събота, декември 25, 2010

Пътешествие


Ако ми достигаше смелост, бих отишъл на гарата и бих си купил билет за един точно определен автобус. Вероятно преди година щях да кажа "първият автобус, за където и да е". И нямаше да оставя касиерката да ми предлага различни градове, а просто щях да сложа пръст върху устните си, някъде насред думите "А след десет минути…" и щях да кажа: "За този, който тръгва сега". След това бих заглушил всички звуци с вече отдавна несъществуващия ми дискмен и щях да се насоча към автобуса - за да поздравя шофьора с усмивка, в отговор на неговата уморена усмивка - да изкатеря няколкото стъпала и с полузатворени очи да поема на път.

И едва след като от тръгването са изминали двадесет минути, едва след като мина мястото, където София е задраскана с дебела червена черта, щях да загледна в билета и да видя къде точно отивам.

Нищо обаче вече не е същото. Сега, ако имах достатъчно смелост, бих поел без колебание към един град, за който не зная почти нищо. В крайна сметка почти не съм бил там - а дори в онзи ден, когато за единствен път стъпих там, погледът ми беше другаде. Спомените ми оттам са откъслечни и се свеждат до една градина, един ресторант и няколко улички. И една спирка, спотаила две сърца за около час. Но това ми се струва толкова отдавна, че сякаш въобще не се е случвало - и същевременно все едно е било преди миг.

Интересно е да се окажеш в град, за който не знаеш нищо. Не знаеш кога е основан, не знаеш и колко жители има, разположението на улиците ти е пълна мъгла, не се сещаш за знаменитости оттам, нито за местните легенди. Някак си все едно го създаваш за себе си, с всяка крачка отмествайки мрака на неизвестността. Опипваш с поглед къщите, попиваш камъните и прозорците. Гледаш наоколо с широко отворени очи, и доста повече от това, което виждаш, се побира в душата ти. А как да не разтвориш очи, когато от всички страни те очакват нови улици, нови хора, непознат ритъм. Същинско приключение.

Иска ми се да се спра, да поема дъх – във всеки град ароматът е на нещо специфично, особено - като никъде другаде. Някъде е на морска вода, йод и водорасли, някъде на кафе с кроасан, някъде на тамян и боя, някъде на трамваи и свежи листа. Само нещастните, озлобени редовни минувачи не чувстват нищо - освен бензина и дима от комините.

Бих се огледал първоначално, бих запомнил панорамата, бих я обиколил мислено в кръгове, отбелязвайки си какво ме влече, и бих тръгнал напосоки. Градът би ми се разкривал постепенно, от тези страни, които той самият би пожелал. Когато се разхождаш бавно, спокойно, без специална цел, не тичаш от забележителност към забележителност, старателно чертаейки оптималния маршрут, тогава виждаш доста повече. Може би никога няма да попаднеш при историческата къща-музей на някого си, или при известния паметник, или ще минеш край тях по успоредна уличка, по дворовете... но нима това е по-важно от уличките, където по балконите седят котки, дъвчейки избилото от саксиите мушкато, или мостовете, от които ти е любопитно да гледаш надолу, представяйки си къде ще доплува лодката, ако сега намериш листче хартия, сгънеш го и го пуснеш на вода? Би ми било интересно да поседя в някое улично кафене, да разглеждам минувачите, да нахраня гълъбите...

И накрая да мина край един точно определен прозорец, да изсвиря с уста - и едно безкрайно скъпо ми лице да се подаде от там, засиявайки в усмивка, че ме вижда, без да ме е очаквала. И да изскочи на вратата.


Ех, само да я имах тази смелост да го сторя. И да не й се пречкаха работата, обстоятелствата, парите...

1 коментара :

Лилия каза...

Бих подскочила до небето, ако видя само един човек.Само той ще ме накара да бъда изключително щастлива

Публикуване на коментар