Кошмарът на съ-жителството

Никога не съм крил, че съм завършен социопат. В твърде много отношения.

Ако има нещо, без което не издържам, то е личното ми пространство. Мога да се събудя посред нощ, да гледам през прозореца до сутринта, да седя на масата с чаша кафе (или кола, според това какво ми е подръка). И никой няма да смята това за нещо странно, докато не го вижда с очите си. И определено с това няма да преча на никого, а и никой няма да ми пречи, докато няма никой наоколо.

Когато бях малко над 20-годишен, в един момент имах адски сериозни отношения с една девойка, които бяха с Перспектива. С главно П. С подробностите няма да ви занимавам, само ще кажа, че тогава бях млад, строен, наивен и (според въпросната девойка) привлекателен. Докато сега съм само строен :) Та тогава въпросната мадам пусна една муха, от която изпаднах в шок. Тогава ми изглеждаше ей така, все едно й е хрумнало от немай къде, но като се замисля, обичайният тон, с който го поднесе, правеше да изглежда доста съмнително това предложение да е било спонтанно.

Та според госпойцата абсолютно се подразбираше, че тя ще се пренесе при мен (въпреки че си имаше чудесна квартира, в която живееше сама, а аз живеех с майка си), ще работим за семейния (!) бюджет и через годинка-две ще се и оженим (хрумват ми едни пиперливи коментари, но хайде ще ги премълча; "докато смъртта ни раздели", да бе.).

Аз естествено като човек млад и все още незрял се зарадвах, заподскачах от удоволствие, че вече битът ми ще се подреди, дори тръгнах да си избирам костюм, с който ще се покажа в целия си блясък в гражданското... Кажете ми сега, не е ли такова нещо супер-късмет? За това мечтае всеки нормален (това трябва да се подчертае дебело!) мъж на такава възраст.

Че бях млад и зелен, си е истина, така че може би и така щеше да се получи, ако бях нормален мъж, но... имам социопатия, нали казах? Така че сложих фалшивата усмивка, кимах, дори изимитирах оргазмично грухтене от радост - и още на следващия ден се постарах да се уредя на работа (зверски зле платена!), която се покриваше почти идеално с времето от деня, в което пламенната ми изгора беше свободна.

За вечерното представление вероятно би трябвало да получа заслужен "Оскар". Или поне, ако не друго, личен фенклуб. На поклоннички на актьорското ми майсторство, не на друго, вие какво си помислихте? Беше разказана легенда с мащабите на "Властелина", че щом така и така ще живеем заедно, парите са важен въпрос и трябва да мога да подсигурявам бъдещото семейство. Естествено, с вродения ми късмет единственото, което съм намерил като работа, ме ангажира така, че не ми остава много време за нея, но това естествено е... временно. В крайна сметка скоро ще си намеря нещо по-добро, нали така? (Тук горчивината в гласа ми беше такава, че с думи не се описва. Искам си моя "Оскар"!) Така че ще се виждаме, когато е възможно, а пък аз ще работя за подсигуряването на семейния бюджет (отхвърлих с рязък жест предложението да оставя работата, понеже тя щяла да ме издържа. Да не съм някой жиголо я?). Пък ако няма семеен бюджет - май и семейство няма да има. Не е ли логично?

Да ви кажа, криенето на щастливата усмивка е далеч по-трудно от имитирането й.

Няма нужда да пояснявам с какво завършиха събитията. Оттогава минаха бая годинки, но не мога да кажа, че нещо кой знае колко се е променило във възгледите ми. Бръмбарите в главата ми все така се плодят неконтролируемо.

Изградил съм си бая висока стена и не пускам никого на личната си територия. В преносен смисъл, разбира се. Така че не-еднократни отношения май в последните години ми се изграждат само с жени, с които практически не съществува какъвто и да е шанс да се получи "живяха дълго и щастливо". Примерно тя е женена (в това отношение, да ме извинявате, нямам скрупули. Хайде, хвърляйте камъните, чакам.), или пък живее на 500 километра. Да, абсолютно честно се влюбвам, почти по женски. Понякога свръх-сериозно, понякога дори взаимно - и както жените биха казали, с пеперудите в стомаха, с бесните еротични сънища, с потресаващо много SMS-и (ох, MTel, колко пари само съм ви налял от SMS, искам си моя дял!), мили думички, омачкани завивки и прочие.

Само дето се получават каши. Жената например заявява, че е готова да се разведе, да се премести при мен, да тегли майната на всичко. Защото искала да бъде с мен всеки ден, час, минута, секунда, абе... все едно си няма вече мъж, с който да бъде в това време. И все едно аз съм ама наистина някакъв свръх-специален и уникален екземпляр, каквито има още поне 111 000 в нашите скромни 111 000 квадратни километра. После пък въпросният й мъж идва да хвърля камъни по прозорците ми (слава богу, на висок етаж съм, трудно е, освен ако човекът не от "олимпийските резерви"). И да блъска по вратата, търсейки жена си, която естествено не е при мен. Защото като ми заявят, че ме искат целия - а не само малкия ми спътник, предназначен да раздава удоволствие... алармата в главата се обажда.

Целия? Че за мен тогава какво остава? Сори, не искам някой (освен мен самия) да ме притежава напълно. Защото това слага кръст на моята лична (и охранявана от зли кучета) територия. И тук на сцената излиза (оркестърът свири туш) моята социопатия. Церберът на личното ми пространство. Паниката при мисълта за загубата на абсолютната свобода парализира крилцата на пеперудите и те безпомощно се разтварят в стомашния сок. Приказката достига до логичния си край, а бръмбарите в главата ликуват и танцуват куикстеп.

Разбира се, когато външните възпрепятстващи фактори на връзката не са налице, налага се да ги създавам сам. Примерно да се държа така, че от самото начало да не правя добро впечатление, да афиширам свръх-крайни възгледи, целенасочено да се натрясквам до безсъзнание, да свалям показно близки нейни приятелки и други подобни крайни варианти. Но това се запазва за съвсем тежки случаи, когато нищо друго не работи. Обикновено и първите няколко неща стигат, за да ме оставят на мира.

Въпросът е обаче, толкова ли наистина искам да бъда оставен на мира?