вторник, декември 03, 2013

The desperate kingdom of love


Усещането е толкова трепетно и остро, сякаш никога не е имало нищо преди. "Е, ние сме възрастни хора, бла-бла-бла" отива на кино, няма ги всичките тези глупости – това е при тези, които си търсят "спътник в живота", или "партньор за взаимни удоволствия", които им е скучно и просто трябва да се онождат с някого, просто да се поизчукат "без обвързване", или да се оженят за някой "подходящ"... Колко мъртви са тези думи, в кавичките – вонята от тях достига до мен дори през екрана. Тези, които възприемат нещата така, не са ли живи мъртъвци?


Когато се влюбваш истински, това винаги е толкова случайно и неочаквано, и сякаш дори някак си ненужно в конкретния етап. Не си готов, всичко това (вече) не те засяга – уверен си – мислил си си, че това повече не може да се случи с теб, особено пък сега. По дяволите, ако ми бяха казали половин година по-рано, бих се разсмял с горчивина, "бе вие ебавате ли се с мен?..."

Пропускаш първите симптоми – глупавата усмивка при мисълта за нея – тя просто е такава… такава… страхотна, какво го увъртаме.

Когато се влюбваш истински, е адски наивно.

Много е странно, къде се дява и как бързо изчезват привидно здраво залепналите наслоения на цинизма. Красотата на музиката отново предизвиква сълзи – става ти ясно "заради какво е направено това" – и някъде в теб се заражда нещо подобно, от същия материал.

Как се включва тази програма? Как работи това?

След като разочарованията са ликвидирали, унищожили, смазали у теб тази способност.

След като някога изграденото кралство се е рушило бавно и болезнено, как после е изтлявало и гнило, и ти си тлял и гнил с него.

Няма никаква истина, никаква вечност, никаква романтична памет.

След като някой, който дълги години ти е бил любим, ти става просто добър познат.

А този, който си считал за красив и благороден, се отнесе с теб толкова уродливо, че да не ти остане и една жива емоция, освен оглушителен, всепоглъщащ шок, и контузен от този шок, още дълго ще се усмихваш в лицето му, сякаш нищо не се е случило.

След като започнеш да считаш за уродлив самия себе си.

След като пред теб изведнъж като на операционна маса се покаже цялата неугледност и порочност на човешката натура, и ти в ужас "никога, никога повече", не избягаш надалеч, свивайки се от отвращение при мисълта за сближаване с който и да е, принципно…

Но ето че тя просто взема твоята ръка в своята, стопля замръзналите ти пръсти с устни, и ти замираш от наслада. Без притеснение, просто отдавайки се изцяло. Още сега, отдавайки се. И ако така постъпеше някой друг, би имало неловкост, раздразнение, или дружелюбно-снизходително "е, щом искаш"… но нищо дори наподобяващо това, което се случва сега. Вече разбираш какво се случва. Ти отново си на тази странна земя, в това desperate kingdom of love, падаш или летиш – не е много ясно, и да се съпротивляваш, да забавиш темпото може само в началото, и го правиш, слабо, опитвайки се да разреждаш това със срещи с други хора, но…

Само тя е Жената. Това осъзнаване е толкова несъзнателно и безпогрешно, тотално и безкомпромисно.

Иска ти се да се смееш и да плачеш едновременно, защото е непоносимо прекрасно – това, което се случва с теб, и защото знаеш, че това чувство е смъртно.


0 коментара :

Публикуване на коментар