Еднократна цивилизация

Фото: Цветелина Ангелова / Foton.bg

Преди четвърт век (господи, колко съм архаичен, помня това време!) на човечеството му се струваше, че еднократните спринцовки ще спасят света. Или ако не света, то поне всеобщото здраве. А ако не здравето на всички болни на земята, то поне това на тези, на които се правят инжекции. Мина четвърт век, а СПИН и вирусните хепатити победоносно продължават шествието си по планетата.

Еднократните съдове бяха замислени да икономисват време за миене и пари за чупене. Яденето стана повече, времето и парите на населението - по-малко. Плюс затлъстяването на цивилизованото население на планетата. Защото как беше преди? Приготвяш - ядеш - миеш съдовете - разчистваш масата - переш салфетките и покривката, и за това време изравняваш баланса на прихода и разхода на калории.

А сега пет дни в седмицата купуваш храната - изяждаш я - изтриваш се с хартийка - изхвърляш съдовете. Това е. Още два дни в седмицата ти е необходим диетолог и личен треньор. И психолог. Защото без него смисъл в такъв живот да видиш е трудно. Защото еднократно е вече всичко. Книгите са еднократни. Тези, които са написани преди десет години, вече не могат да се четат без речник. А тези, които на написани сега, няма да стават за четене след година, тъй като също ще са неразбираеми. Печката, в която правим знаменития ни шоколадов кекс с шоколадова глазура... Да де, и аз тичах от време на време да мрънкам на един психолог, тичах... И тя ми казваше, че всъщност нищо чак толкова проблемно няма в тази картина на света. Има и по-лошо. Всъщност нещо си изгубих мисълта. А! Печката!

От баба ми ми е останала печка - газово-електрическа, която вече е на 36 години. Тя все още си работи. Пече, топли, пуска искри, ръждясва и прочие, но след 36 години тя все още става за нещо. И ако не беше тежката ръжда по нея, би могло дори да бъде поправена. Макар че засега не се налага. Защото през 1973 г. печките са ги правили с резерв за издръжливост за 50 години. Сега печка от същата фирма е предвидена за три години употреба. След това ще й се скапе електрониката, а цената на подмяната на електрониката в подобна печка е сравнима с покупката на нова. По-мощна. По-високотехнологична. С повече регулаторчета, индикаторчета, дисплейчета и керамични плочи. Защото всички производители вървят по пътя на понижаването на себестойността. И увеличаването на обемите на производството. Всичко това се прави заради нас, драгите потребители. За да можем по-спокойно да живеем, по-сладко да спим и по-спокойно да се разделяме с парите си.

Или да вземем ръчната пералня в банята. Някой помни ли още, че имаше такова нещо? Казан с мотор, който върти дрехите, даже безмилостно ги къса, когато те са уязвими, почти като стрес-тест за дрехи. Може и да не е идеална, но тя все така продължава да работи - тридесет и шест години, след като майка ми я е получила като сватбен подарък. Разбира се, някой ще каже, че съм безумец, защото въобще ми хрумва, че бих могъл да я използвам за нещо. И вероятно ще е прав. Но покажете ми нещо от вашия свят, което да е все още използваемо след 36 години?

Но спокойно, скоро ще отмине и векът на пералните. Защото дрехите ще станат еднократни. Тоест не. Ще останат вещи от категория "лукс" и "премиум" - естествена кожа, памук, лен. Обработени ръчно. Пречистени чрез разтвор от диаманти Cartier и оцветени с иридий чрез нано-пулверизатор DuPont. А палтенцата от рециклирана целулоза, произвеждани чрез аерозол с компресиран газ, пенопластовите ботуши и целофановите бикини с глицеринови кристали Swarovski ще останат изборът на простите смъртни. Все пак се надявам да не го доживея.

