Как да губиш приятели и да отчуждаваш хората

Много се колебах дали да пиша за това... нещо. Трудно ми е да си обърна езика да го нарека точно филм. По-скоро то би трябвало да представлява нещо като фарс за лъскавия свят на лайфстайл журналистиката. С една дума, нещо като пародия на "Дяволът носи Прада" (което впрочем се обиграва сполучливо на няколко места в филма). Доколкото обаче аз от уважение към малкото мозъчни клетки в клетата ми глава въпросното фешън-киночудо просто си го спестих, ще оставя паралелите между тях настрана.


Името само по себе си звучи добре, и ако като мен не можете да понасяте Дейл Карнеги, то ще ви спечели на мига. Авторът на книгата, по която е сниман филмът, някак се е изхитрил да се удържи 5 години в Vanity Fair, в които е правил точно такива дивотии, каквито гледаме и във филма от главния герой. Нямам представа как са го изтърпели в подобен змиярник, но в общи линии и книгата, и филмът са ако не автобиографични, то поне мемоарни.


Участието на Саймън Пег също звучеше обещаващо. При него почти няма слаби неща, но за жалост този филм е изключение. Началото с опита да се добере до червения килим в компанията на прасето Бейб III беше блестяща идея, след това обаче нещата тръгнаха надолу. Сюжетът е откровено слабоват (а доста неща се крепят на него, така че ще се постарая да избегна спойлъри), въпреки че изобилства от изключително забавни епизоди. Някои от фразите от филма съответно влизат в великата библиотека с гениални цитати, това обаче не компенсира факта, че в крайна сметка продуктът се получава... ако говорим с готварски понятия, невтасал. Имаме лузър, който не ще да се адаптира, поради което си остава лузър, след това разбира, че това е пътят му нагоре "от първата стая до седмата стая", започва да играе по правилата и всичко така му се подрежда по мед и масло, че се чудим защо не носи шпайкове. След което ударно в финала осъзнава, че не това иска, и праща всичко по дяволите - заради един пръстен и симпатична девойка.


За журналистическата страна на нещата няма да говоря, въпреки че в по-голямата част от филма Сидни просто се разкарва насам-натам, без да прави нищо реално. Ако гледаме формално на нещата, почти нищо от упоменатото в заглавието не присъства в филма, а някои от геговете са просто натрупани клишета, които от съвременен британски филм просто не очаквах - примерно историята с мустака. Абсолютно не мога да проумея защо изобщо Клейтън е назначил Сидни, след като не го оставя да прави единственото, което той реално умее - да бърка в здравето на хората. Вместо това той така усърдно се опитва да го опитоми, че няма как да не си зададем въпроса - а за чий тогава му е бил необходим такъв? Той реално не подкопава с нищо лицемерната лайфстайл боза, а прави преди всичко идиотски клоунски гафове.


Това, което спасява филма, са доста добрите актьори, които измъкват затъващата в калта каруца лимузина и правят иначе недоносеното кинотворение достойно за гледане. За Меган Фокс просто ще премълча, доколкото не я броя за актриса. Тя и нищо особено не прави, освен да бъде красива по един Анджелиновски начин, който ми е искрено противен. Естествено, Саймън Пег прави и невъзможното и успява да превърне полуидиота, какъвто трябва да бъде по сценарий, в почти симпатичен тип. Джеф Бриджис в ролята на шефа на лъскавото издание също си върши чудесно работата и има няколко просто невероятни сцени, които се крепят почти изцяло на неговото присъствие. Странно, но не мога да кажа същото за Кирстен Дънст - тя беше невероятно плоска и в сума други филми е играла много по-добре от този.


Другото, което измъква нещата, извън няколкото култови лафа и добрите актьори, са дребните детайли, които личат при усърдно вглеждане - като заведението Kebab Palace, нескопосаните танци на Пег, плюс пародийните моменти с Меган Фокс - басейнът и филмът, за който тя получава наградата за най-добра актриса. Филмът изобилства от вътрешнофилмови намигания към известни кинолегенди, откриването на които само по себе си оправдава дори второ гледане.

Ако обобщим, филмът е изненадващо слаб, като същевременно успява някак да остане достатъчно смешен, за да не откаже зрителя. Ако обаче се абстрахирате от пълния с клишета сценарий и го гледате като фарс, отбелязвайки си култовите фрази, определено става. Отделно би трябвало да отбележа невероятно слабия любителски превод, който ще откриете на сайтовете за субтитри, така че си спестете това мъчение и го гледайте с английски субтитри, за да се насладите на всички лафове.