Хората с огледала

Photo © Konstantin Gribov

Истината е, че все пак не съм графоман. Напоследък рядко пиша, не хронометрирам битието си, общо взето напоследък не ме вълнуват особено и социалните проблеми. Като цяло мълча, когато съм щастлив. Сгрятите от чашата с горещо кафе ръце не са повод за мен, колкото и да ми се иска да пиша за вълшебството на мига. Сигурно за щастието умело и апетитно могат да напишат други хора, които са по-талантливи - и недотам алчни.

В последните седмици се мяркам тук само епизодично - и най-често когато ми е кофти, когато болката пробива през кожата, прелива от пръстите ми върху клавиатурата и стига до екрана. Еverybody hurts sometimes, но като че ли броят постове при мен с разтворено сърце на показ ме е направил прекалено депресивен и твърде драматичен в очите на някои хора с огледала под мишница.

Човекът с огледало под мишницата не е равнодушна тълпа. Той идва при теб и поставя пред теб това свое огледало. И ти се виждаш в цялата си прелест - в ярката слънчева светлина лицето ти е сиво и бледо, мускулите са ти хилави, тялото ти е провиснало и несъвършено. Виждаш себе си - неправилно живеещ, омачкан, емоционално неуравновесен, понякога пиян, клатушкащ се, почти уродлив - и животът ти започва да ти се струва такъв - пиян, уродлив и клатушкащ се. И това за теб е такъв шок - такова откровение, досещал си се, че може би не всичко ти е наред, но чак пък толкова... а този човек, който е донесъл огледалото, стои близо до теб, елегантен, харизматичен, донесъл ти истината за теб самия - сурова, шибаща те по бузите, но вероятно необходима - и по-добре късно, отколкото никога…

Ти се извръщаш, защото не можеш повече да се гледаш, започва да ти призлява от самия теб, изведнъж обърканият ти разум се хваща за последното, позорно, пулсиращо малко съмнение. Но красивият харизматичен човек, улавяйки в твоя поглед това свенливо съмнение-надежда, се смее гръмко, поклаща глава и казва: не, нищо подобно - напълно и стопроцентово равно е. И внимателно загръщайки огледалото в пърче плат, го поставя отново под мишница. И усмихвайки се, like Jesus to a child, добавя на прощаване: "Постъпвай като мен, постъпвай като мен!". И ти му благодариш за безценния съвет - и въобще за всичко…

Светът е пълен с красиви хора с техните равни огледала - а ти там навсякъде за тях си блед и неуравновесен, как е усещането?

Оттеглих се в пълно офлайн затишие, да не би дори случайно да се погледна. Комфортният режим "само моят свят с един-единствен човек в него" - и нито ред от рийдъра, пълна концентрация върху моята си малка клетка от света. Изключих всички странични дразнители - и сред тях бяхте и вие.

Промените при мен са дълбоки. Не, все така си живея в този град, работя на същото място, дори прическата не съм си променил. Нито човекът до мен е друг - просто всички тези промени стават вътре в мен самия.

Страхът от бъдещето дълго ме караше да се крия в сенките. Страхът от бъдещето, който ме заставяше да мълча, да крия, да пазя части от себе си сякаш затворени в сейф, да бягам, да се доближавам до пропастта и да не скачам, и с времето да съжалявам, че не съм скочил - постепенно всичко това започва да утихва.

Блогът се оказа толкова вторичен за мен, че дори в един момент имаше мисълта въобще да го махна. Все пак, без него тези хора с огледалата нямаше да имат къде да се забавляват.

И все пак... част от вас ми липсваха. Не искам да губя напълно тези, които са ми били интересни, които са ми били близки. Все още дори не съм поглеждал - много ли от вас са останали тук, колко от тях още ме четат. Но за тези, които още са тук… привет. Пак съм тук.