Понякога пилетата наистина са гадни

Снощи сивото вещество в главата ми се размърда и започна да подава признаци на живот. Признавам, че обикновено това се случва твърде рядко - и както обичах да казвам преди време, "не се занимавам с неприсъщи на мен дейности като мислене". Обикновено опитите да използвам главата си за нещо довеждат до яки купонджийски процесии, гарнирани с алкохол, изобилие от пиротехника и полуголи тела. Но днес се наложи да се почеша по рошавото теме, да затворя очи и да преброя до десет, тъй като процесът на употреба на мозъка за нещо смислено ми причини болка. За какво говоря с такива заобикалки? Ами за киното, да го вземат мътните дано.

Снощи отделих време да изгледам последното творение на всенародно любимия Куентин Тарантино - "Гадни копилета", и в резултат на това ето какво ми хрумва: искам да се върна назад във времето - с петдесетина-шестдесетина годинки (може би и повече) и да пооправя нещо. Така да се каже, да си изпусна отверката в перфектния часовников механизъм на миналото. А именно искам да се погрижа за гениалната персона, която е измислила понятието "търговска марка". И не само го е измислила, а го е заредила с особен смисъл, добавила е към него цена и ценност не само в паричен еквивалент, но и в социален, че и в културен. Защото има нещо хипер-гнило в Дания. Иначе с нищо друго освен привлекателността на марката, не мога да обясня "феномена" и "уникалността" на Тарантино.


Trash-ът като култура в нашето време на завладял всичко блясък надали учудва когото и да е. Самият траш отдавна се е превърнал в част от блясъка, превземайки дори модната фотография. Анти-гламурът е по-гламурен, отколкото изобличаващ, мисля, че това е очевидно до степен на баналност. В настоящото му агрегатно състояние мога да възприемам тази част от културата единствено защото се смятам за достатъчно здравомислещ човек, поради което предполагам, че притежавам и някакво чувство за хумор. И дори се осмелявам да се надявам, че тези две умения ми позволяват донякъде спокойно, с доста сериозна частица ирония да се отнасям към разните прояви на съвременното изкуство. И дори не просто да се примирявам със съществуването му, но и да откривам в някои негови неприятни черти особен чар. Но в случая с "Гадните копилета" е необходимо доста по-тънко чувство за хумор от моето, за да възприемаш ставащото на екрана от позитивна гледна точка - или поне за да разбираш за кого е организиран целият този адски цирк.


В кой момент един гений, или притежател на изключителен талант и оригинален поглед за света, се превръща в търговска марка? Явно в този миг, когато чувства приятната тежест на банкнотите в портфейла. Иначе как да обясним чудовищните превъплъщения, случващи се с други таланти? Например, как барабанистът на Nirvana можа да се превърне във фронтмен на Foo Fighters? Или как един режисьор, на няколко пъти погледнал киното под малко по-различен ъгъл, изведнъж превърна името си в марка, позволяваща тъпо печелене на пари? Вероятно не всичкото зло на тази земя е в парите, но сериозната им роля е безспорна. Впрочем, ако Тарантино беше режисьор на порнофилми, дори бих ръкопляскал прав на "Inglourious Basterds". Но Тарантино все пак снима кино. И всеки път критиците се задавят от възторг.


Да си го кажем в очите. "Гадните копилета" по думите на създателите и участниците в филма е алтернативен, смешен поглед върху историята. Да приемем, че е така. Да приемем, че вече сме свикнали, че филмите за Втората световна са история на трагедията на еврейския народ. Да кажем дори, че вече спокойно приемаме факта, че от ръцете на нацистите са пострадали само евреите. Холивуд смело е отписал от ситуацията циганите, славяните, поляците, сърбите и даже, о, какъв ужас! - сексуалните малцинства. Разбираемо, в самия филм Тарантино нарича киното еврейска територия, където чрез думите на един от епизодичните герои се чуди, как може да правиш добро кино и да се състезаваш в производството на кино на чужд терен. Добре, но все пак ми се иска да разбера къде в цялата тази история е "смешният" поглед върху историята? Алтернативен - да, определено, алтернативност там има цели хероинови феерии, ако не и нещо още по-сериозно. Но къде е хуморът?


Лентата, както май напоследък е прието да се наричат подобен род мащабни епични платна, си е откровено скучна. Патентованите прийоми на Тарантино - дълги диалози и стремителна развръзка - в този случай не са нищо друго освен клише, което не привнася в сюжета практически нищо. Тарантино се повтаря на практика във всяка сцена. Увлеченията на режисьора по източното кино просто изскачат във всеки кадър, пъхат се отпред от всички монтажни връзки, крещят за присъствието си във всеки мизансцен - и това, което в първата част на Kill Bill все пак някак си се вписваше в цялостната структура, в "Гадните копилета" се предръща в трети крак при вече налични пет. Чист траш, но ако в "Бибрутално" този траш поне беше първоосновата на цялата история, то в "копилетата" той е като тлъст червей в сочна ябълка - не просто разваля впечатлението, но и прецаква абсолютно всичко. Но доколкото допускаме, че "Гадните копилета" представляват смешен поглед върху историята, то за гледане на филма е добре да се заредите предварително със стимулиращи вещества, в противен случай току-виж ви потрябвала помощта на специалисти.

Разбира се, ако формата за вас е всичко - тогава този филм е просто задължителен за вас. В него има всичко, което можете да очаквате от един Тарантино - пищни диалози, резки подскоци в скучноватия сюжет, типичните свръх-едри планове и навиране на камерата в най-неочаквани места. Плюс изобилие от кървища, натурализъм, скалпиране и изобилие от черен хумор. И дори разделението на филма (някой да е изненадан?) на отделни глави, които на всичкото отгоре се наричат точно глави. Ако точно по това си падате, вероятно ще се наслаждавате на всеки кадър, като на Veuve Clicquot от добра година. Просто не търсете съдържание. И не се питайте за какво е филмът, че ще започне да ви пуши главата.

За малко да забравя - Господи, благодаря ти за "Рок радио"! Какво бихме правили без такива филми в света на победилия тарантиновски гений? И сърдечно да благодаря на българските дистрибутори за опитите да преведат каламбура Basterds - поне това осигурява известно забавление. Защото останалото... просто не не е моят тип бира.