Хората не те следват

Хората не вървят подир теб, а подир твоите маратонки.

Писането в Twitter не е знак за каквото и да е. Дори и да е знак, той е свръх-неопределен. И ако сортираме хората по такъв признак, в това ще има толкова смисъл, колкото и това да отделяш в специална категория тези, които имат нос. Или член (упс, пардон, феминистките правят точно това, примерът не е твърде сполучлив). Или… сайт. Или блог. (Да, последното е камък в градината на тези, които твърдят, че и има и такова нещо като блогосфера.)

С какво ни помага това осъзнаване? Избавя ни от илюзиите, естествено. В смисъл, че следващия път, когато чуете "това ще бъде интересно на туитъросферата", можете да се посмеете от сърце.

Туитърджиите, колкото и да ви се иска, не са група. И "българските туитърджии" не са група. И което е още по-интересно, тези, които те следят и тези, които ти следиш, също не са група. Освен ако не притежават някакви качества, които нямат директна връзка с Twitter ("дизайнери-фолоуъри", "програмисти-фолоуъри", "админи-фолоуъри", "бизнесмени-фолоуъри" и така нататък).

"Да де, знам го това, не ми казвай очевидности, и какво следва от това?". Ами ето какво. Обръщайки се "към Twitter", ти просто си крещиш в кладенеца, независимо колко голяма е (несъществуващата) армия от "твои читатели". (Именно заради това и тези, които масово фолоуват всеки, имат на практика нулева авторитетност, дори ако "тайфата" им не е съставена изцяло от ботове. Поради това и опитите да се рекламира каквото и да е в Twitter чрез "видни туитърджии" са уникално тъпа идея.)

"Ама чакай, чакай бе! Читателите са си мои, защо в кавички. А това, че не са група — не е толкова важно". Да, ама не. Твоите читатели са толкова тясно сформирана фокус-група (не се дуй, не са се замаяли по теб. Седни си, двойка), колкото не можеш и да си представиш. Те се появяват, намирайки в това, което пишеш, микроскопично парченце вкусничко съдържание. И щом концентрацията на именно този вид съдържание спадне, те: а) просто си отиват; б) остават, но филтрират твоите съобщения - или чрез специални приложения, или автоматично, на ниво подсъзнание.

Хубаво ли ви звучи да сте рупори на специфичен вид съдържание? Ето ви един казус. Представете си съвършения бот, който ви информира за всички отстъпки в магазини за маркови обувки в София - неговото присъствие ще бъде неизмеримо по-полезно от вашето. При това неговата аудитория от фолоуъри ще бъде абсолютно стабилна и неделима група. С един, но същевременно свръх-важен за всички тях общ интерес. Ето ви необоримият плюс: ценното специфично съдържание удържа интересуващите се от него потребители.

А ти… Ти може да навлезеш в запой. Да намериш жената на живота си. Да се изпокараш с жената на живота си за битовизми. Да гледаш смешна (и неимоверно тъпа) комедия или мелодрама… И на мига твоят таймлайн се раздува с откровения, които довеждат читателите до скърцане със зъби и потресен поглед, обърнат към тавана. Да, същия читател, който те е фолоунал, очаквайки обещаните от препоръчалия те туитърджия "забавни лафове". И той естествено не е готов да опознава (условните) дълбини на твоята душа.

Има ли изход? Донякъде. Да се направи някакъв вид категоризатор, който да прави контент-анализ на това, което пишеш, подавайки на читателя не всичко наред, а единствено темите, от които той се интересува, заради които те фолоува. Примерно на база, знам ли, тъпите групи на Twitter. Ако си сложил @acnapyx в група "fun" — ето ти три порции седмично. Ако е "софтуер" или "политика" - веднъж-два пъти в месеца. А говна от рода на лични истории, беснеене по служебни въпроси, любови, споделени дочути парчета — въобще да не получаваш. Проблемът обаче е как да се създаде читаво разпознаване на написаното така, че да не се крепи само на ключови думи и хаштагове.

Защо пиша това? Ами, защото все по-често се питам защо изобщо пиша в Twitter. И има ли въобще смисъл да го правя. Защото редовно виждам неща, които съм шервал, да правят след време втори и трети заход, изведнъж открити самостоятелно от хора, които ме фолоуват - но очевидно просто не четат това, което пиша. Защото на моменти се усещам, че моят таймлайн в туитър напоследък именно по тази причина е станал основно върволица от ретуитове, своеобразен туитър-StumbleUpon. Защото какъв е смисълът да споделям там нещо лично, обмислено, оригинално, което никой няма да прочете? Защо ми е да крещя в кладенец?

Не, няма такова нещо като туитъросфера. Когато примерно на #twitterbloggerbeer от всички, които пряко или непряко познаваш, всъщност можеш да си кажеш няколко думи единствено с трима-четирима души... има нещо сбъркано в цялата идея. Сам сред близки непознати... не, не мисля, че това е моята идея за общност. Социализирането само заради самата идея за социализиране, без някакви допълнителни свързващи фактори, не поражда цялостна група - а само отделни (понякога динамични) молекули от изолирани близки атоми.

Не, няма да си изтрия туитъра, нито ще спра да пиша в него. Но... не се чувствам част от общност, и не възприемам вас, читателите ми (колкото и да сте), като общност. Тук би трябвало да добавя някакъв окончателен, фундаментален извод. Но няма да има такъв. Това е.