Домът, който изяде стопаните си

Този текст ме разрови отвътре като с нажежен шиш - и абсолютно ми изяде желанието да пиша тази вечер. Но за да не седя с празни ръце, ето ви го в свободен превод. Изключително отрезвяващ - за жалост обаче не действа върху самите жертви на подобни ситуации...

Имах един приятел... и той ~~кашляше лошо~~ нямаше дом. Ама абсолютно никакъв - живееха в квартирата на тъщата, когато тъщата беше в добро настроение, а когато тя не беше на кеф - той нощуваше по приятели с цялото домакинство - съпругата Вени, двата си сина на 3 и 5 години, няколкомесечната дъщеричка, костенурката и многобройните гигантски карирани торби тип "вътре циганчета цакат белот".

Косьо и Вени. Това бяха най-чудесните хора на света. Бяха. Защото в един прекрасен ден им се прииска да си купят собствено жилище.

Парите за жилището бяха толкова малко, че просто да ти стане жал. Но докато всичките им приятели дружно търсеха подходящи обяви по вестниците, обикаляха панелките и врънкаха собствениците да отбият от цената, Косьо и Вени направиха изненадващ ход с коня. Купиха си КЪЩА. На кредит. В конвертируема валута. С 36 (струва ми се) процента лихва. Без първа вноска. РЗП 200 квадрата. В умерено престижен квартал ("Белите брези").

Около седмица бяхме в потрес. После още месец им помагахме за всякакви справки и документи, ходихме да им пренасяме вещите в къщата, седяхме с децата и редувайки се, им михме пода, защото новодомците оставаха без сили. А после те някъде изчезнаха за няколко седмици - и когато им отидохме след това на гости, ни посрещнаха вече съвсем други хора. Не, външно всичко си изглеждаше същото - мама Вени, татко Косьо, двата сина на 3 и 5 години, дъщеричката в памперс, дори костенурката като че ли си беше там. Тя май беше единствената, която беше останала непроменена в тази история. Останалите поразително се бяха променили.

"Не си изтривайте краката, събуйте се, за да не тъпчете с кавалерийските си ботуши паркета в нашия чудесен дом".

"Вашите жалки квартирки в панелните блокове не са достойни за друго, освен за съжаление, а виж, НАШИЯТ ДОМ..."

"Купили сте си тойота? Господи, какви сте примитивни, нима не знаете, чe истинските автомобили са само БМВ? Все едно да сравняваш вашите примитивни коптори с НАШИЯ ДОМ".

С времето нещата се задълбочаваха. Веднъж наминах служебно при Косьо - той има малка фирмичка, в която работят десетина души. Преди там винаги беше чудесно и ненатоварващо - чудесни весели хора, гостоприемен офис, чай-кафе-капучино, ъгълче с задружни пушачи и просто суперско прекарване. Аз, както винаги, влязох в офиса, хлопнах вратата и казах, че навън времето е просто чудесно, така че защо да не се вдигнем тези дни и да отидем някъде на екскурзия и да похапнем на чист въздух. Косьо ме изгледа отвисоко и отряза: "На екскурзия да ядат на открито ходят само хора от простолюдието, а ние устройваме БАРБЕКЮ само на нашата тераса, в нашия великолепен ДОМ." Рече и отсече. И отиде да пуши в гордо уединение.

Докато аз потърсих стол наблизо и се сринах в него, мигайки на парцали, мълчаливите в началото колеги омекнаха, сипаха ми чай и заразправяха. Разбираш ли, за Косьо... тоест за г-н Велков... те вече отдавна са хора втора категория. Защото живеят в панелни блокове, отиват да почиват в Турция, купуват китайски коли и се обличат от аутлети. Косьо... пардон, г-н Велков, в Турция не ходи, купува си дрехите на Женския пазар и колата му открай време е само една, изтъркана Шкода Фабия - та той пари за такива екстри няма, защото има ВЕЛИКОЛЕПЕН ДОМ. Но околните нямат такъв дом, следователно не заслужават благосклонното внимание на този велик човек. Децата на шефа... пардон, той не обича да го наричаме така... на г-н Велков, не си дояждат, никога не са виждали морe, жена му вече трета година есента, зимата и пролетта ходи с един и същ шлифер и взимат пари от познати назаем за храна, но те имат мисия - те имат ДОМ.

Константин, естествено, в дълбините на душата си разбира, че май се е минал някъде и че нещо не се е получило както трябва - и заради това му е криво, но да се рови за основата на проблема не бърза. Просто всички наоколо са виновни. Виновни са, че имат пари всеки уикенд да ходят на смотаната Витоша и там да си устройват пикници. Че единственият им проблем по отношение на отпуската е да се избере на кой евтин нашенски или турски курорт ще се ходи. Че си купуват нови коли - чери или ланос, или петгодишно ауди втора ръка. И че накрая подаряват на жените си нови златни обички за жълти стотинки от Капалъ-чарши, а той самият не може да подари дори пластмасова гривна. Защото има ДОМ.

Домът, който така любовно избирахме, и в който с такава нежност сме лъскали подовете, без да му приседне, изяде Косьо и Вени и ни изплю в лицето г-н Константин Велков и г-жа Невена Велкова. Домът научи К.В., че тези, които пътуват в трамваите или със стари лади - са смотано простолюдие, и с тях трябва да се отнасяш като с низши създания. Именно Домът му подсказа, че грубостта в отговор на всичко е най-добрият вариант. И сега той е груб винаги и с всички. На дребно, на едро - няма значение. Но всички, които не живеят като роби на Великолепния Дом, за него са априори врагове.

Неотдавна минах край този дом. "Ти, гадино проклета, си виновен за това, че Косьо вече го няма", - казах му аз. Той ме изгледа с присвитите очи на пластмасовите си дограми и нищо не отговори. В двора му нямаше и едно цвете.