Танц

Photo © Marilyn Bouchard

… А нощем той я учеше да ходи.

- Хайде, давай, не е сложно! – Той протегна към нея двете си ръце.
- Страх ме е! Още никога не съм ходила!
- Не се притеснявай, скоро ще танцуваш! Искаш ли да се приближа и да те държа?
- Давай. Ама няма ли да ти е тежко?
- Не, разбира се, какво говориш! – Той се приближи повече, но не я взе на ръце, а държеше ръцете си около раменете й, за да може всяка крачка, която тя прави, да бъде сякаш под негова защита.

Беше я страх. Много. Даже затвори очи. После, обаче, отново ги отвори - и тръгна. Внимателно, крачка подир крачка. Той беше прав. Скоро й хареса. Крачките й бяха все още скромни, малко смешни, ту забравяше да огъне колене, ту неправилно преместваше крака - но той търпеливо чакаше, протягаше ръка и я придържаше за талията, когато тя се препъваше. И не се смееше като останалите, когато тя размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие.

И той наистина беше прав. Скоро тя вече танцуваше.

Останалите, присмивайки им се, питаха: защо им е потребно? Така или иначе никой никога нямаше да ги види, пък и за какво е нужно? Не е тяхна работа да ходят, да танцуват, а и заедно едва ли ще бъдат още дълго. Пък и тя ще го забрави.

Тя беше прекрасна, невероятно красива кукла. И всички те не бяха прави, защото тя така и не забрави дървения манекен без лице, просто манекен, върху който премерваха куклените дрехи, когато я бяха шили, този, който я научи да ходи и да танцува.

Който й даде това, което никой друг не беше поискал да й даде. Ръката си, защитата си, нови знания - вярата си в това, че тя може да върви.

Играчките в работилницата продължаваха да се смеят на стария манекен. Те не разбираха за какво му е нужно това? Да учи да ходи и да танцува една кукла, която утре вероятно ще я купи или отнесе новият й собственик? И защо въобще й е на куклата да ходи - толкова добре си е да си седиш на рафта, или на масата… Но всяка нощ той упорито скачаше от масата и я учеше да прави нови стъпки.

Струваше му се, че така ще е по-добре. Че тази кукла трябва да умее да върви, да танцува, да подскача - и че най-важното е в този момент да не я притискаш, а да й помагаш и да вярваш в нея.

Така той правеше света малко по-добър.

Трябва да признаем, че се получаваше много добре. И споменът за него не избледняваше… и тя се усмихваше нощем, танцувайки.