понеделник, май 24, 2010

Любов на границата на омразата

Photo © Kumimonster

"Полудявам. Побеснявам. Не издържам!", - оплаква се приятел. "Не разбирам, какво ми става - като че ли нищо не ми е направила. Не ме е обидила. Не ме е измамила. Даже не се е променила! Но всичко, което преди се приемаше спокойно и даже ми харесваше, сега предизвиква бяс. Начинът, по който тя ходи. Начинът, по който сяда. Изборът на сериали, на предавания по телевизията, на сайтове в Интернет. Какъв става гласът й, когато ме вика да дойда в леглото… Господи, непоносимо е! Това ли е краят?"

"Не, приятел, не е краят," – успокоявам го аз. Когато има поне някакво чувство, това не е краят. Дори ако това чувство в момента е омраза, и ти се иска да убиеш, да бутнеш камък през прозореца, да обършеш шамар, да наречеш с всички гадни думи, които успееш да си спомниш. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. От любовта до омразата има само една крачка - но само две стигат, за да се върнеш обратно. В сърцевината на омразата е просто обидата, дори ако тя нищо не е направила. И особено ако нищо не е направила. Защото преди правеше. Сега какво - привикнала е? Разлюбила те е? Намерила си е някой друг? Къде е нажеженият от страст въздух? Къде са мегабайтите нежност, от пискането на които се пробуждаш нощем и размишляваш в мрака - дали да натиснеш "Reply" веднага, или да поотложиш, да поизмъчиш другия? Защото в края на краищата още спиш… А сега спите заедно, и отдавна сте открили удобната поза, за да хъркате сладко в унисон, и всички други, по-чувствени пози, които, наистина, вече са научени наизуст и осезаемо са се протрили по краищата. И ти определено знаеш как тя ходи, как сяда - и какви сайтове посещава. И понякога това така те вбесява! Защо тя не прави това, което ти искаш, а просто си сяда, все едно не е станало нищо? Е да, ама ти не си й казал. И какво от това, за толкова време би трябвало да се е научила да чете мислите ми!

Веднъж започва война – или неведнъж. Или от време на време – както ти провърви. И тогава в действие се пускат болезнени удари и забранени думи. И тази весела словесна престрелка (язвителна, естествено, защото и двамата сте така остро-умни), която някога е предизвиквала умиление - всички тези подкачания, игриви захапвания и удари на шега се превръщат в истинско сражение, с истинска кръв и рани, защото кой знае по-добре най-точните, най-болезнени места, ако не най-близкият ти човек? И няма скафандър, ризница, бронежилетка, в която би могло да се скриеш, защото сте голи един до друг, защото насипите и рововете, ако ги построите, няма да ви спасят, а само ще ви откъснат един от друг. А вие не искате това, нали?

Ако се замислиш – не в разпалеността на борбата, поемайки си дъх след поредния скандал, а след няколко часа, когато се успокои кръвта и само драскотините те понаболяват, напомняйки ти колко бодлива може да бъде изглеждащата опитомена роза – ако се замислиш добре: искаш ли сега да се окажеш далеч, от другата страна, така че никога?.. И разбираш, че ако я пропъдиш сега, ще се побъркаш от вина и съжаление. Вероятно към себе си. Или може би към нея. Защото какво ще прави тя без теб? А ти?.. И в главата ти започват да се появяват най-милите, най-трогателни спомени, и въобще не бива да си позволяваш да отваряш папката със снимките, защото тогава със сигурност ще те избият сълзи, въпреки че си мъж… И в този момент осъзнаваш защо понякога в разгара на караницата ръцете, вкопчили се в косите й, се плъзват надолу… и още по-надолу… и това вече е друго сражение – макар и със същата страст, макар отново да се въргаляте вкопчени, помитайки на пода дискове, бутилки, чаши с недопито кафе, и така скъпата ти ваза… Но ръцете вече не отблъскват другия, а го притискат…

И повече не ти се иска да се ядосваш, да се цупиш, да мразиш - и се надяваш, че тя ще разбере това по погледа ти – ако естествено ти стигне упорството да не се приближиш първи, за да прегърнеш и да кажеш: "Хайде повече да не… Защото все пак ние… Ние…"

"Ние" - ето това е най-главното. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. Дори ако това желание е да убиеш. В края на краищата, тази дума има твърде много общи букви с "любиш", не смяташ ли?

3 коментара :

Светла Ненова каза...

Съвършено изречено, прошепнато...изкрещяно е, Паро!



... мисля си... лудницата, която ни връхлита и се опитва да ни раздели, дали пък, най-вече не ни среща със себе си?

... мисля си...
двама души, когато образуват едно цяло, те се сливат и оплитат...срастват се... и ако в началото това е наркотично приятно и опиващо, то, постепенно става задушаващо.
рано или късно, все някой ще започне да протяга "пипала" навън, посягайки към ресурси, които могат да обогатят връзката обратно привнесени,
но...
понякога тия протягания към "външният свят" могат да застрашат цялостта й... да разкъсат сливането.
И когато, след "кризата" цялото се разпадне пак, на две дистанциращи се половина, които вече могат да огледат както Другия, така и себе си, отстрани... да се почувстват сами за себе си... без Другия... ако и след това разкъсване, въпреки раните, смисълът, който събира - оцелее, а това е партньорството и любовта, то, когато отново си подадат ръка да изградят цяло, вече няма да са същите, но много по-добре ще знаят какво искат един от друг, на какви взаимни компромиси са склонни и каква е стойността на взаимността и зависимостта един от друг.

Много ме изкефи, момче!

Bla каза...

И аз си мисля. И си мисля... И си мисля...

FroZzen каза...

Най-лошият вариант за приключване на един скандал е в леглото. Каква лекота ме обзема като чета този текст :-)

Публикуване на коментар