неделя, май 22, 2011

Краят на света


За малко да не забележа, че са обявили точното време на края на света. Тъкмо тогава разговарях с един приятел по скайпа и седнахме да мислим какво бихме направили, ако биха обявили, че краят на света ще е точно след 40 часа. Примерно, сто метеорити летят към Земята, всички ги гледат през телескопите си (подобни на тези на покрива на Политехническия музей). Никакви варианти да бъдат избегнати. Гарантирано всичко свършва. Да целуна и прегърна половинката – това е ясно. Но 40 часа пък не можеш нонстоп да се целуваш. Ако не друго, устните ви ще се подуят. Пет часа за целувки за всички – и пак е твърде много време. А какво да правиш после? Остават трийсет и пет часа. Да се натряскаш? Ще изтрезнееш. Да спиш изглежда глупаво. Да избиеш всичките си заклети врагове пък няма смисъл, те така или иначе сами ще си пукнат скоро. Да се обадиш на двама-трима кретени и да им теглиш една многоетажна, да кажеш всичко, което си мислил. После да се обадиш на тези, които ти си оскърбил някога, и да им поискаш прошка. После да се обадиш на тези двама-трима кретени и също да се извиниш. Да преспиш с всички? Е колко дълго можеш да правиш секс? Поне аз, първо, си имам половинка, така че други жени не ме интересуват; и второ, вече съм на твърде почтена възраст за целодневни оргии. Да отидеш на работа и да се занимаваш с обичайните ангажименти? Че какъв е смисълът, ако светът ще свърши? Или да кажеш на предишните си работодатели: "Не ми беше приятно да работя за теб, шефе! Пукни дано!". Да пиеш бира до припадък и да преядеш с пържени картофи, дюнери и торти в последната вечер? И накрая светът да не свърши, а ти да си седиш като дебел идиот, без работа, с махмурлук и зверско неудобство. Затова вероятно бих прекарал крайно скучно и бездарно последните си 40 часа - или поне бих ги изживял не по-различно от обикновено.

Кой знае защо хората нонстоп се безпокоят какво ще стане по-нататък - и какво ще говорят хората. И не се осмеляват да си носят хубавите рокли, защото някой ще види "твърде много" от деколтето или баджаците им. Абсолютно напразно. Някога един познат актьор ми беше разказвал, че като е бил студент, го молили да се снима като дубльор в сцена от филм. По сценарий изпълнител на второстепенна роля трябвало да претича край камерата по гол гъз, но отказал да го стори, защото не е такъв, какво биха си помислили за него зрителите. Така че повикали нашия човек, който имал подобно телосложение. И той претичал пред камерата по гол задник, а титулярът го гледал отстрани с облекчение - и дори със задоволство. След снимките нашият човек отишъл при него и му прошепнал: "Абе че тичах аз, тичах, ама в крайна сметка хората ще мислят, че гъзът е твой, нали?".

Естествено, това непременно някога ще се случи. Не краят на света, а краят въобще. Но някои хора живеят така, сякаш ще ги има вечно. В смисъл - живеят назаем. Удоволствията и всички хубави неща ги оставят за по-нататък. Сега не е моментът, сега не… А кога е? Един от признаците на живота назаем е, когато дистанционното на телевизора се опакова в найлонова торбичка. За да не пострада и да се запази за по-дълго. За колко по-дълго? За цял живот? Двеста години то трябва да бъде красиво и ново ли? В крайна сметка това си е просто дистанционно, направено от евтина пластмаса. Ако от мен зависи, веднага бих разопаковал всичко и бих го използвал, защото един хуй знае какво ще ми се случи утре.

Или примерно ядеш сандвич. С шунка, маслинова паста, запечен кашкавал и домат. И първо гризеш тези страни, където е по-малко шунката и маслиновата паста. За да си оставиш накрая най-апетитното парченце по средата, където е по-вкусно, където пълнежът е повече и вкусът е по-силен. Така си ядеш сандвича, облизвайки трохите от устните, предъвквайки пастата, добирайки се постепенно до най-лакомите парченца. Още няколко хапки - и край. Сандвичът пада, или някой те моли да си отхапе. По-добре започвай направо от най-хубавата част.

Веднъж преди години видях края на света - в очите на жена. Тя искаше романтични фотографии, държеше да изглежда страстно влюбена или нещо от тоя род. Казвам й: "Моля те, сега затвори очи, не бързай, имаме колкото време поискаш. Не мисли за това, че има фотоапарат, че те снимат, представи си, че си сама. Като отвориш очи, искам да видя такъв поглед, който си имала след последния невероятен, потресаващ секс. Спомни си кога си изживяла такъв секс - и гледай по този начин. Искам да хвана в очите ти именно този блясък, тази светлина". И тя вместо да затвори очи, неволно ги вдига към тавана - и е очевидно, че се напъва да си спомни, като че ли дори нещо си припомня, но нищо не й идва наум в самото начало. И никакъв блясък в очите, това е - край.

