Съботно-утринни размисли

Понякога ми се струва, че виждам красотата. Струва ми се, че съм изпълнен с нея, че я дишам, че живея сред нея. Но когато окото бъде въоръжено, изведнъж започвам да я губя от поглед. Може би в света има много красота. Казват, това се дължи на климата, или на авитаминозата. Честна дума, какво може да бъде прекрасно в авитаминозата? Но дробовете ми в отсъствие на красота моментално се преобразуват в хриле и имат нужда от поливане. А инверсната следа от красотата белязва небето и се разтваря безследно някъде там, отвъд начупената линия на хоризонта. И търсенето на причините за отсъствието й ме води все по-дълбоко в себе си.

Странно, захапвайки грунтовете на душата, багерът на самоанализа изсипва на повърхността само осакатени пластове земя, неугледни пясъчно-глинени маси. И колкото по-дълбоко се заравяш, толкова повече траншеята обезобразява изглеждалия някога идеален ландшафт. Вероятно именно това са емоциите. Казват, че те подчертават индивидуалността, но кой знае защо все повече ми се струва, че те просто осакатяват красотата, която може и да не видя повече.