КПД на любовта… and ruthless efficiency

Хайде като начало да си дефинираме понятията.

Любовта представлява доброволни действия, насочени към подобряване на живота на хората.

Същевременно любовта, естествено, “е някакво такова чувство”. Чувство — подтик и мотив, който трябва да се реализира. Ако си лежиш като дърво и просто се кефиш на любовта, без да я реализираш във външния (и дори вътрешния) свят, то ти си просто наркоман. Хубаво ти е — и това е хубаво.

“Любовта е просто хормони” също си е напълно правилна гледна точка, все едно да кажеш “компютърът е просто електричество”. Нули и единици, факт.

Ниското ниво винаги присъства, но върхът, кулминацията и реализацията са действия.

Изказването “любовта ще спаси света” в този случай си губи красотата: действията за спасяване на света щели да спасят света! Duh.

Някои хора, особено от женски пол, предпочитат по-тясна формулировка: “Любовта е грижа”. В контекста на това примерно Нора е грижовна умница, а аз — не чак толкова.

Моята любов е преди всичко действия, насочени към това човек да бъде самия себе си.

Жена ми се грижи за детето и за близките си, а аз уча, заставям и принуждавам хората да бъдат себе си. По отношение на методите ми естествено има какво да се желае още - и често те не са особено добри и приятни.

(Естествено, първият ми ученик съм аз самият, което е несъмнен напредък).

В крайна сметка няма нищо по-улесняващо живота от това да “бъдеш себе си”.

С други думи, разшифровам за хуманитаристите, лишени тотално от техническо мислене (има ли наистина такива още?): КПД показва колко процента от похабената енергия са отишли за нещо полезно, а колко са се изгубили.

КПД на традиционните крушки с нажежаема жичка, които вече са "със специално предназначение", е такова, че 95% от електроенергията отива “не за това”, а например за в повечето случаи ненужно нагряване на околния свят. (Всъщност в някои случаи то може да е и полезно - примерно при светофарите през зимата, както установиха почитателите на LED светофарите, които не топлят. Но се отплесвам.)

А сега — кратка разходка в детството, разкриваща източника на проблемите у някои присъстващи.

Всяко дете, докато е малко, е готово направо да убива за любовта на родителите си. Готово е да умре без тази любов, буквално. Детето няма да оцелее, ако родителят не се грижи за него. За да получат любов, децата са готови по всякакви начини да травмират самите себе си.

“Храня те, какво повече искаш?” просто не работи. Любовта не е просто “чувство”, а оцеляването може да бъде не само физическо.

Един от не най-добрите варианти на развитие на събитията е, когато родителите започнат да предават на детето посланието “трудно ми е да те обичам”.

В този случай детето има само един избор: да помага на родителите. А да помагаш на родителите е чудесно - браво, умно, послушно дете, направо да им завидят всички съседи и познати. Нали?

Да, ама не. Детето не може да оцелее само без родителите си, а за да оцелее, се налага да мъкне на гърба си и родителите. Това е непоносима тежест, порочен кръг, параграф 22 и прочие, “но няма къде да се денеш”.

И един ден, когато такова дете порасне, е склонно да попада редовно в така наречените “съзависими отношения”, изградени по същата схема: не мога да живея без теб, ти не можеш да живееш без мен, дай да се погрижим един за друг, защото иначе никой няма да се погрижи за нас!

И точно тук се намесва КПД и ruthless efficiency.

Да допуснем, че приличаш на лампа: блестящ, светъл и празен отвътре.

Или с КПД в границите на 5%, което е по-правдоподобно.

Грижиш се за определен човек, за да се грижи той за теб. Тъй като сте различни — което впрочем е много важно! — между вас има граници, и загубите са неизбежни. “Загуба на енергия при триене”. За подгряване на околното пространство.

Примерно 5% от любовта, грижата, усилията, все тая какво, достигат до човека - и му става по-добре, точно с тези щедри 5%. “That hits the spot”.

Ти си отдал всичките си 100% и искаш нещо в замяна. Даже не искаш, а взискаваш. “Ама ти изобщо не ме обичаш!”.

Човекът обича, както умее, и ти получаваш от него законните полагаеми се 5%, обаче целият си празен отвътре, 5% ти е малко! Студено, гладно и ти се иска още.

Какво да правиш? Единият от вариантите логично е да си завъдиш 20 души, всеки от които да те обича на 5%. Чисто математически.

“Правилният” изход е прост, но като всички останали психологически, терапевтични и духовни достижения е тотално непредаваем с думи, защото представлява опит или навик, който трябва да постигнеш сам.

Трябва просто да обичаш себе си.

С всичките си сили. Без напъни и фанатизъм, а просто спокойно, уверено, тихо и без да бързаш за където и да е, но отговорно, като работа 24/7 и без компромиси и срам.

Другите е по-добре да ги обичаш “от излишъка”.

Искаш да ощастливиш хората? Започни от най-ефективния способ.

Не е нужно или дори редно да си даваш последната риза на чуждите деца в Африка. Те са си в Африка, а ти си в България. Чуждите деца в Зимбабве да ходят на пичка си лелина. Или ако нямат леля, примерно на пичка си бабина? Все тая.

Вземаш 100% от своята любов, грижа и “действия, насочени към подобряване на живота на хората”, и я насочваш към себе си.

Ама как към себе си? Ами ако изведнъж спрат да те обичат?! Ами ей така, към себе си.

Разликата — която също трябва да се изживее — е в това, че ти си вече възрастен. Родителите не са нужни за оцеляването. Можеш и сам да се погрижиш за себе си, по-добре и по-ефективно от всички хора на света.

И винаги ще се намери идиот, който да те обича. Независимо от всичко. Гарантирам го!

КПД в тази ситуация е просто приказно, защото “ти си винаги със себе си”, между теб и теб по правило няма граници, спекуланти, посредници и прекупвачи. Като си гладен — ядеш, а не чакаш да те нахранят. Като ти е скучно — забавляваш се. Ако искаш да се поглезиш — по-добре от всички знаеш как!

(“Другите хора не са ми нужни” е погрешен извод, който се натрапва от казаното дотук; правилният извод е “Когато са ти нужни хора, сам знаеш какви - и къде да ги откриеш!”. При това хората стават нужни “сами за себе си”, просто заради взаимодействието, каквото и да е, от излизане на бира или на кино до секс, раждане и възпитаване на други хора, в крайна сметка, за любов, а не за да стовариш върху тях задължението да те обичат, защото си една такава недолюбена бедна и нещастна душица).

Седиш и се изпълваш с любов, отново не на принципа “вие мене не ме обичате, и аз напук на всички вас ще си изям всичкия сладолед на света (и въпреки това няма да се наситя)”, а на принципа “искам сладолед — ям, не искам — не ям” (почти като животно, да).

Изпълвайки се, вземаш излишъка и го раздаваш на други хора. Все пак излишък е, няма да го осоляваш и прибираш във фризера за черни дни я.

Другите хора, ако правят същото, вече са някак запълнени, затова благородната, но и като цяло неизпълнима задача “да обичаш празния човек така, че той да се напълни и да оживее”, отпада.

А ако не го правят, поне да се учат.

А ние да обичаме себе си.

Ново, удивително занимание.

Oh, my!