Най-правилния край на света го преживях, като се качих преди 2-3 години на висока стълба, да боядисвам тавана на приятел. В един момент се пресегнах с четката към по-далечен ъгъл, стъпих накриво, стълбата се разклати - и започнах да балансирам във въздуха. Клатушкам се, размахвам във въздуха ръце, опитвайки се да се заловя за нещо и да се удържа. Пренасям центъра на тежестта насам-натам, за да постигна равновесие, кофата с боята почна да се разлива. И сякаш има шанс да се удържиш, да останеш на висота… но в един момент просто си помислих: "Бе майната му, така или иначе ще се пада". И паднах. Това според мен е едно от най-правилните решения в живота. Ако така или иначе ще се пада, за чий да се клатушкаш? Та затова снощи се замислих - и се натъпках с пържени картофи, дюнер, суджу и прочие джънк-глезотии. И ометох част от битовите запаси с алкохол. Само торта не успях да взема, че беше вече късно вечерта. Така де, щом са плъзнали такива съобщения, да се готвя за края, по-добре е да го посрещна с пълен непукизъм, нега и кеф. А ако няма край на света, поне да ми е било хубаво.

И въобще ако някога отидете да посетите маите, както ще го прави новата ми шефка, ще ви помоля да ги питате нещо. Всъщност направо на нея ще й кажа да ги пита: "Абе защо така постъпихте с всички? Нарисували сте календар до 2012 г. и сега всички се безпокоят. Как може така?" А те вероятно ще й отвърнат: "Я стига сте паникували, ще нарисуваме още!". И ще седнат пак да пият чай от кока.

4 коментара :

Краси каза...

Колкото и да си прав, пак не мога да се съглася. В известен смисъл, ти говориш за "тук и сега", което иначе е полезно, но се опитваш да погледнеш и времево-перспективно, понеже само "тук и сега" става скучно, изчерпва се.

Ако трябва да локализирам, то влизам в рамката на тези хора, които предпочитат първо да изпълнят трудната част от ангажимента/делото, сетне да се отдам на по-вкусното. Честно казано, не страдам от това. Когато сядам в пицария, не си поръчвам евтината пица, щото двата лева, които ще спестя, ще ме направят милионер. Взимам си нормална, хубава пица, нерядко най-хубавата. Обаче първо минавам по твърдото. Накрая си оставям филето, пастърмата, морските дарове и т.н., дето са в средата на пицата. И ми е вкусно. Пък не отлагам десерта, щото сега не било изгодно. Така процедирам и когато поемам ангажименти към хората или към работата. Свършвам най-гадното, най-трудното, после си живея спокойно. Обаче не се лишавам от нищо. Не съм се лишил от каквото и да било. Разбира се, като изключим алкохола, тъй като нашият народ е казал, че който не умее да пие - да не пие, с което съм съгласен. ;)


Разбира се, материалната алегория, която използваш е блестяща.

Напълно прав си и срещу "тънките сметки" за живота, които редица хора си правят. :)

Аспарух К. каза...

Сигурно ще ми се смееш, но и аз най-често съм така - и аз обикновено ям пицата първо отвън :) Просто понякога ми омръзва и скачам директно към удоволствието, защото отлагането на удовлетворението ми се вижда уморително, а и почти винаги се намира кой да ми отвлече вниманието точно когато съм стигнал до най-хубавото.

Тъй че аз хем се заемам първо с тежките и гадни неща, хем накрая, като се наложи да пропусна удоволствието, се замислям какво точно пропилявам ;D

denitza каза...

ха! точно! най-правилното решение е да решиш да паднеш. лошите решения създават най-добрите истории ,) а светът ще свърши. само че индивидуално за всеки и най-вероятно не по едно и също време.

drinchev каза...

Страхотно си го написал ( особено примера с дистанционното и найлона ).

Размислите за "carpe diem" всъщност са ме довели до подобни изводи, но като цяло човек трябва да има поглед и занапред ... ако правя само това, което искам, определено ще се хлъзна по американския идиотизъм и по цял ден ще ям сандвичи и ще харча безразсъдно.

Ако науча, че края на света идва след 20 часа, определено ще си купя едно шише качествен алкохол, една кутия цигари, ще взема китарата и ще си размишлявам ... т.е. както си изкарвам Неделя вечер ;) Без тъмнина, няма светлина ... Така, че "необмислените" неща, които правим, всъщност не бихме могли да ги правим без да вършим всичко останало.

Това е само скромната ми гледна точка... всеки човек си има собствен отговор и за съжеление разбира дали е бил прав твърде късно.

Наздраве ! :)

Публикуване на коментар