Най-шантавият ми ден

Нормално не пиша литдыбр и не си описвам ежедневието. Но когато толкова много неща накуп се съберат в рамките на един ден... това просто не може да се туитва - плаче си за обстоен, подробен блог-пост.

24 часа и малко отгоре - побъркани от самото начало до самия край. Не съм си представял, че толкова абсурдни събития могат да се съберат в рамките на един ден. Започвайки от факта, че се събуждам в 8 часа, което си е истинско чудо за моя милост по време на почивка. Продължавайки с факта, че проявявам в толкова ранен час желанието да отида на плаж (обикновено се пържа като риба на скара по обедно време). Виждайки яките вълни и полу-мъртвото вълнение, за малко да вдигна бялото знаме вместо жълтото, което вече виси от вишката на спасителя, но ми хрумва гениалната идея, че по рибарския плаж, където съм се вдигал да бия път заради някои любими ястия в една местна кръчма с изключително оригиналното име Кръчмата, има закътано плажче, което ни вятър, ни вълни не го ловят. Липсата на мозък в главата - за сметка на обилието от мързел, все пак се отрази в отчаян опит вместо да ходя километри, да поплувам в такова бурно море, който логично завърши с фиаско. И допълнително ми поизцеди силиците за плуването после.


Прескачам няколко километра и близо час нататък. Плажът, за който си мислех, се оказва тесен като кутия с копърка - и също толкова пълен. Пешкир до пешкира, курортист до курортиста. Дори и в толкова ранен час се оказа, че всякакви мои представи за лично пространство се взривяват за отрицателно време. Да не говорим, че мястото е просто раят за педофила. Понеже водата дори и при силен вятър е гладка като супа, дъното плитко, няма спасители, пък и няма досади от рода на "три банана за левче!" (впрочем по броя банани за левче най-добре личи инфлацията, от мен да го знаете!) - та там гъмжи от малки дечица и preteens, швъкащи насам-натам по организъм и плацикаши се в плитчината. Не бих се учудил, ако там е ходил да плажува и Кузов, но както и да е :)


До мен се цъфват една бабка и 16-17-годишната й внучка, очевидно софиянци, след кратка телефонна координация пристигат и още две девойки на същата възраст, които се оказват от най-различин краища на родината - и дори извън нея. Оказвам се без особени усилия от моя страна вписан в компанията, лафът тръгва и научавам изненадващи подробности за съвременната младеж, прекарването на свободното й време и музикалните й вкусове. Сюрията тийнейджърки се оказва, че е била преди броени часове на концерт на Слави и по незнайни пътища им е хрумнало, че са ме видели там (на такъв ли съм заприличал, о, Боже?!). Започват сравнения "този или онзи" от типа "кое предпочиташ, Слави или Емануела, Емануила или Андреа", после се вадят телефоните и в тясното кътче на плажа от високоговорителите на Sony Ericsson Walkman телефони откънтяват първите тактове на вселенския хит, на който можете да се насладите по-долу. Не отговарям за психическото ви здраве след прослушването му, така че да знаете, измивам си ръцете - предупредил съм ви. Текстът на парчето се знае наизуст от девойките и се припява на висок глас, така че имам редкия шанс да запомня няколко ключови думи, по които по-късно локализирам в Интернет гениалното творение. Както и да е, не мога да не споделя цивилизационния си потрес с вас:

Между другото, по това време личното ми падение стига самия си връх. Ако някой ме види на улицата, да ме застреля - без колебание. Не е чак като да припявам, но не изпадам в ужас или шок, нито скачам на барикадата срещу чалгата, напротив, лениво се пържа на пясъка, плацикам се във водата и активно участвам в разговора. Не, кълна се, моралните ми устои определено са отишли по дяволите. Prosto uzas, както обичаше да казва една моя колежка.

