Последната нощ

Понякога на човек му се приисква да гледа нещо особено. И преглеждаш списъците с читави филми и си мислиш какво да избереш. От много сюжети лъха на клише. Киноиндустрията в някакъв смисъл прилича на McDonald's с гарантирания вкус на хамбургера, без значение къде по света е купен. В някакъв смисъл това е дори добре, и за такива продукти се намират непретенциозни купувачи, които не желаят да рискуват. Но понякога просто ти се иска нещо по-различно.

Нещо като "Last Night".

Сюжетът е от тези, които хората биха приели за абсолютно безинтересни: история от живота на нюйоркска семейна двойка - Майкъл и Джоана, занимаващ се с темата за съпружеската вярност.

От самото начало трябва да започна с това, което няма смисъл да очаквате от този филм: динамичен сюжет, интрига, поучения, просълзяващи клишета. Хем е нещо като мелодрама, хем мелодрамата в него тотално отсъства. Нещо повече, за мнозина този филм ще изглежда тотално неразбираем, или поне ще остане солидно неразбран. Защото има до съвършенство постигнат в конфликта ин и ян, няма за какво да се заловиш, но няма нишката на натрапчивата поучителност. Тоест филмът не е за масова аудитория, така че подсказки за нея няма.

Историята е тотално стандартна, класически шаблон, изтъркан до безумие, по-познат от него на зрителя е само сюжетът за грехопадението на Адам и Ева. Събитията на екрана се развиват бавно, саундтракът сякаш приспива зрителя - отпусни се, наслаждавай се... В средата на филма се усещаш, че се замисляш - а защо режисьорът въобще е решил да въплъщава това на екрана? При това подчертано спокойно, дори мудно, особено акцентирайки върху това, че героите нямат абсолютно никакви спънки, проблеми, цайтноти и негативни съчетания на обстоятелствата. Сюжетът е абсолютно лишен от интрига.

Събитията отвеждат всеки от героите в някаква задънена улица. Макар нищо уж да не предвещава бедата: скарали са се, като че ли са се помирили, налага се той да замине по служебни въпроси, тя - да си остане вкъщи, а изведнъж пристига непознат, а той има под ръка симпатична колежка. И някак всичко се подрежда така... - а накрая се получава локално възникнала каша, за която е неясно какво да се прави нататък? И въобще как всички са се оказали в тази каша. Един вид фокус-мокус. Всичко е наред, и изведнъж - бум, проблем върху проблема. Откъде се взе това?

А ето заради какво все пак си заслужава да го гледате:

1. Не се опитвайте да възприемате развиващия се сюжет по репликите на героите. Позите, които героите заемат, фразите, които изричат, са преструвка. За сметка на това "невербалното", нюансите, дребните подробности, градят съвсем друга схема на взаимодействие на персонажите. Помните ли един типичен холивудски похват, в който в кадъра героите казват едно, а "зад кадър" постоянно изричат със своя глас собствените си мисли, които далеч не съвпадат с изговаряното за пред другите? Е, тук никой не казва "зад кадър" мислите и желанията на героите, но дисонансът между изричаното и извършваните действия бие на очи. Филмът е прекрасен тренажор за умението да разчитате вътрешните човешки мотивации. В този смисъл филмът е истинско удоволствие. Финалът е особено изискана комбинация от неизречени фрази.

2. Филмът заставя зрителя инстинктивно да разглобява случващото се "кадър по кадър" в стремежа си да намери онази точка, в която всичко тръгва "не както трябва" - и как би трябвало да постъпят героите, ако имаха шанс да оправят всичко. И точно тук ви чака изненада. Оказва се, че вътрешната задача да се запазят отношенията на Майкъл и Джоана, като се "поправи" тази злополучна нощ, се блъсва в стената на констатацията, че именно през тази нощ всички герои са направили точно това, което всъщност са искали да направят. А животът ПРЕДИ - въобще не е живот, а някакъв вид стечение на обстоятелства, които всеки от героите някога е приел, понякога мълчешком, но това не е истинският му избор, той не идва отвътре, не е "от сърце".

И все пак за какво е филмът? За съпружеската изневяра?

Някога в един спор ми зададоха въпроса - има ли човек свобода на избора, или животът му е изцяло подчинен на волята на съдбата? Тогава не отговорих, но ме сърбеше да отвърна: този, който пита има ли свобода на избора - няма такава, защото имащият свобода на избора просто се възползва от нея, на практика.

Last Night е за свободата на избора, с който разполага всеки, винаги. Само че не всички и не винаги осъзнават този момент на избор, прехвърляйки отговорността на съдбата. Пустотата и вътрешната жажда в резултат на отказа от истинското "аз" не могат да бъдат прикрити с никакви морални принципи, няма такава "формула за правилни постъпки", която универсално да решава всички възникващи проблеми. И животът, който сте получили просто защото сте се съгласили пряко или косвено със създалите се обстоятелства, може да се окаже сън, очакване на нещо съвсем друго. И това може да ви се разкрие в най-неочаквания момент, като при героите на този филм.

Всъщност сега ми се пишеше за съвсем друг филм, който се занимава отново с идеята за живота като сън, в очакване на нещо друго. И за това, че като първообраз той е далеч по-добър от холивудския си римейк, макар че разликите между двата са по-скоро повърхностни. Но предполагам, че така или иначе никой не се вълнува от това, така че спирам дотук.