Недоизказаното

Едно от най-големите заблуждения на убедените моралисти е, че на база лъжа не се гради щастие. Огромно количество щастие се е градило, гради се и ще се гради именно на лъжа. По-скоро не точно на лъжа, а на премълчаване, недоизказаност, недостатъчна информираност... във всеки случай на нещо, което така или иначе може да бъде обединено под твърде вулгаризиращото понятие "нечестност".

Като човек, който обича да бъде краен и който все се надява да ми прощават провокативно-безапелационните тези, даже ще подхвърля и нещо повече: както в основата на всяко голямо богатство се крие престъпление, така и в основата на всяко голямо щастие се крие нечестност. Думата "лъжа" някак си пръстите ми не събират смелост да напишат, черно на бяло. Чак толкова убеден циник не съм, сори :)

Впечатлението ми е, че когато стане дума за откровеност, сработва най-страшният и обиден дисонанс от всички възможни. На този, който е "болезнено откровен" му се струва, че събеседникът му ще оцени огромната степен на неговата откровеност - и взаимоотношенията ще преминат на едно радикално, прямо, директно ниво. Но първият извод, който обикновено си прави събеседникът, е горе-долу следният: "Егати, ако той за такова нещо ми разказва, то какво аджеба има още по-ужасно, което премълчава?". И недоверието се засилва дори още повече.

Не убеждавам никого да лъже. Лъжата поне аз я смятам за нещо крайно противно - и вярвам, че тя с нищо не краси лъжеца. Но май с годините ставам все по-склонен да защитавам тезата, че "премълчаването не е лъжа". Нищо страшно няма да не доизкажете нещо докрай. Или поне аз не смятам, че някакви сериозни ответни удари се полагат от съдбата за такова (скромно) прегрешение. Или може би пък е въпрос на доверие в човека до теб?

Казвам това не за друго, а защото понякога изкушението да говориш напълно искрено, прямо - да наричаш всичко с имената му, става твърде силно. Ако не искате да съжалявате после... сдържайте се. Защото в желанието си да не криете нещата от другия, отваряте такива ями на недоверие, в които ще падате с години. Вчера аз самият сторих нещо, което най-добре се определя с думите "грешка, но все пак правилна грешка". И ако сега не съжалявам... това се дължи единствено на факта, че Тази, която е до мен, се оказа човек с главно Ч.

И понеже от известно време ме човърка въпросът за прошката... И по-скоро за това какво е простимо и до каква степен. Преди време съм водил упорити спорове с радикали и от двете страни, които твърдят, че "всичко се прощава", или "нищо не бива да се прощава". Животът обикновено не е правен в съответствие с крайно отвлечени принципи, така че всъщност хората в такива случаи подхождат към прошката с различни мотиви.

Някои са способни да простят всичко - на тези, които обичат. Други могат да простят всичко, ако разбират, или чувстват, че "нанеслият обида" наистина ги обича. Ако го формулираме по-точно: според вторите всичко е простимо не за човек, който обичаш, а за такъв, който те обича. Малко егоистично ми звучи във втория случай. Но пък не е толкова вманиачаване по собствените емоции и изживявания, колкото е при първите.

Впрочем прощаващите заради любовта към другия и тези, които прощават заради любовта към тях самите, рядко са в състояние да се разберат едни други. И са напълно неспособни да се променят. И кой знае защо си мисля, че и не бива да се опитват да се променят...