Надявам се да не доживея до онова славно време, когато количеството електронни джаджи на глава от населението ще погребе същото това население до гуша. А колко чудесно започваше всичко. Имаше телефон. Имаше компютър. Имаше фотоапарат. Имаше плеър. После решиха да ги комбинират. Получи се фотоапарат, чрез който можеш да провеждаш разговори, и плеър, от който можеш да браузваш в Интернет. Ако имаш хубав ноутбук, който става, за да играеш игри, отърви се от него незабавно, защото игрите, които са създадени наскоро, той вече не може да ги подкара купи си и електронен четец за книги, защото ноутбук в градския транспорт да разнасяш не е куул. И да не ти е хрумнало в блога си да публикуваш скапани снимки, правени със скапан телефон. Всички нормални хора отдавна вече си имат скапан DSLR. При това най-нормалните хора имат професионален такъв. Който с човешки глас ти казва "Уважаеми маестро на цифровата фотография, хоризонтът на кадъра ви е наклонен на на 24 градуса и четири десети". А, не го казва още? Сори, вероятно съм се объркал с GPS-а. Вграден в тоалетната хартия.

Че и как да не се объркаш, след като хардуерът започва да разговаря с теб с човешки глас? И, което е най-важното, ние се научихме да не отговаряме на машинариите нищо. Защото как беше преди? Започва телевизорът да ти прави номера - и ти му проговаряш ласкаво: "Е хайде бе, приятел. Понапъни се малко!" Ако не помогне - трясваш го отгоре по дървения корпус - ако не можеш да го оправиш, поне ще си излееш душата. А сега какво? Обаждаш се в сервиза и ти го подменят, ако е в гаранция. Или си купуваш нов плосък панел. Без съжаление. Защото старият е остарял толкова бързо, че дори и не успяваш да се привържеш към него.

Много добре сме овладели изкуството да не влизаме в отношения с вещите.

Макар че ако се замислим, още по-рано ние просто сме се научили да не влизаме в отношения със света. И за това сме измислили вещите. Вещите са били създадени, за да влизаме в по-малък контакт с околната среда. Лопатата е нужна, за да не пипаме с ръце калта. Дрехите са нужни, за да не псуваме лошото време. Автомобилът поема върху себе си функциите за взаимодействието с пространството. Той се движи, докато ние вътре в него не се движим наникъде. Започнахме по-малко да зависим от средата и все повече от вещите, които ни защитават от тази среда. И започна да става някак си кофти. Защото природата е като майка - от нея логично няма къде да се денеш. Тя е като майка - и затова е по-авторитетна, по-силна, и при желание може направо да те нашляпа по задника. Но да зависиш от вещите? От творенията на собствените си ръце? Ей това вече е някак си кофти.

Затова вещите трябва да се подменят често. За да не успяваш да привикнеш към тях. За да не започнат да се превръщат в ценност. За да не тъгуваш, когато се налага да ги погребваш. Мимолетна радост от покупката, мимолетна тъга от повредата. Еднократни чувства към еднократни вещи.

Еднократните вещи ни правят еднократни хора. По-точно такива ни правят гигантски механизми, управлявани от еднократни хора. Още по-точно казано, правят го гигантски механизми, управлявани от компютър, управляван от еднократен човек. Ние никога няма да узнаем името му и няма да видим лицето му. Затова ни е лесно да изхвърлим пластмасовата си чиния в контейнера за боклук. Жълтия контейнер, не забравяйте. За да я рециклира поредният гигантски механизъм, управляван от компютър, управляван от еднократен човек.

Вещите на тази планета са твърде много, за да се отнасяме към тях по някакъв особен начин. И хората на планетата са много. А аз съм само един-единствен. И жената, която обичам, също е само една-единствена. И ако след няколко хиляди години оцелеят потомците на тези, които през XXI век са се просмукали в живота през порите на китайските презервативи, иска ми се да вярвам, че те ще намерят нещо, което ще остане след мен. Например един-два мои гени сред половината останали на планетата блондини. И камък от мумифицираното парче месо, което сготвих преди две седмици. Защото това е всичко, което съм успял да създам нетленно до този ден.

А какво ще остане няколко хилядолетия след вас?