The Notebook

Старо цинично куче съм. След провокация от двама познати, които ми казаха, че са се наревали яко на един и същи филм (The Notebook), реших, че няма какво да изгубя, ако и аз се пробвам да поплача. Не че слъзните ми жлези са твърде пресъхнали... но все пак да хвърля едно око - защо аджеба толкова хора ги избива на сълзи от този филм. Включително корави мъже. Е, едно мога да кажа - и от мен излезе сълзица, в последните мигове. Не кой знае колко, защото, както вече подсказах по-горе, съм коравосърдечно копИле, или може би би трябвало да кажа копеУе? Все едно... стига глупости, минавам направо към същината. Знам ви аз, всичките сте заети хора... вече със сигурност съм ви досадил с това въведение :)


Странно, въпреки че все пак филмът ми хареса и ме разчувства, не спирам да му намирам недостатъци. И все пак не само че според мен става за гледане, но и е в състояние да ви разтърси емоционално. Представете си картина, разрязана на малки парченца. Която несръчно хлапе се опитва да подреди... както се реди пъзел. Личат грешките, кръпките, несъвпаденията, местата, където нещата са останали неогладени... но когато в крайна сметка всичко си дойде на мястото, виждате пред себе си шедьовъра, какъвто би могъл да се получи. И някак си забравяте за останалото. Ако гледате The Notebook с твърде строгия поглед на критика, той е твърде слаб, за да заслужава въобще вашето внимание; ако обаче подходите с емоция, той е близо до шедьовъра. Точно това го прави и така противоречив.


Ще се опитам да не разкривам сюжета в детайли - въпреки че той е абсолютно предсказуем и от самото начало можете да отгатнете дори как ще завърши. Съдете сами - мекосърдечно девойче от богато семейство се колебае между двама - богат и добър младеж и беден и добър младеж, като мисля, че е очевидно кого, противно на логиката, избира в крайна сметка; историята изобилства от ретроспективи, доколкото се разказва от името на вече остарялата двойка - и за да допълним недостатъците в разказа, в наши дни тя е с амнезия деменция, той й чете тяхната история, по този начин връщайки я при себе си. Финалът го премълчавам, защото в него е солта на историята, въпреки че и той не е далеч от предвидимото.


Реално филмът е пълен с клишета до степен на непоносимост. Ако не беше неимоверният актьорски състав, който го удържа на адски високо ниво, просто щеше да се превърне в типична бозица от тези, които целят просто да изстискат заветната сълза от зрителя, разчуствайки го с евтини похвати. В сюжета ясно личат движенията на кукловода - използвани са толкова много класически схеми с познат ефект, че от един момент нататък предварително знаеш какво точно ще се случи. Формулата е доказана, работи от години - и един от най-пресните примери за същото е "Бенджамин Бътън". Има нещо, което безотказно действа в такива филми и на циници като мен, стига актьорите да са си свършили добре работата. Тук почти всички са на място - макар че Рейчъл Макадамс не ми изглежда убедително като богатска дъщеря, но това е въпрос на вкус. Всъщност част от женския каст видимо куца, просто заради абсурдните и неправдоподобни аспекти на сценария, където жените се мятат от една емоция в друга като абсолютни истерички. Не че това го няма и при мъжките персонажи, но... някак си Джеймс Гарнър и Райън Гослинг успяват да се удържат от преиграване.


Номерът ставащото да не започне да ви изглежда като истински фарс е в това от един момент нататък просто да се отпуснете и да възприемате ставащото на екрана именно като алегорична и красива приказка, ако ще и несръчно конструирана. Но пък изиграна от доста талантливи изпълнители. Ако успеете да се изключите от следенето на сюжета сам по себе си - и се оставите единствено на емоцията, нещата започват да звучат по коренно различен начин. Операторската работа на Робер Фрес е образцова, той е успял да направи филма неимоверно, приказно красив. Музиката също действа най-добре на емоционално ниво, стига да не се замисляте много-много за историческите или стилистичните несъответствия. Има и няколко наистина сполучливи епизода, които заслужават да влязат в учебниците - например сцената със светофарите на централната улица - и езерото с лебедите. Всъщност просто се опитайте да гледате филма, без да обръщате внимание на сценария и режисурата (знам, че звучи смешно и парадоксално, но именно тогава нещата си идват на мястото - иначе непрекъснато ще се дразните от клишетата, които изскачат от всеки ъгъл).

Дали да го гледате? Ами не знам. За жените ще кажа: ако имате чувствителен мъж до себе си, вярвате в любовта за цял живот и обичате да си поплаквате пред екрана, отговорът е категорично "да". За мъжете ще се опитам да се изразя по друг начин - ако искате да минете за чувствителен и да накарате девойката да се разплаче, за да я утешавате след това (тук следва многозначително покашляне), филмът е точно за вас. Не, това прозвуча вулгарно. Хайде да го кажем така: може да не вярвате във вечната любов, но изтърпете тази слабост на девойките, склонни да вярват в такива неща... ако не можете да им свалите звездите от небето собственоръчно, оставете ги поне да ги съзерцават на екрана. Какво щеше да е любовта без приказки? А, да, ако сте бедни като църковни мишки, замислете се с кой герой ще ви асоциира тя след гледането на този филм... :)

P.S. За правилното възприемане на този филм много спомага това да не сте се отучили от този искрен, емоционален и много детски начин на гледане на кино: