Happy-Go-Lucky

Първото, което прави впечатление в Happy-Go-Lucky е изключително трудно преводимото по смислен начин на български заглавие. Както и да бъде прехвърлено на роден език, губи се някой от многото му аспекти. Самият филм е също толкова сложен и многопластов, въпреки че в началото изглежда дразнещо лековат, до степен при липса на достатъчно търпение просто да го изоставите. Сюжетът сам по себе си не е нищо изключително, но в този филм той определено не е най-важното. Ключовото тук е поведението на героинята със смешното име Попи, която до такава степен демонстрира непоправим оптимизъм, че е в състояние да разтопи леден блок. Дори и когато я сполитат неприятни неща, тя прави всичко възможно да ги отмине с усмивка.


Ролята на Попи е изключително тежка и малко са актрисите, които биха могли така умело да демонстрират граничещи с абсурда жизнерадостност и позитивизъм, без да раздразнят зрителя. А трябва да признаем, че ако не почувствате симпатия към героинята на Сали Хокинс, филмът би бил просто обречен. Още по-странно изглежда такава ода за позитивизма, режисирана от Майк Лий, който е общоизвестен с твърде мрачния си поглед към нещата от живота. Впрочем по-късно нещата задълбават доста под повърхността и проличава, че не винаги този позитивизъм е дотолкова лесна задача. И точно тук умението на Лий да разкрива психологията на героите чрез простички многозначителни диалози върши чудесна работа.


А иначе в началото всичко изглежда простичко - Попи си кара колелото, изпълнена с добро настроение, влиза в книжарница и междувременно (изненада!) пъргави крадци я лишават от него. Тя приема удара с лека ръка и само възкликва "Ама ние дори нямахме шанса да си кажем сбогом!". Следва хаотична поредица от божествени изпълнени с британски хумор диалози, купони, алкохол и много разговори "по женски". Научаваме, че тя работи като учителка в основно училище, откриваме страстта й към освобождаване на натрупаната в нея енергия под формата на скокове на батут и опитите й да се научи да танцува фламенко, както и опознаваме взаимоотношенията й с колеги, познати и понякога дори напълно чужди хора. Впрочем епизодът с фламенкото демонстрира толкова убийствено сатиричен поглед към феминизма, че при вида му няма как да не избухнете в истеричен смях.


Има няколко ключови епизода, които разкриват, че всъщност този позитивизъм се крие и истинска уязвимост, и дълбока чувствителност. Обърнете внимание как тя реагира на факта, че един от учениците й налита на бой на другарчетата си - зад всичкия позитивизъм има и загриженост, способност да изслушва и съчувства, както и да намери общия език - дори с малко гневно дете. Нерядко тя чувства проблема, дори когато той е само загатнат. Уникални са кадрите, когато тя в рядък миг на меланхолия се разхожда из запуснато място и завързва разговор с побъркан бездомник. Въпреки че диалогът изглежда странен, почти безумен, тя слуша, съчувства и се опитва да помогне с каквото може. Не че не изпитва страх, но в името на това да направи добро е склонна да поема рискове. Този епизод сам по себе си би могъл да се гледа като отделен филм, който провокира доста размисли.


Другият сериозен шанс да загледнем под повърхността на очевидното е общуването на Попи с авто-инструктора, който се опитва да я учи да кара кола. Той е мрачен, песимистичен, расист и изпълнен с гняв. В определени мигове той излъчва такава ярост, че се превръща в очевидната й философска антитеза; същевременно, въпреки че той й крещи, тя успява да запази спокойствие и дори да се шегува - което допълнително го вбесява. Има няколко култови епизода с него - например когато той й разяснява системата на запомняне на трите огледала на колата, наречени на три паднали ангела. Взаимоотношенията им са странни, а в края на филма достигат до кулминация, разкриваща напълно същността на всеки от тях - той неуверен и презиращ себе си, а тя... хайде да оставя на вас сами да прецените.


Би трябвало тук да се спра на още няколко от ключовите моменти - например срещата с омъжената й бременна сестра, невероятно сполучливите диалози със социалния работник, който й помага за детето-побойник, изключително интересния епизод с черния физиотерапевт, наместващ изместения й прешлен... но не, сърце не ми дава да ровя в тези брилянтни кадри, подбирайки какво още заслужава внимание. Оставям ви да им се насладите сами. Малка задачка за по-наблюдателните: открийте как се променя от един момент нататък облеклото и аксесоарите на Попи, и си направете съответните изводи за какво загатва това...

Накратко - това е един от най-сериозните и завладяващи филми, които съм гледал напоследък; и е изключително жалко, че единственият му шанс за Оскар е за сценарий - най-малкото защото убийствената главна роля на Сали Хокинс ще остане почти незабелязана. Много от епизодите са изключително фино нюансирани и едва ли ще ги усетите веднага, още от първото гледане; Happy-Go-Lucky е филм, който най-добре се възприема след известно време, като оставя сериозен послевкус. И все пак изглежда той е твърде европейски по дух, за да бъде оценен подобаващо от американската киноакадемия.