вторник, януари 04, 2011

Новогодишна приказка

Тя винаги знаеше кога той е с нея, а кога с Онази. Тогава той се нахвърляше върху нея, безмилостно и грубо, и се буташе вътре с пламтяща ярост, гръмко поемайки си дъх след всеки удар. Той се сремеше да унищожи своята незаздравяла любов, да я изтрие - до основи, до кръв, да не остане нищо освен разранена кожа, така че остатъците от оказалата се ненужна някога страст да се стекат по нозете като струйки пот. Тя стискаше зъби и търпеше. Боеше се да признае сама пред себе си, че това мъчение й носеше удоволствие, а на него винаги казваше (мълчешком, с поглед), че е било хубаво. Но за него изглежда това нямаше значение.

В нея той се движеше бавно, замислено се вслушваше в промените в дишането й, галеше я безтегловно, с крайчетата на пръстите. Те се превръщаха в облак, издигаха се все по-нагоре, изцяло губейки усет за време, забравяха за мебелите, вещите, завесите наоколо. Пък и наоколо нямаше нищо в този момент. Но като всеки момент – той траеше кратко.

Той старателно избягваше местата, където е бил с Онази. Всичко трябваше да бъде различно. Ново. Друго. Тя също с нищо не напомняше Онази. Абсолютно различна фигура, кафяви, а не сини очи. Сравнително дълга, свободна коса, вместо късата, момчешка прическа. Крехки, почти детски устни – пръхкави и невинни, докато при Онази бяха тънки и долната беше леко издадена напред, тя се притесняваше от това, ако се усетеше, бързаше да я свие, а той обичаше да забива зъби и леко да я захапва, а после да пъхне език между устните и да ги разтвори. Той това и искаше – да промени образа. Но се различаваше естествено не само външността. Нервна, неспокойна, променлива като времето във вятърен ден - и спокойната нега, като в августовска вечер сега. Той не можеше да й прости, че не е Онази - и я обичаше за това, че е различна. Че е такава.

Тя искаше някога да поговори с Онази, но той го искаше дори още повече – за да разбере нещо. За да потрепне нещо в него. Не да сравни – какво тук има за сравняване… нищо общо, две съвсем различни вселени. А и никой не може да бъде по-добър или по-лош от някого, той го разбираше добре – както не може небето преди буря да бъде по-добро или по-лошо от подробната карта на Европа.

Той докосваше с върховете на пръстите, с устни, с език, леко облизвайки, синините, които й беше направил той самият - и изтезавайки себе си, питаше:

- Как изобщо можеш да ме търпиш… аз те измъчвам.
- Обичам те, - отвръщаше тя.
- Как можеш да ме обичаш… толкова те тормозя.
- Обичам те - този, който е с мен. Винаги знам кога си с Нея.

Той сядаше на леглото, машинално разглаждайки гънките върху чаршафите.
- А ако тя никога не ме освободи?
- Тя вече те е освободила, и ти ще се освободиш от нея, - отговаряше тя.

Веднъж той осъзна, че се е нахвърлил върху нея, притиснал я е към стената - така, че й се наложи да протегне ръце пред себе си, за да не се блъска в бетона – не защото иска да я накаже (не нея, естествено, тя за нищо не беше виновна… себе си да накаже), а защото отдавна беше разбрал, че така й харесва.
И въздъхна с облекчение.

Раздаде се свистене и силен гръм. Те извърнаха глави – отвъд прозореца се разтваряха огнени цветя. Всеки от тях вярваше, че сега вече всичко ще бъде различно. Все пак беше Нова Година.


2 коментара :

Лилия каза...

Зная че няма да е само тази.Това е само началото.

Публикуване на коментар