрестъплението.

И съвсем наскоро с облекчение разбрах: вече няма от какво да се боя. Защото тя никога няма да се върне. Защото нея вече я няма.

Слава богу, с нея нищо не се е случило. Жива e, здрава, вероятно дори щастлива. Редовно качва снимки във Facebook. Жъне успехи.

И не четете "вече я няма" като "вече я няма за мен" - ненавиждал съм в живота си само един човек, съвсем друг, а и я ненавиждах не повече от месец, след което й простих греховете - и миналите, и бъдещите. Някои хора разбиват сърца нарочно, други - между другото, а някои се познават достатъчно добре, и предупреждават – не се доближавай; а ако не си ги послушал, кой е виновен? Пък и нищо не се е разбивало, после разбрах, че все пак малко се беше понапукало, но пък с каква красива линия на пукнатината, нали?

Няма да мога да я срещна по една проста причина: Нея, такава, каквато беше – тогава, преди години, когато небето първо цъфваше в дъги, а после се терзаеше в бури и потопи, и рядко на барометъра се появяваше "слънчево" - Нея такава вече я няма. Оттогава тя се е променила, а аз, очаквайки да видя в тълпата точно определено лице, абсолютно бих могъл да я отмина, едва докосвайки я с поглед. И едва ако се окажем заедно за известно време, по-дълго от миг, с изненада бих започнал да разпознавам познатите черти и до болка познатите жестове - и да събирам две и две. И много слоеве, наслоили се за времето, в което не сме се виждали, би се наложило заради това да бъдат свалени. А тази, която обичах, е останала само на снимки и в паметта ми, които не ги застрашава нищо.

Тя се е променила - до такава степен, че понякога си задавам въпроса: а какво е това, което ни е обединявало някога, споявало ни е в единна топла плът? За какво сме разговаряли с часове, топлейки с дъха си слушалки, и сме били готови на какво ли не, за да може поне за час да преодолеем разстоянието, което ни е разпръсвало толкова надалеч? А ето – клетките са се сменили, нови интереси, идеи, мечти, фантазии - и само в студените дълбини се долавят корените на това, което някога не успя да пробие през хладната замръзнала почва и да даде кълнове.

И не, не ми казвайте, че хората не се променят – те се променят всеки ден. За да останат такива, каквито са били и преди, в основните неща.