сряда, ноември 19, 2014

Убийте надеждата в себе си

В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.

Защо блокирам?

Спомних си един филм. "Хищникът". Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората очакват да видят не това, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.

Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.

И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...

НАДЕЖДАТА.

Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.

"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.

I believe you'll outlive this pain in you heart
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
Oh, oh I believe I believe that
It's going to be alright
Точно случай, когато силно и изключително опасно деструктивно убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.

Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, убийте в себе си надеждата. Без колебания. Дори ще ви подскажа как.

Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. Само фактите. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.

Убивате това, което е вътре във вас:
1. когато го виждате в истинския му облик;
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.

Това е.


Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят (надявам се на нещо) вътре във вас самите (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.

1 коментара :

Ilia Temelkov каза...

Най-трудното е да обясниш решението си на хората, които живеят изцяло на надежда. А когато живееш в тази среда и сбирщина от факти е трудно да се отдаваш кой знае колко на надежда. Не знам как го правят хората, всъщност.

Публикуване на коментар