Конгруентност на общуването

Посвещава се на конгруентността на общуването.

— Защо убихте мъжа си?
— Той открадна моите родители.

Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.

— Пояснете?
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (когато се държиш добре). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.

И ти идва времето да се омъжиш.

Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".

Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.

Озадачената от това събитие дъщеря...

— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.

— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.
— Да.

— И как се случи то?
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".

— И вие го нарекохте така?
— И аз го нарекох така.