Всеки си има свои собствени костенурки. Тези, при които се прибираш вечер: погали ме, моля те, и помълчи. Помълчи така силно, че да чуя как мълчиш. За да разбера за какво мълчиш. Тихо... Мълчи, моля те, само че по-силно.
Напоследък съм започнал да чувам зле. Когато тихо мълчиш или силно говориш, не мога да те чуя. Не чувам негодуванието сутрин, нервозността ти вечер. Не чувам почти майчинското: какво става? - късно нощем. Късно през нощта, защото сме на различни краища на костенурката. Тя седи някъде на дясната предна лапа и внимателно се опитва да разбере как стоят нещата на лявата задна. На лявата задна всичко е наред. На лявата задна е паднал сняг. Но този сняг е измамник. Той пада за час, струва ти се, че този път ще се задържи задълго. А той само си играе с теб. Разиграва те, както в детството те разиграваха момичетата. Разиграваха те, казвайки, че знаят къде са тайните ти, които си крил ежедневно. Криеше ги сам - съвсем сам. Само за себе си. Понякога още и за Нея, единствената. За да я придърпаш и да й кажеш: гледай, но на никого не разказвай, обещай! Но главното, за да отидеш, когато няма никой, и да ровиш из тайните си. Да ровиш, докато не се покаже разноцветното и скъпоценното. Няколко мига на любуване, и после бързо отново да го скриеш. На никого. Ни-ко-го. Освен на Нея. Но само веднъж.
Снегът те разиграва. Сутрин го има, през деня вече го няма. Той ти се подиграва, подиграва се на твоите слонове, костенурки и прочие. Изглеждат му смешни. И с право. Той е вечен, а ти... Кой си ти?
Ти си никой. Ти си всичко. Ти съществуваш. Това е най-важното. Можеш да пипнеш, да ощипеш, да се стреснеш: ама какво правиш - аз съм тук, наистина, тук съм. Тук съм - че къде другаде да бъда? Ти си тук, защото ти се иска да бъдеш тук. Ти имаш сто възможности и триста неизползвани идеи. Ти имаш цял сандък с желания и всички те лежат в този сандък, който е някъде далеч на тавана. Там вероятно му е и мястото. Понякога, когато ти е особено нужно, се качваш на висока стълба, вадиш го, едва балансирайки, стараейки се да не паднеш: най-после можеш да го отвориш. Най-отгоре има някакви непознати желания. Те, макар и да е миришат на нафталин, като тези, които са по-надолу, но пък и никак не можеш да ги познаеш. Кой е искал това? А после втори слой. Това го помня. Със сигурност го помня. Това беше тогава - кога тогава? Хм... Какво значение има, не съм толкова стар; този сандък... по-добре да го поставим на мястото му. После ще се върнем към него. Какъв смисъл има да се ровиш в нафталина - по-добре желай нещо сега.
Стъмва се. Вечерта е най-интимното време. Тя те обхваща от всички страни и те заставя да бъдеш по-нежен, малко по-добре да слушаш, малко по-малко да мислиш, малко повече да мечтаеш. Мълчи, моля те, по-силно, защото чувам трудно. Казах ти вече - напоследък почнах да чувам по-зле. Мълчи за това, че ще ме прегърнеш, ще пием вино и ще бъде поредната вечер. Просто вечер. Мълчи, моля те, по-силно.
Публикации
0 коментара :
Публикуване на коментар