Усмивка в слушалката

Тя се усмихва в слушалката. Сякаш усмивката може да бъде чута. Сякаш тя не е безшумна като слънчевата светлина или паяжината от отразени слънчеви лъчи на дъното на морето. Но тя притиска слушалката към ухото си и се усмихва. Защото знае, че това е всичко, което е потребно в този момент.

В началото той опитваше внимателно, почти свенливо, сякаш докосвайки студената вода с крайчетата на пръстите - първо един разговор на няколко дни, после по вечерите. Но бързо затъна. Още след седмица присъствието й му беше потребно вече толкова често, колкото храната, водата и въздуха.

Той се обаждаше, излизайки от офиса за бутилка вода. Набираше номера, докато чакаше автобуса. Няколко минути поемане на нейния дъх, нейния аромат, нейния свят - като дълго чаканата от зажаднял пушач цигара, след която можеш да се затичаш отново нататък – зареден с радост и желание за живот. До следващия път, когато отново ти е потребен този глас.

Тя се ласкаеше от неговия интерес. От това упорито, натрапчиво желание да говори с нея отново и отново. Но в началото той се тревожеше – а за какво всъщност ще си говорят? Обмисляше евентуални теми, запомняше любопитни новини от телевизията… дори си записваше тук-там нещо - и го слагаше в джоба, като камъчета, които в някой решаващ миг би трябвало да послужат за спасение. Тя се хващаше за тях - заинтригувана, но същевременно повърхностна, желаейки по-бързо да преминат през тях и от осмислените, съдържателни разговори да преминат към простите думички, лекомислената нежност и смях. Той много бързо разбра, че думите му всъщност нямат значение – не в смисъл, че той за нея е празно пространство и мнението му не се взема под внимание; просто и на двамата им беше потребно нещо съвсем различно – не информация, а чиста емоция. Ласкаво, галещо сърцето споделяне, несериозни намеци, шеги за нещо, разбираемо само за тях двамата.

Тя можеше дори и въобще да не говори - просто да остава с него на дистанция един телефонен разговор, да мълчи в слушалката, само от време на време изпускайки като дихание своя лек смях и нежно наивно гукане. Защото той говореше за двама, разказвайки всичко наред – всякакви глупости: как вижда през прозореца на улицата да минава териер в забавна червена дрешка и дори шапка в тона на дрехата, а го разхожда мъж в раздърпан анцуг, а вероятно и двамата ги е обличала една и съща жена; че е видял в Интернет нов концептуален автомобил – за един шофьор, приличащ на летяща чиния на колела; че мъжете в каубойски шапки изглеждат като идиоти и смотаняци, макар като ги нахлузват на главата си, да мечтаят за нещо съвсем друго; че има на света едно безкрайно солено море, където в сезона на дъждовете отгоре се появява тънък пласт вода - и облаците се отразяват в него, а наоколо няма нищо и можеш да си представиш как вървиш по небето; или как снегът отсреща се топи, а синьото небе се блъсва в него като в странно размито огледало.

Понякога той я пита: "Хей! Още ли си тук?" - и тя го успокоява, че естествено, че е тук, с него – с характерния си нежен глас, който той винаги се надява тя да не използва пред никого другиго. И тогава той се откъсва от оглеждането на околния свят и се гмурва в нея, в тишината и полусянката… за кратко, до мига, когато кратката пауза завърши - и го очаква работата, асансьорът, автобусът, или трябва да изсипе почти цялата си заплата на касата.

Тя се усмихва в опустялата слушалка, знаейки, че няма да мине и час, и той пак ще изпита неясно вълнение, стремеж, жажда… усещането, че нещо не му достига… и тя отново ще чуе "Хей! Привет! Толкова ми липсва твоят смях… Това е абстиненция, зависимост, нали?"