Толкова ми е приятна компанията, че успявам да се опържа като добре осолен карагьоз - от 9 сутринта до 4 следобяд. След като веднъж съм бил толкова път дотам и мястото е толкова малко, ясно ми е, че а съм освободил едно местенце, а са го заели след миг. В 16 часа, удовлетворен от плажното прекарване, се завръщам в квартирата... и се оказва, че не мога да си вляза в стаята. Ключът ми не влиза. Защото има друг отвътре! Отваря ми недоумяващо семейство, което ВЕЧЕ е настанено в моята квартира, без любезната хазяйка да си е направила труда да ме осведоми. Но всъщност и да е правила опити да го направи, телефонът мирно и кротко си е седял в чантата ми, така че надали и съм щял да разбера. След много охкане и ахкане, възклицания "помислих си, че си се удавил", "нямаше те толкова часове, че се обезпокоих" аз логично питам "И какво, побърза да дадеш стаята, за да не стои празна, ако съм се удавил ли?".

Малко лирично отклонение. Понеже знам, че ме четат и колеги - да знаете, че не ви се сърдя, поне не прекалено много. Но заминаването на почивка с закъсняла заплата все пак не е най-добрият вариант. Карах на оскъдни спестявания, като честно от самото начало казах на хазяйката, която се пише приятел и беше близка с майка ми, че очаквам евентуално служебен превод, а засега плащам първите два дни, за да е спокойна. Явно тя си е решила, без да го уточни с мен, че няма да оставам повече, и веднага си уредила други квартиранти. Или са й предложили по-голяма сума за стаята ми - не знам и не ме интересува. Във всеки случай се оказва, че в около 17 часа вчера аз заварвам всичкия си багаж вече изнесен на балкона, плюс весел съвет от хазяйката да бързам към гарата, където още има останали представители на "вида стръвна баба рентиерка, който има навик да се събира на стадо на ЖП гара-Варна и там да ловува" © @sky_mender.

Следва спокойна разходка без особено бързане до гарата, понеже ги знам добре какви хищни хиени любезни услужливи хора са, особено когато е ясно, че не разполагаш с особени алтернативи - плюс получаване на няколко оферти, от които получавам третия си за деня цивилизационен шок, осъзнавайки, че за подобна сума направо бих могъл да си взема стая в четиризвезден хотел - и трезвата преценка, че предвид липсата на заплата в картата ми, единственият възможен вариант е да си хващам влака към София.

FFWD няколко часа напред. Последните мигове преди тръгването на влака. Узнавам на собствен гръб какво е да пътуваш с яко заредил с гориво преди тръгване казак украински пишман-етнограф, който се оказва спец по българска поезия, вулгарни изрази и твърди напитки. За нула време табличката на купето се превръща в трапеза, вадят се хайвери, кебапчета, пастети, сельодки и какво ли не още, разгъват се едни туристически брошури от 1983 и 1989 с забележителностите български и започва един неописуем диалог на смесица от украински, руски и български, от който ум да ти зайде. Пичът вече е бил във Варна, трябва да слезе на Пловдив, а аз извадих късмета да съм му спътник - и събутилник - във въпросните 6 часа дотогава. Ще ви кажа само едно... всичките вицове, които сте чували за поведението на пияните руснаци, можете да ги умножите по две за украинците. Или поне за този украинец. Накрая той дори успя да си загуби фотоапарата в купето и да го намери под седалката - и да си загуби джобното ножче, което според мен беше в джоба му, но както и да е. В купона и разпивката се включи за кратко и негова спътница полу-нашенка от Одеса, но в крайна сметка тя благополучно се изниза и го остави на моите грижи. Резервът ми от цивилизационни шокове за неделята вече благополучно се беше изчерпал - и продължаваше в ранните часове на понеделника.

А, и за последно шоу, след като господинът украински етнограф или етнолог благополучно слезе в Пловдив, мястото му зае... поостарелият д-р Хаус. Със същата характерна физиономия, бастунчето и специфичното чувство за хумор. Нашенец, бил в Германия, работил известно време, пострадал при катастрофа и подхождащ към живота със същия блестящ социопатски поглед. Тук някъде прагът ми на възприятие за нови цивилизационни шокове се изчерпа и благополучно заспах. Не на последно място и от рекордните количества изконсумиран Nemiroff с люта чушка в него...


Е, кажете ми сега, има ли по-шантав ден? (Ако смятате, че има - не се колебайте, разправяйте! Не е точно щафета, но ако някой иска да я превърне в такава...)