Портрет на мъжа като млад

Той има кучка. Малка, черна и рошава. И обича да я гледа в очите, когато се прибира. В тях има толкова щастие и радост! Той вижда как тя го обича. Обича го просто така, с искрена кучешка любов.

Той не разбира как това е възможно. Как е възможно да обичаш просто така, за нищо? Не може да бъде. И в главата му се прокрадва съмнение. А ако всъщност това не е любов, а само благодарност за храната и разходките? А ако опита да престане да я храни? Ще има ли пак толкова щастие в очите й? Но скоро той улавя погледа й и си мисли, че да се издевателстваш над животните е жестоко. Става му жал за нея - и отново я храни, и я чеше зад ухото. И отново чете в очите й щастие.

Но мисълта за това - защо всъщност го обичат, не му дава мира. А може би тя го обича, защото той я съжалява? Трябва да провери. Трябва да се опита да стане жесток. И да види. Страданията на кучето? Не! Разбира се, че не. На него самия му става интересно - ще може ли той самият да убие в себе си всичко човешко: радост, състрадание, любов. Защо? Ами за да разбере най-после, защо всъщност го обичат.
Той не помни знаменитата фраза на марта от "Същият този Мюнхаузен": "Нима, за да разбереш, че човек е жив, трябва задължително да го убиеш?!" Просто не помни.

И той пропъжда кучката от своя дом. Даже не я пропъжда. Веднъж излиза с нея - като за обикновена разходка, след което прави крачка назад и затваря вратата зад себе си. А тя, объркана, остава на улицата - не сваляйки изпълнения с надежда поглед от затворената врата.
Не, да я убива той няма намерение – той искрено вярва, че тя ще си намери нов стопанин, че ще тръгне подир този, който ще я храни. И той се затваря в къщата. Затваря се плътно, така че да не остане и малък отвор. За да не вижда този въпросителен поглед.
Но мислите предателски се връщат към виещото пред оградата куче. Как е тя? Но той пропъжда от себе си тези мисли. Защото той просто е решил да провери. Следователно трябва да доведе започнатото докрай!

А проверява всъщност вече не нея, а себе си. Ще може ли той да живее спокойно, знаейки, че някъде умира от скръб близко му същество? Жалко, че не е чел "Малкия принц" на Екзюпери, иначе би съзнавал, че "носим отговорност за тези, които сме опитомили".
А може би тя и не умира въобще? Може би той се е оказал прав - и тя вече го е заменила с друг заради прехраната? Трябва да провери. Той внимателно подбутва завесата и… попада на любящия поглед. Как му се иска да се приближи и да я погали!

Но това е слабост! А той трябва да бъде силен. Силен и жесток. Защото той е мъж!

Понякога тя пролайва. Рядко и късо. Сякаш пита: "Защо?" Тя не е гризала мебелите, не е цапала пода, не е шумяла нощем. Тя не може да разбере със своя кучешки мозък, че един човек може да има други ценности. Че в света на хората дори любовта може да има своя цена. Защото за нея той е най-добрият, най- силният, най-мъжественият. За нея.

Но той е човек. На него това му се вижда малко. Трябват му доказателства! Той трябва да докаже сам на себе си, че е мъж! Да, засега той още понякога се изпуска. Твърде пресни са още в паметта спомените за техните съвместни игри. Например веднъж той излиза навън през вратата и й хвърля кокал.
Тя даже не се опитва да се хвърли към него, просто мълчешком го гледа - и само бясно размахва опашка, не вярвайки на щастието си. Даже му се привиждат сълзи в нейните очи. И той се опитва да се оправдае: "Помниш ли, когато при игра случайно ме ухапа?" Тя не помни.
А той отново вече се ругае за внезапната си слабост, и за хвърления кокал, и за несръчното оправдание. Но някъде в дълбините на душата му се таи мисълта: "А защо е всичко това? Нима им беше лошо заедно? На нея – да се радва, че той съществува, на него - да се радва, че дарява някому щастие?" Но и тази мисъл той пропъжда от себе си. Какво толкова, че лишава и себе си, и нея от радост. Има и по-важни неща.

Да гледа в бъдещето той също не иска. Какво ще стане, когато тя се отчае да го чака и си отиде? Когато си отиде, просто защото разбере с кучешкия си мозък, че в света, където всичко има своя цена, няма място за безкористна любов.
Що за проблем, казва си той – винаги може да си намери друго куче! А съвестта… Какво общо има всъщност тук съвестта? Той нищо лошо не е направил - никого не е убил, не е ограбил. Той просто е искал да знае!
Ех, не е чел той Еклесиаст, че "знанието умножава печал".

И ето че веднъж той се събужда в едно ранно утро, вслушва се в усещанията си и разбира: свърши се! Той вече знае, за какво може да бъде обичан! Той е победил в себе си слабостта. Чувства се силен, умен и безжалостен. Чувства се почти бог. Чувства се в правото си да екзекутира и помилва. Широко разтваря вратата и излиза на улицата.
И гледа отгоре надолу към мръсното измъчено същество, което някога е било любимото му куче. И предвкусва вече как то ще допълзи по корем при него, очаквайки вече не ласка – а коричка хляб от ръцете на полубога. А той… той тепърва ще си помисли дали да я пусне в къщи.

Тя става. Изтръсква се от прахта. Погледът й се плъзга край него. Тя не познава този мъж. Това не е веселият и жизнерадостен човек, който тя някога е обичала. Това не е нейният стопанин. Тя вече няма стопанин. Тя е свободна!
И тя се отвръща от него и си отива. Постепенно крачките й се ускоряват. За миг тя се спира, с пълни гърди вдишва опияняващия аромат на свободата - и без да се оглежда назад, се затичва към новия ден.