Сега

Понякога тя нахлува в живота ти като шумен цигански табор. С песни, танци, весели викове. Дрънчейки на акордеон с пълна сила, с пъстри разноцветни шатри. Празник, феерия, искрящо безумие. Не е нужно да й обясняваш нищо. Тя просто няма кога да те слуша. Тя е дошла да се весели. И сама знае кога да си отиде. Ти дори и няма да успееш да се опомниш, а в твоя дом вече е пусто - и само вятърът свири през цепките на недозатворените прозорци. А още вчера на същото място се въртяха шарени поли, виното се лееше като река - и миришеше на огън и подправки. А сега има само гаснещи въглени. И още тук-там проблясват парченца от паднали лъскави гирлянди. Такава и ще я запомниш. Като порочна циганка, звънтяща със своите евтини гривни, бляскаща с тъмните си очи, мамещи, опиващи, замайващи…



Колкото и да си силен, твърд и ошлайфан от живота, отново обиквайки (и няма значение за кой път и на каква възраст!), ставаш безпомощен, като бебе. И за миг се обновяват всички клетки на организма. И тотално се изтриват рефлексите, отработени с годините, дозакрепени от болка, кръв, разочарование. Ето че буквално преди миг си бил център на вселената. Непоколебим, статичен, като Айфеловата кула. И целият свят се е въртял около теб. А сега…

Сега ти си просто малка клетка върху нечие тяло. Но жива, уязвима, и всички кръвоносни съдове са навън. А ръцете са насреща, а носът е насочен срещу вятъра. В търсене на аромата, единствено важен, даряващ живот. И отново се луташ хаотично в търсене на това родно, топло усещане. И вярваш, безразсъдно вярваш, че този път, този път... е наистина. Този път няма да те подведат. Както майката не би подвела детето си.



А понякога се случва тя да дойде като далечна позната: сластен силует, дама пика, преизпълнена със скръб и молба в погледа: "Стопли ме, опитоми ме - и аз ще бъда твоя до края на дните ти. Ще ти изтегля всичките жили, ще изпия капка по капка кръвта ти, ще ти изям черния дроб. А ти за това ще ме утешаваш, отдавайки ми се изцяло. Ще ме глезиш, ще ми угаждаш, ще ми прислужваш. Не, повече! Още повече! Толкова ми е хубаво да страдам с теб…" Тя ще изпълни всичкото място в твоя дом, в твоя живот, ще измести всичко, което дотогава ти е било скъпо, ще стане твоят свят. Защото само тя знае как трябва да бъде. И знаеш, че няма да можеш да я напуснеш, без той да се срине. Защото всъщност останало ли е нещо в теб, което да не е част от нея?



Послушно вървиш към разтворените ръце, доверчиво усмихвайки се: "Ето ме! Тук съм. И целият съм твой! Вземи ме. Стопли ме. Прегърни…". Чакаш, с цялото си същество. Чакаш нова доза ласка и нежност. Изпитвайки мъките на завършен наркоман. И все пак, кога, кога отново? Защото всъщност не можеш другояче. И ти трябва повече. И по-често. Постоянно!

Растеш. Не, врастваш се. С всичките си пори, клетки, фибри... с всичко. И не можеш да се откъснеш. Дори вече не разбираш къде си ти. Толкова възрастен, самостоятелен. И къде е този нов, толкова потребен ти организъм. А нима всъщност вие един в друг не сте присъствали преди?! И някак сте живели!!! Е, или поне така ви се е струвало…



Най-трудно от всичко е с момичето с доверчивия поглед. Наивно, малко и искрено - до болка. И на всичко се налага да я учиш - да яде, да ходи, да говори. Тя ще ти дарява радост. Както и всичко, в което има частица от теб. И безсънните ви нощи, и възторгът от първите ви победи. При нея всичко е насериозно, всичко е наистина. Просто не може да ти се обърне езикът да кажеш: "Хайде, върви! Късно е. Въобще отдавна ти е време да лягаш да спиш…" Тя с топлата си буза се притиска към ръката: "Моля те, нека остана още малко?". И си отива, но после. Сама, когато дойде времето й. И когато двамата разберете, че е пораснала, че вече нямаш какво да й дадеш, че сега има свой собствен път. Или че ти си твърде стар, твърде уморен. Че може би вече не й е нужно да й сплиташ косите, да й разказваш приказки преди лягане, да я люлееш на люлките…



Сякаш си прикован към апарат за изкуствено дишане. Само че то, изкуственото, всъщност е истинското! Сега. В това единствено ваше сега. Колкото и да продължава то. И, по дяволите, не е важно! Няма значение какво ще стане после. Ако ти просто умееш така. Ако това сега просто го има. Значи… Просто дишай. С пълни гърди. Значи ти си още жив. Животът – той винаги е точно сега.

Това е само твоята любов. Любов-празник, любов-болка, любов-грижа. Както чувстваш, както умееш, както можеш. Ако смогнеш. И ако срещнеш любовта…